Sara Shepard - Опарени

— А може би това е ТЕ. — Греъм посочи дума, в която имаше много Т. Сякаш изобщо не я чуваше какво говори.

— Да — отвърна тя и си записа. Стомахът й се сви. Нима срещата е била пълен провал? Може би Греъм не беше спрял да говори за Обществото за креативен анахронизъм или за мъртвата си приятелка. Може би Тори си беше тръгнала след аперитива.

Ариа си умираше от желание да попита, но внезапно коридорът й се стори твърде тих и оголен. Двамата продължиха да гледат пъзела още няколко минути, записвайки нови думи. Накрая разполагаха с цялото послание: Защитете моретата. Спасете планетата. Живейте на макс.

— Добре-е-е. — Греъм сви устни. — И какво да правим с това?

— Виждала съм някъде тази фраза — промърмори Ариа и затвори очи. В този миг отговорът изскочи в съзнанието й: банерът в казиното от първия ден. Беше го забелязала, защото й се беше сторило, че е видяла нещо — или някой — да се движи в сенките зад него.

— Хайде — каза тя, хващайки Греъм за ръката.

Казиното беше тъмно и празно, ротативките жужаха атонално. Банерът все още висеше над масите. Ариа мина под него и облегна дланите си на масата. Когато прокара ръка под нея, пръстите й напипаха някакъв картон. Тя се наведе; до мястото, където краката на масата се срещаха с плота, бяха залепени две картички. Ариа дръпна тиксото и ги поднесе към светлината. И на двете пишеше „Поздравления!“.

Ариа отвори едната. Това наистина беше ваучер за онлайн магазина на Епъл на стойност хиляда долара. Тя махна с ръка на Греъм.

— Успяхме!

Греъм вдигна победоносно юмрук. После вдигна Ариа във въздуха и я завъртя. Тя се изкиска, но не го прегърна твърде силно, за да не оставя погрешни впечатления. Когато Греъм се обърна назад, бузите му бяха порозовели.

— Трябва да го отпразнуваме, не мислиш ли? — попита той. — Какво ще кажеш за вечеря в онзи ресторант на най-горната палуба?

— Ами… — Устните на Ариа потрепериха. Искаше й се да му каже, че вместо това е по-добре да направи нещо с Тори. Освен това искаше да види Ноъл. Но Греъм изглеждаше толкова щастлив. А и току-що бяха спечелили.

— Съгласна съм — реши накрая тя, грабвайки единия ваучер от ръката му. — Само първо да се поосвежа.

Час по-късно Ариа се изкачи по спиралната стълба до „При Галилео“, малкия ресторант на главната палуба. По парапетите проблясваха гирлянди от миниатюрни лампички, които продължаваха по засадените в саксии фикуси. По масите бяха насядали посетители, джаз групата свиреше тихо в ъгъла, а по стените бяха накачени плакати, които рекламираха конкурса за млади таланти. Всички обявяваха с големи букви: ПЪРВА НАГРАДА: ВЕСПА!

— Ариа?

Греъм се появи зад нея, облечен в синя риза и нови дънки. Косата му беше грижливо сресана, беше се обръснал и от мястото си тя можеше да усети одеколона му с горски аромат. Когато я видя, лицето му потрепна нервно.

— Изглеждаш много добре.

— О, непрекъснато нося тези вехтории — отвърна Ариа, махвайки с ръка към синята си дълга рокля и еспадрилите.

Греъм отиде до бара и поръча две джинджифилови бири, после я поведе към високата маса до парапета. Щом се настаниха, той я погледна лукаво, измъкна една манерка от задния си джоб и я разклати. Вътре се разплиска течност.

— Какво е това? — прошепна Ариа.

— Нещо, което ще ни помогне да празнуваме — отвърна Греъм, но се поколеба. — Нещо против?

Ариа сигурно имаше доста странно изражение на лицето; тя се изненада, че Греъм пие. Все пак в уебсайта, посветен на Табита, той беше изказал твърдото си отношение към сервирането на алкохол на непълнолетни в „Скалите“.

— Предполагам, че мога да пийна малко — отвърна тя след миг и му позволи да й налее в чашата малко от парливата течност. Когато отпи от нея, тя едва не се задави. — Бляк. — Сигурно беше поне петдесет градуса.

Греъм бързо пресуши чашата си.

— Имах нужда от това.

— Защо? — Ариа бутна чашата си встрани. — Мислех си, че след като вече спечелихме, ще се чувстваш доста по-спокоен. — Тя повдигна вежди. — Да не би да се притесняваш за изпълнението си в конкурса? На мен изпълнението на „Death Cab“ на лютня ми звучи страхотно.

— Не е заради това — промърмори Греъм.

— Тори сигурно адски ще го хареса — въздъхна Ариа. — Като стана дума за това защо най-накрая не изплюеш камъчето? Как всъщност мина срещата?

