— Не се тревожи — каза Майк. — Мейсън е платил на отговорника на този коридор да си държи езика зад зъбите. Всичко е наред.

После той почука на вратата. Тя леко се открехна.

— Парола? — изстреля рязко някой.

— Плавник — прошепна Майк.

Вратата се отвори и те пристъпиха в каюта, натъпкана с тела. Вратата към верандата беше широко отворена и пропускаше горещия, наситен с миризми въздух, а навън група ученици бяха насядали по столове или се бяха наоблягали на парапета. На кухненския плот имаше множество бутилчици с алкохол, наполовина пресушена кана с ром, пластмасови чашки, ядки и бонбони от минибара. От айпод-дока гърмеше песен на Риана, а на едно от леглата танцуваха няколко души. Стаята миришеше наситено на парфюм, пот и почистващ препарат за килими.

— Добре дошли на нашето соаре. — Мейсън пристъпи напред и предложи на Хана и Майк чаши, пълни с ром и диетична кола. Носеше сакото от ученическата си униформа от „Роузууд дей“, раирана вратовръзка, разхлабена около врата му, и чифт шорти на ивици, които подозрително приличаха на боксерки.

Хана прие напитката и после се загледа в тълпата. Тук имаше много хора от „Роузууд дей“, както и от „Дорингбел Френдс“, „Причърд“ и „Тейл“. Две руси сексбомби от „Вила Луиза“ пиеха шотове с Джеймс Фрийд и още няколко момчета от отбора по лакрос. Дали заради горещия, влажен въздух, или заради миризмата на кокосов слънцезащитен лосион, който си слагаха всички, но Хана внезапно си спомни за купоните, на които бяха присъствали в Ямайка — особено за онзи претъпкан банкет в нощта, в която срещнаха Табита. Тогава всички седяха на една маса, пийваха и си прекарваха страхотно, когато Емили изведнъж ги хвана за ръцете. „Това е Али“ — каза тя, и Табита стоеше там, на горната стълбищна площадка, и изглеждаше толкова странно и същевременно толкова познато в онази жълта рокля…

Божичко. Защо си мислеше за това отново? Тя сграбчи Майк за ръката.

— Да танцуваме.

— Слушам, капитане — отвърна Майк.

Те скочиха върху танцовата платформа и започнаха да се движат под звуците на песен на Уиз Халифа. Хана тръскаше ръце и крака като дервиш, опитвайки се да очисти мозъка си от негативните мисли. Последва песен на Лил Уейн, а подир нея — миш-маш от парчета от последния албум на Мадона. В момента, в който някой пусна най-добрите неща на Нирвана, тя вече се беше позадъхала от танците и се чувстваше много по-отпусната.

— Ще взема по още една напитка — рече Майк. Хана кимна замаяно и тръгна към терасата, където хлапетата гледаха луната. Една ръка докосна рамото на Хана и тя се обърна, мислейки си, че Майк се е върнал. Вместо него обаче пред нея се оказа Наоми. Хана моментално вдиша тежкия аромат на плодовия й парфюм „Кейт Спейд“.

Това я разведри.

— К’во става? — попита тя.

— Здрасти, мацка — изчурулика Наоми. — Радвам се да те видя тук.

Хана се усмихна, но не отговори, защото не искаше да изглежда твърде ентусиазирана. Още я объркваше това, че Наоми се държи мило. Двете се бяха помотали заедно на купона по случай пристигането и бяха закусвали тази сутрин, което моментално й вдигна акциите — след това няколко момичета я поздравиха в коридора. Наоми дори я беше попитала дали иска да правят слънчеви бани тази сутрин, но тя беше заета с курса за изработване на бижута. Хана все очакваше Наоми да я прецака, да я зареже, или да й се присмее в лицето, но засега всичко беше наред. Явно Наоми най-после се беше пробудила и беше осъзнала, че Хана е готина.

— Не знам как танцуваш с тези обувки — Наоми посочи към високите токове на Хана. — Невероятни са. От „Солт енд Пепър“ ли ги купи?

Хана изтръпна. Обувките наистина бяха от „Солт енд Пепър“, но магазинът беше в частта за евтини стоки на мола „Кинг Джеймс“, което не беше много добре. Единствената причина Хана да се спре там беше, защото имитациите му бяха толкова добри, че хората често не забелязваха разликата.

— Ъ-ъ-ъ, майка ми ми ги купи — измънка тя. — Не знам откъде ги е взела.

— Стига, Хан — изрече Наоми с познат тон. — Видях ги на витрината на магазина. — После тя се наведе напред, гледайки я съучастнически. — Всъщност за малко да ги купя. Пазаруването оттам е моя малка тайна. Това е толкова хубав магазин, но щяха да ме скъсат от майтапи, ако знаеха. Виж — аз също нося обувки от „Солт енд Пепър“.

