S. О. S.

Отне им двайсет минути, за да стигнат до мястото за гмуркане, където следобед се беше упражнявала групата на Спенсър.

Слънцето почти беше залязло; последните слънчеви лъчи танцуваха по небето, оставяйки след себе си пурпурни следи. Спенсър насочи лодката към онази част от брега, която бе обезобразена от грамадно скално формирование: отвесни скали и малки пещери. Навсякъде стърчаха назъбени корали. Водата се плискаше в хлъзгави, стръмни, покрити с водорасли камъни. Пещерата, която се намираше най-близо до тях, беше дълбока и черна и приличаше на страховита, гневна паст.

Спенсър угаси двигателя, после метна на гърба си бутилката с кислород и обу плавниците, чувствайки се леко обезпокоена, че използва водолазно оборудване, след като едва не се беше удавила. Но този път провери клапаните три пъти, а и нямаше начин Наоми да ги беше пипала, преди да напуснат кораба.

— Най-дълбоката част е в онази пещера. Ще отида сама. Вие стойте тук.

— Луда ли си? — рече Емили. — Не можеш да плуваш дотам сама. Аз идвам с теб. Ще плувам на повърхността, докато ти се гмуркаш.

— Аз също — каза Хана.

Ариа се ококори.

— Не ме оставяйте тук! Аз също идвам.

Спенсър я погледна притеснено.

— Ще се справиш ли?

Ариа пооправи каишките на спасителната жилетка.

— Ще се оправя. Всички сме заедно в това, нали?

— Аз ще стоя близо до теб — предложи Емили.

Момичетата привързаха лодката към една стърчаща скала и се спуснаха в хладната, пълна с водорасли вода. Заплуваха към тесния проход и тъмния басейн. След няколко загребвания коридорът премина в широка пещера, където водата беше много по-спокойна и топла. Но тук също цареше пълен мрак — Спенсър едва успяваше да види на няколко сантиметра пред себе си. Нещата не се оправиха и след като включи водолазното фенерче, което бе грабнала от залата с оборудването. Лентовидните, хлъзгави водорасли не спираха да се увиват като пиявици около краката й. Тя погледна притеснено към Ариа, но тя се поклащаше удобно на повърхността, благодарение на спасителната жилетка.

Спенсър грабна огърлицата от ръката на Ариа.

— Пожелайте ми късмет — обяви тя и се изгуби във водата.

Потъна бързо надолу, също както се беше случило по-рано. Този път обаче оборудването й функционираше нормално и дробовете й се напълниха с кислород. Щом достигна нужната дълбочина, тя намери едно скално образувание и пъхна огърлицата дълбоко в пещерата, вдигайки облак пясък. Когато водата се прочисти, огърлицата вече я нямаше. Беше скрита — завинаги, надяваше се тя.

Когато изплува на повърхността, момичетата продължаваха да порят водата. Цареше напрегнато мълчание — Спенсър беше сигурна, че през цялото време, докато е била долу, никоя от тях не беше обелила и дума. Зъбите на Хана тракаха. Ариа дишаше тежко. Очите на Емили шареха по брега, който изглеждаше на милион мили от тях.

— Готово — каза Спенсър, щом свали водолазната маска от лицето си. — Да се махаме.

Те преплуваха коридора. Със залязването на слънцето морето беше станало още по-студено и Спенсър с нетърпение очакваше да се качат в лодката и да заплават към сушата. Тя погледна с присвити очи към тънката ивица светлина на хоризонта. Границата между смрачаващото се небе и тъмносинята вода почти не се забелязваше. Единственият звук, който се чуваше, бе тихото плискане на вълните. Тя се огледа наляво и надясно, изгубила ориентация. Нещо не беше както трябва.

Емили изплува до нея. Ариа бе следващата, която се появи, последвана от Хана. Всички започнаха да се оглеждат объркано.

— Къде е лодката? — каза най-накрая Емили.

Спенсър примигна. После изведнъж се ориентира. Видя круизния кораб в далечината. След това забеляза скалата с форма на пръст, която си спомни от гмуркането по-рано през деня. Но когато потърси скалата, за която бяха завързали лодката, тя видя само част от въжето. Доплува до него и го издърпа, усещайки тежестта, която го теглеше към дълбокото. На повърхността се появи извънбордовия мотор. След него излезе и безжизнената гумена обшивка на лодката, останала без капчица въздух в нея.

Ариа ахна. Емили и Хана се спогледаха ужасено. Вълните се плискаха в скалата. Отнякъде се дочу тънък, писклив кикот.

Хана изписка тихо и ги огледа с ококорените си, изпълнени с ужас очи.

— Н-не разбирам.

— Сигурно нещо я е пробило — предположи Спенсър с треперещ глас.

Емили изхълца.

— Това наистина ли се случва? Как ще се върнем на брега?

