Sara Shepard - Опарени

— Сигурно ще ни бъде по-лесно да я изкараме от колата, отколкото да се опитваме да я преместим вътре — каза Емили. — Хан, ти я подхвани под мишниците, а аз ще я хвана за краката.

Спенсър пристъпи напред.

— Аз ще я прихвана през кръста.

Ариа неохотно надникна в колата и грабна някакъв чадър от задната седалка.

— Сигурно не трябва да се мокри.

Хана ги погледна с признателност.

— Благодаря ви.

Хана, Спенсър и Емили повдигнаха заедно момичето от пасажерската седалка и бавно я пренесоха покрай задницата на колата към мястото на шофьора. Ариа държеше чадъра над тялото, за да не го намокри дъждът. Бушуващата буря не им позволяваше да видят почти нищо и трябваше да мигат почти непрекъснато, за да пречат на дъжда да влиза в очите им.

В този миг, тъкмо когато се озоваха зад колата, се случи най-лошото: кракът на Спенсър се подхлъзна в калта и тя изпусна момичето. Мадисън полетя напред и главата й се удари в бронята. Чу се силно изпращяване — може би се беше счупил някой клон, а може и да беше кост. Емили се опита да поеме тежестта на Мадисън, но също се подхлъзна и разтърси още по-силно безчувственото крехко тяло на момичето.

— Господи! — изпищя Хана. — Дръжте я!

Ръцете на Ариа трепереха, докато се опитваше да държи неподвижно чадъра.

— Добре ли е тя?

— Н-не знам — изпъшка Емили и погледна Спенсър. — Защо не гледаш къде стъпваш?

— Не съм го направила нарочно! — Спенсър се взря в лицето на Мадисън. В съзнанието й отново отекна онова изпращяване. Не висеше ли главата на момичето под много странен ъгъл?

В далечината се разнесе сирена на линейка. Те се спогледаха ужасено и запристъпваха по-бързо. Ариа отвори рязко шофьорската врата. Ключът все още беше на таблото и левият мигач примигваше. Хана, Спенсър и Емили отместиха еърбега настрани и нагласиха момичето върху кожената седалка пред волана. Тялото се наклони надясно. Очите на Мадисън все още бяха затворени и лицето й изглеждаше спокойно.

Емили тихо изхленчи:

— Може би все пак трябва да останем тук.

— Не! — извика Хана. — Ами ако сме я наранили?

Тогава ще изглеждаме още по-виновни!

Звукът от сирената се приближаваше.

— Побързайте! — Хана грабна чантичката си от задната седалка и силно затръшна вратата на колата. Спенсър затвори пасажерската врата. Четирите бързо се изкатериха нагоре и изтичаха до колата на Ариа, тъкмо когато линейката се появи на хълма. Емили стигна до субаруто последна.

— Тръгвай! — изкрещя Хана.

Ариа завъртя ключа и двигателят забоботи. Тя направи бърз завой, даде газ и бързо се отдалечи.

— О, Господи! О, Господи! — проплака Емили.

— Не спирай да караш — изръмжа Спенсър, поглеждайки през задното стъкло към примигващия буркан на линейката. Двама парамедици изскочиха навън и внимателно се спуснаха надолу. — Не трябва да ни видят!

Хана се обърна настрани и погледна през прозореца. В гърдите й се бореха различни емоции. Облекчение, определено — Мадисън щеше да получи помощ. Но гърлото й бе стегнато от страх. Дали преместването на Мадисън не бе влошило състоянието й? Какво се беше случило току-що?

От устата й се отрони стон. Тя отпусна глава върху дланите си и почувства горещите сълзи.

Емили също се разплака. Последва я Ариа.

— Мацки, престанете! — сопна им се Спенсър, макар по нейните бузи също да се стичаха сълзи. — Медиците ще се погрижат за нея. Сигурно всичко е наред…

— Ами ако не е? — проплака Ариа. — Ами ако сме я парализирали?

— Просто се опитвах да постъпя правилно, като й предложих да я откарам у тях! — изстена Хана.

