Sara Shepard - Опарени

— Докога ще стоиш тук? — попита Майк, който седеше, вдигнал крака на съседното дъбово бюро, и разглеждаше някакъв стар брой на „Спортс Илюстрейтид“ с бански костюми.

— Вече ти казах — процеди Хана през зъби. — Чакам Наоми да излезе.

Майк надникна над корицата на списанието.

— Наистина ли не можеш да живееш, ако поне за миг не видиш Наоми? Да не би да се страхуваш от нея?

Хана го погледна.

— Можеш да си тръгнеш, когато поискаш. — Когато Майк я беше попитал какво смята да прави сутринта, Хана му беше отговорила, че смята да прегледа библиотеката на етажа. Майк й беше предложил да отиде с нея, но след като половин час гледа как Хана наблюдава стаята си и не отваря нито една книга, той най-накрая разбра какво всъщност прави тя.

— Продължавам да смятам, че борбата в кал е решението — каза Майк, отгръщайки страницата, за да погледне пак към супермодела, облечен с изрязани бански.

— Благодаря за предложението — отвърна Хана. — Но всъщност не искам директен сблъсък. Тя ме хвана, че надничам в компютъра й, и е много ядосана. Просто искам да се върна в стаята, когато нея я няма вътре.

Това донякъде беше истина. Хана не смяташе за нужно да добави, че иска да се върне в стаята, за да може отново да надникне в компютъра на Наоми. Или че може би Наоми е още по-ядосана на Хана, защото тя я беше зарязала без всякакво обяснение.

— Ровиш из нещата? — рече Майк. — Какво ти е щукнало? Първо следиш Колийн, сега Наоми…

— Ще престанеш ли да задаваш въпроси? — изсъска Хана, чувствайки се все по-раздразнена.

Майк остави списанието.

— Боже, добре. — Той се изправи и се протегна. — Отивам да намеря Ноъл, за да изрепетираме отново песента ни за шоуто. Обади ми се, като решиш да спреш да шпионираш.

Когато той излезе навън, вратата на каютата й се отвори и навън излезе Наоми, облечена с бяла рокля с презрамки и сини сандали. На китките си носеше няколко дебели гривни, а под мишницата си държеше малка червена кожена чанта.

Когато Наоми мина покрай библиотеката, Хана затаи дъх, молейки се да не влезе вътре. Не влезе. Щом вратата на асансьора се затвори зад нея, Хана се промъкна по коридора към стаята им. Почти я беше стигнала, когато в коридора, който пресичаше техния, се появи някаква фигура, и тя замръзна. Беше Джереми. Вървеше с ръце зад гърба и си подсвиркваше „Янки Дудъл“.

Тя се притисна към стената, разколебана. Когато чу звънчето на асансьора, през ума й мина ужасяваща мисъл. Ами ако Наоми беше забравила нещо и сега се връщаше?

Хана бързо изтича обратно в библиотеката и се обади на Спенсър.

— Хана съм — прошепна тя, когато приятелката й се обади. — Намирам се точно пред стаята ми и искам да надникна в компютъра на Наоми, но не искам да ме хване. Можеш ли да стоиш на пост?

Спенсър изпъшка.

— Не искам да я ядосвам още повече.

Хана погледна отново към асансьора. Надяваше се Наоми да не се отскочила само набързо до магазина за подаръци.

— Моля те, Спенс. Няма да отнеме повече от пет минути. Трябва да я пипнем.

Спенсър въздъхна дълбоко и прекъсна връзката. След по-малко от минута асансьорът пропя и тя излезе навън, накуцвайки. Лицето й беше бледо, а косата от едната страна на главата й бе сплъстена. Спенсър забеляза, че Хана я гледа и каза:

— В косата ми беше залепнала дъвка. Голям зор беше, докато я махна. — След това направи жест с ръка към коридора. — Давай да свършваме по-бързо.

Хана влезе в стаята. Леглото на Наоми беше оправено, дрехите й лежаха сгънати на скрина. Хана се огледа наляво и надясно и накрая забеляза лаптопа под бюрото й. Когато повдигна капака му, сърцето й подскочи. Намери бързо папката със снимки и я отвори. Погледът й веднага попадна на една папка, озаглавена „Вак.“ Тя я отвори и цъкна на първата иконка. Появи се същата снимка, която беше и в телефона на Ариа. Оказа се твърде лесно.

— О, Господи — прошепна Хана. — Ето ни.

— Наистина ли? — Спенсър дотича от вратата и погледна към екрана. — Господи. Изтрий ги!

— Ей сега. — Хана маркира снимките и ги изпрати в кошчето. — Върни се до вратата и гледай да не дойде! — нареди тя на приятелката си.

Спенсър го направи, макар че след няколко секунди отново се отдалечи от нея. Надникна в банята на Хана.

— Хей, твоята баня е по-хубава от моята.

— Според теб Наоми ли е направила тези снимки? — промърмори Хана, натискайки „да“ на прозорчето, което я питаше дали е сигурна, че иска да изтрие снимките.

— Мисля, че това вече го обсъдихме. Сигурно ги е получила от Втория А.

— Разбираш ли какво означава съществуването на Втория А.? — прошепна Хана, молейки се снимките да се изтрият по-бързо. — Означава, че някой друг също ни мрази. Освен това означава, че още някой притежава тези снимки. Това е човекът, който е видял какво се случи в Ямайка.

— Знам — отвърна мрачно Спенсър.

— Кой е той, според теб?

— Хана, ако знаех, може би нямаше да сме забъркани в тази каша! — Гласът на Спенсър звучеше отчаяно.

Хана също не знаеше, но мисълта, че Втори А. наистина съществува, започна да й се струва все по-вероятна и това я ужасяваше. Макар да бяха заковали Наоми и бяха намерили доказателство, че тя е убиецът на Гейл, те пак нямаше да са в безопасност. Предполагаемият Втори А. пак можеше да ги натопи за всичко.

Най-накрая се появи съобщение, че снимките са били премахнати. Пфу!

— Мамка му! — извика Спенсър. Тя се появи от банята, носейки бутилка с бебешко олио, таблетки разхлабително и голям пакет с дъвки. — Виж какво намерих в чантата на Наоми!

— Не й пипай нещата! — изсъска Хана, скачайки на крака.

— Не разбираш ли? — Спенсър размаха бутилката. — Това доказва без съмнение, че тя ме тормози! Използвала е разхлабителното, за да ме накара да си мисля, че имам хранително отравяне. Разсипала е бебешкото олио, за да се подхлъзна на него. И тя е сложила това — тя протегна пакетчето с дъвки, — в косата ми!

— Спенсър, искам да стоиш до вратата! — Хана я поведе по малкото коридорче към изхода. После върна нещата на Наоми обратно в банята и се върна при компютъра. След като вече бе изтрила снимките, искаше да намери нещо за Наоми, което да я свърже с Гейл. Някой имейл, може би. Тя отвори отново пощата й в Гугъл, с надеждата да намери някое съобщение, подписано с А. Може пък да извадят късмет и да намерят нещо, което да издаде кой е човекът, с когото работи Наоми.

Но когато екранът се зареди, в пощата нямаше нито едно съобщение. Хана се намръщи и провери останалите папки на сървъра, но всичките бяха празни. Размяната на съобщения с Мадисън беше изчезнала, сякаш те никога не бяха съществували.