Тя заслиза бавно по стълбите, докато не се озова до Джордан. Когато плъзна ръка в нейната, се почувства така, сякаш се е прибрала у дома. Но след това се стресна.

— Ами ако някой знае къде се намираш? — Тя се сети за съобщението на А. „Може да се паднете в една и съща килия в затвора!.“

Джордан сви устни.

— Какво имаш предвид?

Емили преглътна тежко.

— Ами ако някой те е разпознал от новините… и те издаде?

— Доста се постарах да не изпъквам — настоя Джордан. — А и не мисля, че някой на този кораб ще тръгне да ме търси. Не трябва да се притесняваш.

— Но… — Емили млъкна, мислейки си за всичко, което А. може да сътвори с информацията, която притежава. — Какво ще правиш, когато пътуването приключи и се върнем на сушата? Те ще те заловят — не можеш да бягаш вечно. Какво ще стане с нас? Ще те видя ли отново?

Джордан я притегли към себе си и я залюля успокояващо.

— Хей — рече тихо тя, разтърквайки нежно гърба на Емили. — Не се притеснявай.

— Но аз трябва да се притеснявам! — проплака Емили. — Ти се нуждаеш от план! Трябва да намериш начин да се скриеш!

Джордан се усмихна спокойно.

— Ем, аз имам план.

Емили примигна.

— И какъв е той?

Джордан бавно я поведе по стълбите, покрай колонадата в една от залите за почивка, която имаше големи сепарета и наредени покрай стените аквариуми. Освен тях двете, единственият човек в залата беше Джереми, който се беше облегнал на бара и разговаряше с един от барманите.

Двете седнаха в едно от задните сепарета, което се намираше близо до банкомата. Секундарникът на часовника в стил арт деко направи пълен оборот, преди Джордан да заговори отново.

— Нямам намерение да се връщам в Щатите — започна тя. — Ти си права — щом стъпя там, ще ме арестуват. Но остана ли в някоя друга държава, ще съм в безопасност. Така че спрем ли на Бермудите, ще се кача на самолета. Смятах да го направя при първото ни спиране на Сейнт Мартин, но тогава срещнах теб и просто… не можах.

Емили се ококори.

— Къде ще отидеш?

— В Тайланд. Всичко съм измислила. На Бермудите ме чака фалшив паспорт заедно със самолетен билет.

Емили си представи картата на света, опитвайки се да прецени разстоянието между Роузууд и Тайланд. Все едно Джордан отиваше на Луната.

— Какво ще правиш там?

— Ще живея страхотен живот — отвърна замислено Джордан, мачкайки несъзнателно салфетката, която бе поставена на масата пред нея. — Там е невероятно, Ем — красиви плажове, изумителна култура, и с малко пари човек може да си живее като цар. Мисля да преподавам английски, за да припечелвам. И искам да дойдеш с мен.

Емили подскочи.

— Какво?

— Помисли си! — Джордан я сграбчи за ръцете, като едва не събори чашата с вода. — Ще живеем на брега. Ти ще плуваш всеки ден в океана. Бихме могли да пътуваме, да имаме невероятни приключения и така ще избягаш от всичко, което мразиш.

Покрай тях мина някакъв непознат ученик, отиде до банкомата и Емили не отвори уста, докато момчето не приключи. После изгледа тъжно Джордан.

— Ами ако искам да видя семейството си? Няма ли самолетният билет да е много скъп?

— Повече никога няма да можеш да видиш семейството си. Властите може да разберат, че сме избягали заедно — ще те смятат за съучастник, щом си ме укривала. Ако се върнеш в Щатите, също ще бъдеш арестувана.

Емили се почувства така, сякаш някой я беше ударил в стомаха. Никога повече да не види семейството си? Никога повече да не живее в Америка?

Но пък какво ли толкова ценно имаше в Америка? Семейство, което я мразеше? Университетско бъдеще, което изобщо не я въодушевяваше? Добри приятелки, да, но те сигурно също щяха да се вкопчат във всяка възможност да напуснат града. Имаше я и Вайълет, разбира се, но пък семейство Бейкър бяха най-добрите родители, за които можеше да се надява.

Ако Емили си тръгнеше, тя никога повече нямаше да се притеснява дали няма да я арестуват за убийството на Табита. Никога нямаше да се притеснява, че А. я преследва и призракът на Али никога повече нямаше да я навестява. Семейството й сигурно щеше да се радва на изчезването й. Айзък дори нямаше да го забележи. Университетът на Северна Каролина щеше да си намери друга плувкиня.

Тя погледна в големите, изпълнени с надежда очи на Джордан и очарователната трапчинка до веждата й. Беше открила толкова много неща в един човек и изпускането му й се струваше като ужасна грешка.