Греъм помръдна едното си рамо.

— Нали ти казах. Добре. Отидохме в ресторанта на главната палуба. Тя си поръча суши, аз — бургер с пуешко.

Ариа примигна. Изброяването на ястията, които някой си бе поръчал на срещата, не беше точно добър знак.

— Имахте ли много теми за разговор?

— Предполагам. — Греъм разкъса на малки парченца салфетката, която му бе донесена заедно с чашата бира. — Честно казано, май не си падам особено по Тори.

— Защо не? — извика Ариа. — Тя изглежда идеална за теб! И съм повече от сигурна, че е заинтригувана. — Тя се облегна назад. — Да не би да се страхуваш да харесаш някой друг заради Табита?

— Определено не се страхувам. Просто тя не е за мен. — Греъм вдигна чашата и изпи остатъка от питието. На дъното на празната чаша задрънчаха парченца лед. Когато отново се облегна назад, той й хвърли продължителен, пронизващ поглед, който Ариа не можа да разбере. — Трябва да ти кажа нещо. Нещо, за което цял ден събирам смелост да произнеса.

Ариа се напрегна.

— Какво имаш предвид?

Греъм продължаваше да я гледа. Внезапно всички парчета от пъзела си дойдоха на мястото. Той те харесва, беше казал Ноъл. Едно момче веднага може да го разбере.

Тя рязко се обърна надясно, като едва не събори чашата си.

— Не е нужно да ми казваш каквото и да било — рече тя, опитвайки се да прозвучи безгрижно.

— Не, наистина трябва…

— Тази вечер ще се забавляваме — прекъсна го Ариа, пресягайки се към питието: внезапно алкохолът й се стори много добра идея. — Ще отпразнуваме победата ни.

— Но… — Греъм млъкна рязко и очите му се разшириха, когато впери поглед в нещо на гърдите й.

Тя погледна надолу и съжали, че не си е облякла нещо друго с по-малко деколте.

— Морето май е доста развълнувано тази вечер? — попита тя на висок глас, сочейки през перилата.

Но Греъм не клъвна на примамката. Той посочи с пръст медальона й.

— Откъде взе това нещо?

Ариа го докосна предпазливо.

— Приятелят ми ми го подари.

Ръката на Греъм се стрелна напред. Той сграбчи медальона и го дръпна към себе си. Верижката се притисна в тила на Ариа, принуждавайки я да се наведе напред. Устните му се намираха на няколко сантиметра от нейните. Ариа извика и изви глава настрани, за да не може да я целуне, след което се отдръпна толкова рязко назад, че едва не събори стола си.

Когато отново се изправи, Греъм продължаваше да я гледа втренчено, без да се извини за онова, което беше направил. Ариа грабна чантичката си, избягвайки погледа му.

— Трябва да вървя.

Греъм също се изправи.

— Ариа, почакай.

— Недей. — Главата й бе започнала да пулсира. Внезапно всичко започна да й се струва неприятно и опетнено. — Ще поговорим по-късно, става ли?

Тя се опита да се обърне, но Греъм я хвана за ръката. Тя отново извика. Когато го погледна, лицето му бе мрачно, почни гневно.

— Но аз трябва да ти кажа нещо — рече настоятелно той.

— Боли ме — произнесе Ариа с треперещ глас, и погледна към ноктите му, забити в ръката й. Сърцето й блъскаше като полудяло в гърдите.

Греъм отпусна хватката си и изведнъж я погледна ужасено. Тя бързо се отдалечи към спираловидната стълба и започна да слиза по нея толкова бързо, колкото й позволяваха обувките.

— Ариа! — извика Греъм след нея, но тя не спря. Едва когато слезе по стълбището, се осмели да погледне нагоре. Греъм стоеше на върха с озадачено изражение на лицето. Очите му бяха тъжни, ъглите на устните му бяха увиснали надолу.

Тя бързо се отдалечи, усещайки как в гърдите й се надига чувство за вина. Беше ли подвела Греъм? Беше ли той съкрушен? Как можаха нещата да се объркат толкова много?

Струваше й се, че асансьорът не се движи достатъчно бързо. Тя не спираше да натиска бутона за повикване, уплашена, че Греъм може да реши да я настигне, за да говорят. В този миг зад гърба й се разнесоха звуците на пиано. В чакалнята имаше малък роял и някой не спираше да натиска високите тонове. Мелодията приличаше на саундтрак на филма „Психо“.

Ариа се обърна с намерението да каже на човека, който свири, да престане, но на пейката не седеше никой. Тя огледа празната зала — дали изобщо беше чула нещо? Но във въздуха отекваха пискливите нотки на пианото. Някой наистина беше свирил на него. И Ариа веднага се досети кой.