— Знаем. — Емили я прегърна силно. — Знаем.

Докато субаруто профучаваше по острите завои, всички мислеха върху нещо друго, което искаха да кажат, но не се осмеляваха: поне никой друг не знае за това. Катастрофата беше станала на отдалечена отсечка от пътя. Бяха се измъкнали оттам, преди някой да ги види.

Бяха в безопасност.

Момичетата зачакаха случилото се да се появи в новините; представяха си заглавието „Кола излита от остър завой на улица «Рийдс»“. В материала сигурно щеше да се спомене за високата алкохолна проба на момичето и как е била размазана колата. Но какво ли друго щяха да кажат репортерите? Ами ако Мадисън беше парализирана? Ами ако се сетеше, че не е карала тя и дори си спомнеше, че момичетата са я пренесли?

На следващия ден всяка от тях седеше пред телевизора, проверяваше телефона си за новини и държеше радиото включено, макар и с намален звук. Но нямаше нищо.

Мина един ден, после втори. Все така. Сякаш катастрофата не се беше случила. На третата сутрин Хана се качи в колата си и мина бавно по улица „Рийдс“, чудейки се дали цялата случка не се е разиграла само във въображението й. Но не, виждаше се огънатият парапет. В калта имаше следи от плъзгането на автомобила, а по земята проблясваха парчета стъкло.

— Може би семейството й е било много притеснено от случилото се и се е разбрало с ченгетата да си мълчат — предположи Спенсър, когато Хана й се обади, за да изрази притеснението си от липсата на новини. — Помниш ли Надин Рупърт, приятелката на Мелиса? Една нощ, докато били още в гимназията, Надин се напила и забила колата си в едно дърво. Нямало й нищо, но семейството й се примолило на полицаите да премълчат за инцидента и те се съгласили. Надин отсъства цял месец от училище, докато се възстановяваше, а след това разправяше на всички, че е била на минерални бани. Но после пак се напи и разказа на Мелиса какво всъщност се е случило.

— Ще ми се да науча, че не е ранена — рече Хана с тих гласец.

— Знам. — Спенсър звучеше притеснено. — Да се обадим в болницата.

И те го направиха, но тъй като Хана не знаеше фамилията на Мадисън, сестрата не можа да им даде никаква информация. Хана прекъсна връзката и се загледа безизразно в нищото. След това отвори уеб страницата на Държавния университет на Пенсилвания, където учеше Мадисън, и я потърси, с надеждата, че ще открие каква е фамилията й. Но в горните курсове имаше няколко момичета на име Мадисън — твърде много, за да може да ги провери една по една.

Щеше ли да се почувства по-добре, ако отидеше в полицията и си признаеше? Но дори и да им обяснеше, че другата кола е изскочила от нищото и я е избутала от пътя, никой нямаше да й повярва — щяха да я тикнат в затвора. Освен това щяха да се досетят, че е имала нужда от помощ, за да премести Мадисън, и е повикала приятелките си. Така те също щяха да загазят.

„Спри да си мислиш за това — каза си решително Хана. — Щом семейството й предпочита да си мълчи за това, същото трябва да се отнася и за теб“. Така че тя просто продължи да ходи в мола и да се пече на слънце край басейна в кънтри клуба. Избягваше доведената си сестра Кейт и беше шаферка на сватбата на баща й с Изабел, облечена в ужасна зелена рокля. Накрая спря да мисли непрекъснато за Мадисън и катастрофата. Все пак вината не беше нейна, а и с Мадисън сигурно всичко беше наред. И без това двете не се познаваха. Едва ли щеше да я види отново.

Но Хана нямаше представа, че Мадисън е свързана с някой, когото момичетата познаваха много добре — всъщност някой, който ги мразеше. И ако този някой знаеше какви са ги свършили, щяха да им се случат ужасни неща. Очакваше ги възмездие. Отмъщение. Мъчения. Същият този човек щеше да си постави за цел да се превърне в кошмар, който да вселява див страх в сърцата на четирите момичета.

В един нов — и далеч по-ужасяващ — А.