— Ариа! — извика Греъм, впускайки се след нея. Той я хвана за ръката и я дръпна силно. Пръстите му изгаряха кожата й като гореща ютия. Тя изпищя, изтръгна ръката си от неговата, блъсна тежката врата и се затича надолу по стълбището. Никога не беше слизала на долните етажи и не знаеше какво има там. Пред нея се появи врата с надпис „НЕ ВЛИЗАЙ“.

Стъпките на Греъм отекнаха на горната площадка.

— Ариа, върни се! — изрева той.

Тя връхлетя през вратата и се озова в огромна, просторна зала, пълна с корабни машинарии. Бълбукаха котли. Жужаха климатици. Най-различни уреди потракваха и бръмчаха. Теренът се осветяваше от няколко тавански лампи и преминаваше в няколко дълги, подобни на лабиринт коридори. Наоколо нямаше жива душа.

Вратата зад гърба й се отвори.

— Ариа! — извика Греъм и гласът му отекна в стените.

Ариа се шмугна зад един котел, но Греъм я забеляза и се затича към нея със зачервено лице и пламтящи ноздри, оголил зъби.

Тя рязко се обърна, търсейки отчаяно някой, който да й помогне, но беше съвсем сама. Тогава се огледа за някое място, където да отиде, да се скрие. Зад котлите имаше друга врата с табелка „САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“. Ариа изтича към нея и я отвори. Стаята беше пълна с тръби, монитори и още котли. Гърмящият звук беше оглушителен и й напомни за форсиран двигател на мотоциклет. Дръжката на вратата изтрака и Ариа побърза да врътне ключа, след което затисна вратата с цялата си тежест. По бузите й се стичаха сълзи от страх.

— По дяволите, Ариа, не можеш да се криеш вечно! — Греъм започна да удря с юмруци по вратата.

— Моля те — изхълца Ариа, — просто си върви. Моля те!

— Няма да си тръгна, докато…

Някакъв двигател забръмча. Той се опита да надвика боботенето на машините.

— Трябва да… трябва да…

— Просто ме остави на мира! — проплака Ариа. — Съжалявам, чу ли? Ужасно съжалявам! Не съм искала да й сторя нещо! Просто бях толкова уплашена! Всички бяхме уплашени!

— Не можеш… Аз… той… и… — Гневният глас на Греъм се усилваше и затихваше. Ариа успяваше да долови само отделни думи. — … те под око!

— Моля те, върви си! — изпищя Ариа. — Казах, че съжалявам! Моля те, остави ме да си ида!

— … има снимка! — продължи Греъм. — … те под око!

Кръвта на Ариа се смрази. Той сигурно говореше за ужасната снимка на Ариа, която блъска Табита от покрива. Може би той я беше снимал. Може би точно той я държеше под око?

Мислите прелитаха една след друга в главата й, като падаща редица от плочки домино. Ами ако Греъм беше полудял заради Табита и не я беше оставил на мира, след като бяха скъсали? Може би я беше последвал в Ямайка, за да отправи нещата. Може би й беше правил снимки, без тя да разбере, и си беше намерил място на брега, откъдето да я снима на покривната тераса. Само че вместо да снима Табита с няколко нови приятелки, той беше станал свидетел на убийство. Може би я беше снимал и на брега, след като беше паднала и умряла. Може би дори той бе свалил огърлицата от шията й и я беше подхвърлил на Ноъл. Не беше ясно обаче защо не беше съобщил веднага в курорта, но пък може би беше решил сам да отмъсти. И така… се беше превърнал в А.

Ариа започна да трепери. Възможно ли беше това? Всичките предупреждения, които й бяха отправяли приятелките й, всеки път, когато й бяха казвали, че той има мотив, а тя винаги го защитаваше и му търсеше оправдания. Той имаше мотив. Би могъл по някакъв начин да се свърже с Наоми след катастрофата и да я вербува в екипа си.

Може би той беше убиец. Мъчител. И сега тя бе попаднала в капана на тази стая, а той беше пред нея.

Вратата кънтеше и се тресеше под ударите и ритниците на Греъм. Когато Ариа затвори очи, тя видя ужасеното лице на Табита, докато падаше. Представи си потрошеното й тяло на пясъка, галено от вълните на прилива. Ариа беше един ужасен човек. Заслужаваше Греъм да й е ядосан. Но не заслужаваше нищо от онова, което той беше извършил като А.

Бум!

Ариа изпищя и покри главата си с ръце. Звукът беше дошъл съвсем отблизо и цялата стая се разтресе. Светлините над главата й примигнаха и около нея се разнесе звънтенето на падащ по земята метал. Тя изхлипа и надникна между пръстите си. Да не би нещо да се беше взривило? Във въздуха миришеше ужасно на барут и изгоряла електроника. Това донякъде й напомняше за фойерверки. Или, може би, за самоделна бомба.