Те се спогледаха, след което погледнаха към кораба и огромното разстояние, което ги разделяше. Спенсър се обърна, опитвайки се да прецени дали могат да доплуват до сушата, но тя също беше твърде далеч. Емили сигурно щеше да успее да я достигне, но точно до нея Ариа пляскаше с ръце във водата и дишаше тежко, въпреки че беше със спасителна жилетка.

— Трябваше да остана на лодката. — Ариа изплю малко вода. — Може би това нямаше да се случи. Щях да я пазя.

— Престани — рече твърдо Спенсър. — Ами ако беше останала на лодката и тя беше потънала, а ти не беше успяла да излезеш от нея?

Ариа погледна към гладките скали.

— А как може нещо да я пробие? Не ми се струва възможно.

И точно тогава, сякаш в отговор на въпроса й, те го чуха отново: онзи писклив кикот, който сякаш се донасяше откъм океанските дълбини. Това бе отмъстителен смях, доволен смях, който сякаш казваше: И какво ще правите сега, кучки?

Внезапно в съзнанието на Спенсър покълна една мисъл.

— Наоми го е направила — прошепна тя.

Ариа преглътна на сухо. Брадичката на Хана трепереше. Пръстите на Емили потрепнаха, когато прибра кичур коса зад ухото си. Още щом Спенсър произнесе думите, тя знаеше, че това е истината. Наоми ги беше видяла да тръгват. Сигурно се беше досетила какво смятат да направят и тъй като беше А., веднага бе надушила възможността. Спенсър вече виждаше новините на следващия ден: Четири красиви момичета поемат на увеселително пътешествие, докато круизен кораб се евакуира. Лодката се спуква, момичетата се удавят.

Сигурно се беше случвало и друг път. Когато спасителните екипи най-после ги откриеха, щяха да определят случилото се като нещастен инцидент, а не като умишлено дело. Никой нямаше да отиде в затвора. Това бе идеалното престъпление.

Момичетата се спогледаха напрегнато.

— Наоми ни остави тук да умрем — прошепна Спенсър. — Двамата с Греъм сигурно са били в съюз през цялото време. Щом онази бомба не успя да довърши Ариа, те са преминали към план Б.

Емили избухна в плач.

— Какво ще правим? Не искам да умирам по този начин!

— Помощ! — изкрещя Хана. Но вълните погълнаха звука от гласа й.

— Не трябваше изобщо да идваме тук — избъбри Емили.

— Вината е моя — каза Ариа. — Ако не бях взела огърлицата, нямаше да сме тук. А изобщо нямаше да я загазим толкова, ако не бях бутнала Табита.

— Не говори така — рече Спенсър.

— Но това е истината! — проплака Ариа. — Единствено аз заслужавам отмъщението на А. Вие не!

Спенсър видя как една вълна заля Ариа. Когато главата й отново се появи на повърхността, кашляйки, друга вълна я покри. Ръцете й безпомощно пляскаха по водата. В очите й имаше ужас.

Емили я сграбчи през кръста и я избута на повърхността.

— Трябва да стоиш спокойно — извика тя в ухото й. — Паниката хаби енергията ти!

— Как да не изпадам в паника? — проплака Ариа. — Не виждаш ли? А. е измислил такова поетично отмъщение за нас, зарязал ни е в морето, за да могат вълните да ни изхвърлят на брега точно както се случи с Табита. Дори да оцелеем, каква полза от това? А. отново ще ни намери и ще ни причини нещо още по-ужасно.

— Не говори така — успокои я Спенсър. — Ще победим А. Ще намерим начин. — Но докато гледаше далечните светлини, тя осъзна, че всичко, което Ариа бе казала, е истина. Изоставянето в морето беше най-ужасната възможна смърт, но ако оцелееха, кой можеше да бъде сигурен, че А. няма да измисли нещо много по-страшно? Как щеше да живее тя, щом знаеше, че А. всеки момент ще й погоди поредния номер?

Ариа избърса водата от очите си.

— Ако се измъкнем живи оттук, ще разкажа на ченгетата какво се случи в Ямайка.

Всички рязко завъртяха главите си към нея и я зяпнаха.

— Не, няма! — изсъска Спенсър.

— Вече не издържам! — Ариа запляска с ръце по водата. — Не виждате ли какво се случва? А. използва вината и страха ни, за да ни манипулира — и ако не го спрем, това може да продължи вечно! Единственият начин да се спасим от А. е да си признаем. Тогава той няма да разполага с нищо срещу нас.

За миг морето се успокои. Хана избърса водата от очите си. Спенсър преглътна сълзите си. Най-накрая Емили се прокашля.

— Може би всички трябва да си признаем — каза тя.

— Не можем да те оставим да го направиш сама, Ариа — додаде Хана.

— Освен това си права. — Една вълна се плисна бузата на Спенсър. — Ако си признаем, А. ще е безсилен. По един странен начин това наистина ще ни освободи. Да, ще ни съдят, и да, кой знае какво ще бъде бъдещето ни? Но поне А. ще изчезне от живота ни.