— Ако някога ти се прииска да си поговориш с някого, аз съм насреща — предложи тя след кратка пауза. — Знам колко е тежко.

— Благодаря — промълви Наоми, пресегна се и потупа Хана по ръката.

В този момент Мейсън Байърс, препъвайки се, излезе на терасата. Косата му беше разрошена и носеше на ревера си златна значка на Роузуудската полиция.

— Аз съм офицер Байърс, дами — изфъфли той. — Вие двете достатъчно големи ли сте, за да пиете алкохол?

— Разбира се, че сме — намигна му Наоми.

— Мога ли да видя личните ви карти? — настоя Мейсън.

Майк също подаде главата си навън.

— Правим игра на карти със събличане, в която се използват фалшиви лични карти. Искате ли да играете?

Той размаха във въздуха собствената си фалшива лична карта.

— Дай да видя това. — Хана пристъпи обратно в стаята и я сграбчи. Макар че Майк се беше похвалил с фалшивата лична карта, не изглеждаше склонен да й я покаже. Тя прихна. Кунси Томас — човекът на картата — беше рус, късо подстриган и с очила. Според описанието беше висок над два метра, трийсетина сантиметра по-висок, отколкото беше Майк.

Тя му подхвърли картата.

— Никой и за миг няма да си помисли, че това си ти.

Майк улови внимателно картата си. Бузите му бяха пламнали.

— Добре, всезнайке, да видим твоята.

Хана бръкна в чантичката си и извади своята собствена фалшива лична карта, която беше купила миналата година онлайн и която съдържаше собствената й снимка и данни. Мейсън подаде своята фалшива карта, която беше купил от Ню Йорк. Останалите хлапета също започнаха да трупат картите си върху купчината. Едно от момичетата имаше доста убедително изглеждащ японски паспорт, въпреки че не беше японка. Ерин Бум-бум беше използвала собствената си фотография за фалшификацията. На снимката тя беше толкова привлекателна и приличаща на манекенка, че Хана се съмняваше дали някой проверяващ на входа или сервитьор би си направил труда да провери датата на раждане. Кучка.

— Хей, твоята е доста добра — каза Майк на Наоми, когато тя сложи картата си върху купчината. — Тя дори прилича на теб.

— Това е защото ми е братовчедка — обясни Наоми. На лицето й се появи странно изражение. — И без това вече не й трябва.

Хана погледна към снимката, и осъзна със закъснение кой е на нея. Въпреки че беше виждала девойката само веднъж, лицето й беше незабравимо. Почувства се все едно я наблюдава призрак.

Мадисън.

Хана отстъпи назад, препъна се в някакъв изправен куфар и за малко да падне върху задника си. Докато се опитваше да запази равновесие, ръцете й така се разтрепериха, че тя се принуди да ги скрие в диплите на роклята си. Стаята й се стори толкова задушна и претъпкана, и толкова много хора гледаха в нея, включително и Наоми.

— Ъ-ъ-ъ, аз трябва да… — Хана непохватно започна да си пробива път към вратата.

Тича до края на коридора, отчаяно опитвайки се да си поеме дъх. После забеляза плъзгаща се врата, която водеше до малко открито пространство. Плъзна вратата, вмъкна се вътре, олюлявайки се, и се приведе над свитите си колене.

Мадисън беше братовчедка на Наоми. И какво имаше предвид Наоми, когато каза, че тя вече не се нуждае от личната си карта? Мъртва ли беше?

Пиу.

Това беше телефонът на Хана. Тя го извади от чантичката си, мислейки си, че я търси Майк. Но после погледна към екрана. „Едно ново съобщение от неизвестен подател“.

— Не — прошепна тя, оглеждайки тъмното пространство. После погледна екрана. С треперещи пръсти избра „ПРОЧЕТИ“.

Внимавай кого блъскаш и зарязваш, престъпнице. Ще се видим на палуба „Фиеста“.

А.

9.

Сладка малка пътничка без билет

Във вторник сутринта Емили и Джордан седяха на леглото в каютата на Емили. Около тях бяха разхвърляни обвивки евтин чипс от автомат за храни, а Джордан беше направила за двете безалкохолно бананово дайкири от разни напитки, които беше намерила в мини бара. От слушалките на айпода на Емили свиреше един от плувните й миксове, а по Дискавъри — единствения канал, за който имаше сигнал, освен CNN, който Джордан беше казала, че мрази — даваха филм за парка Йосемити, но момичетата не го гледаха.

— Добре, трябва ми глагол — каза Емили, гледайки надолу към книгата е „Мед Либс“1, която беше намерила в дъното на сака си, останала там от едно нощно пътуване за състезание по плуване.