Противопожарната аларма започна да вие.

— Внимание, до всички! — разнесе се гласът на Джереми от високоговорителите. — Трябва веднага да се евакуираме! Моля, придвижете се до спасителните лодки и спазвайте реда!

Да се евакуират? Сърцето на Ариа заблъска в гърдите й. Тя дори не можеше да отвори вратата.

Отново наостри уши, в очакване Греъм да продължи да удря. Минаха няколко секунди, после минута. Най-накрая Ариа се осмели да открехне вратата. Над главата й проблясваха аварийните светлини. Стаята беше пълна с пушек. Един котел се беше катурнал настрани. По пода бяха пръснати парчета метал. Като че ли отвсякъде бълваше черен дим и огнени пламъци облизваха тавана. Почти сигурно бе, че взривът е станал в тази стая.

Ариа изпищя и отвори широко вратата. Трябваше да се махне оттук. Огледа се за Греъм, очаквайки всеки момент той да я сграбчи. Но дори в замаяното си състояние тя бързо осъзна нещо.

Греъм го нямаше.

28.

Първо жените и децата

Емили следваше потока от ученици, които се бяха отправили към стълбите, а пушекът пареше в ноздрите й. Над главата й просветваха аварийните светлини. Наоколо всички говореха на висок глас за странната експлозия, смееха се истерично или правеха нервни сравнения с Титаник. И макар да бяха минали инструктаж по безопасност още първия ден, когато стъпиха на кораба, като че ли никой не си спомняше коя е неговата спасителна лодка.

— Слушайте всички! — извика Джереми от високоговорителите. — Ако случайно се разделим, не забравяйте, че срещата е в хотел „Ройъл Армс“ в град Хамилтън на Бермудите.

Джереми повтори съобщението още три пъти. Докато Емили чакаше да слезе по стълбището, тя погледна към небето. Над главите им се появи самолет, идващ от летището на Бермудите, което сега се намираше само на десет минути път с лодка. Дали това беше самолетът, на който трябваше да се качат двете с Джордан? Тя си представи хората, насядали по местата си, стюардесите, обикалящи по пътеките, миризмата на току-що сварено кафе, носеща се из залата — и двете незаети седалки, които бяха предназначени за нея и за Джордан.

Опашката се придвижи леко напред и още няколко деца успяха да минат през вратата към стълбището. Момичето пред Емили, което бе сплело цялата си коса на плитчици, смушка приятелката си.

— Чух, че терористи са взривили кафенето.

— Не, ония двете момчета от шоуто са го направили — отвърна многозначително приятелката. — Знаели са, че номерът им не струва и затова са решили да взривят терена и да отмъкнат веспата.

— Това си го измисли. — Плитчиците завъртя очи.

— Може да е онова момиче, което по-рано днес скочи през борда — разнесе се друг глас. — Може така да си е отмъстила заради онзи, който я е издал на федералните.

— Това са глупости. — Гласът беше раздразнен. — Тя повече не се показа на повърхността, за да си поеме въздух. Сигурно е мъртва.

— Можеш ли да си представиш, че през цялото време е била на кораба? Кой ли я е предал?

„Престанете да говорите за нея!“ — искаше да изкрещи Емили. Сякаш Джордан беше някаква прочута знаменитост, някой странен и непознат. „Тя обичаше кафето си с много мляко — помисли си тя. — Беше безстрашна. Тя е най-невероятното момиче, което съм срещала някога“.

Емили затвори очи и си представи как тялото на Джордан потъва все по-надълбоко и по-надълбоко в залива, точно както беше станало с Табита. Искаше й се да удуши А. с голи ръце. Защо той просто не ги оставеше на мира? Защо А. трябваше да съсипе всяко едно нещо?

Тя усети как нечия ръка поляга на рамото й. На стълбите зад нея стоеше Ариа, облечена с бански и с тръстиковата си пола, обляна в пот. Хана и Спенсър също бяха там, облечени в обичайните си дрехи, но с ошашавени лица.

— Какво става? — попита Емили.

Ариа огледа децата на опашката, после издърпа Емили на площадката, която беше сумрачна, хладна и празна. Край тях преминаваха ученици, но като че ли никой не забелязваше, че те са там.

— Погледни. — Ариа извади от джоба си кръглия златен медальон, който бе носила цяла седмица, и го залюля пред носа на Емили. Двете му половинки се разтвориха. Емили погледна с присвити очи двете момичета на снимката. Едното беше Али. Когато осъзна кое е другото, отстъпи объркано назад.

— Това Табита ли е? — прошепна тя.

— Огърлицата е била нейна — каза Ариа. — Ноъл я намерил на брега, но аз проверих снимката на Табита в интернет, и със сигурност е нейната.

Спенсър поклати замаяно глава.

— Обзалагам се, че Наоми я е подхвърлила на Ноъл, за да я намери и да я подари на Ариа.