А можеше ли да си позволи да сгреши отново?

21.

Сънят на Хана

— Хайде, хора, само още два пъти! — извика застаналата в дъното на фитнес залата имитаторка на Джилиан Майкълс3, вдигайки двете бледосини гири над главата си. — Направете го, нищо, че боли! Почувствайте пламъка!

Хана усещаше ръцете си като гумени, но с пъшкане вдигна гирите колкото се може повече. Когато се погледна в огледалото, лицето й се беше изкривило в гримаса на възрастна жена със запек.

След това остави тежестите на пода и въздъхна.

— Аплодисменти за всички! — извика инструкторката. Няколко души заръкопляскаха вяло.

Хана се отпусна върху рогозката си. Беше събота следобед и тя прекарваше вече втори час във фитнес залата — преди да изкара курса по аеробика, тя тича трийсет минути на пътеката, после се опита да доразпусне с двайсетина минути на „Стеърмастър“-а, но нищо не можа да й помогне да забрави за Наоми или А., или за Наоми в ролята на А.

Всички от курса се запътиха към изхода. Хана метна кърпата през врата си и ги последва. Но когато зърна грейналото лице на Наоми пред прозореца, тя бързо отстъпи назад.

— Здрасти, суперзвезда! — поздрави я весело Наоми, влизайки в залата. Тя беше облякла сиви хавлиени шорти, бяла деколтирана блузка без ръкави и кецове „Ню Балънс“. — Тая сутрин се измъкна много рано! През цялото време ли беше тук? Трябваше да ми кажеш, че идваш във фитнеса — щях да дойда с теб!

— Ами, реших го в последната минута — отвърна Хана, избягвайки погледа на Наоми, който й се струваше твърде обезпокоителен.

Наоми я хвана за ръката.

— Тъкмо разговарях с инструкторката по пилатес — тя е страхотна. Искаш ли да се запишем заедно за утре?

— Ами, да. — Хана зачопли кърпата си, изнервена от близостта на Наоми. В съзнанието й се появи образът на Гейл, която лежи безжизнена в алеята пред дома й. И това е дело на Наоми.

Наоми сложи ръце на хълбоците си.

— Да не си ми ядосана нещо?

— Разбира се, че не — изблея Хана, опитвайки се да прозвучи невинно.

— Добре, защото се държиш много странно — рече Наоми, а в гласа й се долавяше обида. — Отнасяш се с мен така, сякаш имам повърнато в косата.

Хана успя да повдигне безгрижно рамене.

— Просто съм изморена. — След това махна с ръка към фонтана, промърмори колко е жадна и се отправи директно към кранчето. Тя знае всичко, прогърмя гласът в главата й. Всичко, което ти каза, е лъжа. Въобще не е щастлива, че братовчедка й е катастрофирала — бясна е и търси отмъщение.

Когато се напи, установи, че Наоми я чака.

— Може ли поне следобед да репетираме за шоуто?

Хана се чувстваше като в капан. За щастие в този миг телефонът й пропя. Беше просто имейл от Shopbop.com за новите летни намаления, но Наоми не знаеше това.

— Майк иска да ме види — казва, че е спешно. Проклятие.

Наоми я погледна с подозрение.

— Искаш ли все още да си моя партньорка за шоуто?

— Разбира се! — излъга Хана, страхувайки се от онова, което би направила Наоми, ако й отвърне отрицателно. Тя я стрелна с извинителна усмивка. — Ще се видим по-късно, става ли? — След това, навела глава, тя се стрелна към стълбището и хукна нагоре към етажа, където се намираше стаята й — отчаяно се нуждаеше от смяна на дрехите. Страхуваше се, че Наоми ще я последва, но не я видя на площадката.

Хана отключи вратата и връхлетя вътре. Макар да бе отсъствала само няколко часа, стаята вече й се струваше чужда. Куфарът на Наоми се намираше на съвсем различно място. На леглото й бяха проснати съвсем различни дрехи, а столът бе преместен до прозореца. Хана се огледа за лаптопа на Наоми, но той не се виждаше никъде. Сигурно повече нямаше да го остави на показ.

Тя се отпусна за миг на леглото си, внезапно връхлетяна от умора. Главата й потъна в хладната, мека възглавница. Наболяващите я крайници се отпуснаха върху удобния матрак. Толкова беше хубаво да може да се отпусне след часовете упражнения. Тихият шум на вентилатора й действаше успокояващо и приспивно. Ще затворя очи само за минутка, каза си тя и дишането й се забави. Изведнъж над нея като тежко одеяло се спусна мрак и затули всичко.

Когато отново отвори очи, тя седеше в едно непознато беемве. От огледалото за обратно виждане висеше боров ароматизатор. Радиото бе настроено на някаква хип-хоп станция.