— Ъ-ъ-ъ, „целувам“ — каза Джордан след миг, мушкайки чипс в устата си.

— А сега ми трябва съществително.

— „Гърди“ — каза Джордан бързо.

Емили остави химикалката си и погледна към останалите думи, които Джордан беше избрала. „Сексуално“, „език“, „съвкупяване“, „чувствен масаж“.

— Осъзнаваш ли, че това е детска игра? А не порно?

— Какво друго мога да кажа? — изкиска се Джордан. — Вдъхновена съм от духа на Ерин Бум-бум. Дори аз чух слухове за това с колко много момчета е била.

Емили потрепери.

— Всеки път, когато я виждам, е с някой нов.

Джордан хвърли поглед към вратата.

— Сигурна ли си, че тя няма да има нищо против да остана тук?

Емили сви рамене.

— Честно казано, съмнявам се, че Ерин ще се върне тук до края на пътуването. А ако все пак дойде, просто ще й кажем, че си скарана със съквартирантката си. Можеш дори да спиш в моето легло, ако така ще си по-спокойна.

При това предложение бузите й леко се зачервиха, но Джордан със сигурност знаеше, че намеренията й са само приятелски, нали така?

Джордан се усмихна с облекчение.

— Ти направо ме спасяваш, знаеш ли?

Емили завъртя очи.

— Казваш ми го за стотен път. — Тя се наведе отново над „Мед Либс“. — Добре, сега ми трябва наречие.

— „Страстно“ — изстреля веднага Джордан и двете избухнаха в смях.

След като Емили я вписа, тя изненадващо надуши миризмата на току-що приготвени в микровълнова печка пуканки. Сигурно някой си ги беше направил в кухнята в дъното на коридора.

— Това е един от любимите ми аромати — каза тя замислено.

— На мен също — рече Джордан, хващайки една от възглавниците. — Имаш ли други?

Емили се замисли за момент.

— Гумени топки и бензин, предполагам. И мирис на стаята на една стара приятелка.

— На Алисън? — попита Джордан.

Емили кимна. Беше разказала на Джордан за Алисън почти веднага. Това беше едно от нещата, които просто трябваше да сложи на масата, когато се сприятеляваше в последно време — така или иначе всички бяха гледали „Малка сладка убийца“, драмата по действителен случай, разказваща за онова, което Али им беше сторила.

— Промъквах се в стаята й по време на гостуванията с преспиване — призна си тя, изчервявайки се. Стаята й миришеше на цветя и пудра, и… просто на нея…

— Ти наистина си я обичала, а?

Емили сведе поглед. Това беше още едно нещо, което беше признала на Джордан веднага — вече нямаше смисъл да крие, че момичетата я привличат. Ала не беше никак трудно да признава на Джордан такива неща — тя беше толкова отворена към всичко, което чуваше от устата на Емили. Само се беше усмихнала леко и беше казала, че няма проблем с това.

Емили прочисти гърлото си и погледна към Джордан.

— Исках да те попитам: имаш ли нужда да се обадиш на родителите си? Имам телефонна карта, която мога да ти заема. Те сигурно се чудят къде си, нали?

Джордан сви рамене.

— Казах им, че ще отседна при една приятелка за известно време. Няма да тръгнат да ме проверяват.

— Сигурна ли си? За цяла седмица?

— Те сигурно дори няма да забележат, че ме няма. — Джордан въртеше в ръце виолетовата си панделка. — Родителите ми са по-съсредоточени върху собствения си живот. Нямат време за мен. Като се добави фактът, че не съм идеалната дъщеря, която винаги са искали да имат, сигурно предпочитат просто да си отида завинаги. — Тя се опитваше да звучи равнодушно и приключи със саркастичен смях, но болката в гласа й беше очевидна.

Емили надраска една завъртулка в полето на страницата.

— Понякога си мисля, че родителите ми също искат да изчезна.

Джордан погледна към нея, явно очаквайки я да каже още нещо.

— Направих някои неща, които наистина ги подлудиха — изрече Емили неопределено. Въпреки че беше споделила много неща, още не беше готова и за това.

Но изведнъж лицето на Джордан се приближи. Въздухът миришеше тежко на жасминов парфюм.

— Не знам защо някой би искал ти да изчезнеш — изтърси тя. — Без значение какво си направила.

Емили усети дъха й, за пръв път забелязвайки, че очите й имат цвета на турмалинови скъпоценни камъни. А после телефонът й издаде няколко резки пиукания. Тя изстена, обърна се и погледна в екрана. Хана й беше изпратила есемес.

„А. е на кораба. Да се видим в Тръстиковия бар веднага“.