Тя вдигна крак, за да покаже розовия си ток, и Хана осъзна, че наистина го е виждала на рафтовете в магазина.

— Това е наистина страхотен магазин.

— Майтапиш ли се! Той е най-добрият! — Очите на Наоми проблеснаха. — Обаче не можем да кажем на никого за това — ще бъде нашата малка тайна. Иначе всички ще отидат там и няма да остане нищо хубаво.

— Определено — каза Хана с подигравателно надменен глас, тайно очарована, че има нещо, в което двете с Наоми са заедно.

— Отнася се и за Райли — продължи Наоми. — И определено и за доведената ти сестра. Става ли?

— Става. — Хана триумфално прекара пръсти по пластмасовия ръб на чашата. Наоми и Кейт бяха най-добри приятелки от самото идване на Кейт в „Роузууд дей“. Хана и Кейт бяха започнали да се разбират по-късно и Кейт й беше казала, че е скарана с Наоми. По начина, по който го беше представила Кейт, вината беше у Наоми.

Наоми подпря лакти на перилото и хвърли поглед назад, към купона.

— Зелда Милингс изглежда доста добре с тази изрязана рокля, не мислиш ли?

Хана разгледа внимателно бледото русо момиче, което я беше отрязало предишния ден.

— Е — каза тя, изпитвайки триумф задето нещата се бяха обърнали, — тя прави гърдите й да изглеждат наистина малки.

— Вярно е — кимна Наоми дълбокомислено. — Но поне с тези цветове не прилича на албинос.

— Ще има отвратително слънчево изгаряне в края на седмицата — размечта се Хана.

Наоми изкриви уста.

— Знаеш ли кой искам да получи слънчево изгаряне?

— Момичетата от „Вила Луиза“? — изтърси Хана.

— Да! — изкряска Наоми, след което докосна Хана по ръката. — О, Божичко, и ти ли мислиш, че са страшно дразнещи?

— Абсолютно! — Хана почувства изблик на задоволство. Приятно й беше да одумва Вила горилите. — Знаеш ли, че Емили е съквартирантка с онази Ерин Бум-бум?

Наоми потрепери.

— Тя е най-неприятната. Наложи се да работя в канцеларията на кораба, защото ме мързеше да се запиша нещо друго, и тя работи в една смяна с мен. Кучката не ми каза нито дума през цялото време!

Хана се намръщи.

— Чакай, ти работиш в канцеларията? Аз също!

— С Вера? — попита Наоми.

— О, Божичко, Вера! — изкикоти се Хана. — Как ти се струват всички тези сантиментални любовни песни?

— А фибите? — добави Наоми, продължавайки да се кикоти. — Прилича на пудел!

— Няма ли тази канцелария най-странната миризма? — Хана се престори, че й се повдига.

— Да, комбинация от крака, мокро куче и възрастна жена — изстена Наоми.

— Но можеше и да е по-лошо — рече Хана. — Чух, че някои хора, които са се записали със закъснение, са задължени да чистят. Принудени са да търкат мъжките тоалетни.

— Пфу! — възкликна Наоми.

Хана се ухили, докато отпиваше от напитката си. Чувстваше се замяна и свободна. Все едно току-що е открила нов моден дизайнер, чиито дънки, тениски и рокли й прилягат перфектно — и името му е Наоми. А Наоми гледаше към нея със същия поглед, тип „Къде си била през целия ми живот“, което я караше да се чувства още по-добре.

После Наоми пристъпи от крак на крак.

— Исках да те попитам нещо. Някога търсила ли си помощ за… сещаш се. Онова нещо с яденето.

Хана настръхна. Преди милион години Мона в качеството си на А. беше принудила Хана да се изправи срещу Наоми и Райли и да им разкаже за проблема си. Хана хвърли поглед към вратата, обмисляйки дали да не избяга.

— Единствената причина, поради която те питам, е защото исках да взема направление — добави Наоми, след като Хана не каза нищо.

Хана се намръщи.

— За кого?

Наоми погледна надолу.

— За мен — промълви тя тихо.

Хана едва не се изсмя.

— Ти се тъпчеш? Да бе, да.

Наоми беше размер нула. Хана почти не я беше виждала да яде.

Момичето сведе поглед.

— С много упражнения. Това е нещо, с което се боря от години. Всъщност исках да поговоря с теб за това — ти си единствената ми позната, която също страда от това. Не мога да говоря с Райли или Кейт за тези неща.

— Наистина вече не го правя — каза Хана предпазливо.

— Аз също не го правех. — Наоми прекара пръст по ръба на чашата. — До предишното лято. Случиха се някои странни неща, и започнах отново.

Хана примигна.

— Наистина съжалявам — каза тя тихо, все още неспособна да повярва напълно на ушите си. Но изражението на Наоми изглеждаше искрено и простодушно. Хана беше копняла да си говори за тъпченето с храна с някой, който също е минал през това, но досега не беше срещнала човек, който да си го признае.