— Съжалявам, че те обезпокоих — рече тя.

— Няма нищо.

Гласът на Ариана беше дрезгав, сякаш не бе говорила цяла вечност. Чудеше се колко ли време е стояла втренчена в материята, борейки се срещу магията, докато една упорита част от душата й посягаше към надеждата, която проблясва отвъд.

Глупачка.

— Направих за теб сапун и го оставих до ваната ти — каза Мег. — Надявам се, че ароматът му ще ти хареса.

Да накарам ли Мег да ми приготви специален сапун, за да зарадвам изтънчените ти ноздри?

Ароматът ти ми харесва много такъв, какъвто е.

При спомена за Саймън, надвесен над нея, който се смесваше с аметистовите образи от роклята, Ариана издаде някакъв звук.

Дали е възможно аз да съм жената с тъмната разпусната коса? Възможно ли е?

Глупачка! Това е трик на магьосница, с който да те омае да приемеш брака с мъж, ценен от учените. Цялото удоволствие в брачното ложе е за мъжа.

— Милейди? — попита Мег, като пристъпи в стаята. — Добре ли си? Да повикам ли Саймън?

— За какво? — попита дрезгаво Ариана.

— Неговата ръка лекува болести.

— На Саймън ли?

Мег се усмихна на безцеремонния скептицизъм в гласа на Ариана.

— Да — отвърна тя. — Въпреки черните очи и острата усмивка у Саймън има много доброта.

Ариана подозираше, че неподправено недоумение е изписано на лицето й, тъй като Мег продължи да възпява добродетелите на Саймън.

— Когато Доминик бе толкова болен, че не можеше да различи враг от приятел, Саймън легна до вратата, така че да се събужда и от най-лекия шепот.

— А, Доминик — рече Ариана така, сякаш самото име обясняваше всичко.

Така и беше. Наричаха Саймън „Верният“ заради непоколебимата преданост към брат му.

— Не само Доминик познава добрината на Саймън — продължи Мег. — Дори и котките в крепостта се надпреварват за ласките му.

— Така ли?

Мег кимна и в косата й проблеснаха огнени езици. Златните звънчета в краищата на дългите й червени плитки сладко иззвъняваха при всяко движение на главата.

— Котките ли? Колко любопитно — рече намръщено Ариана.

— Саймън се държи необичайно с тях.

— Вероятно виждат в него себе си. Жестокост, а не доброта.

— Наистина ли вярваш в това?

Ариана не отговори.

— Толкова ли бе груб с теб Саймън, когато те доведе от Блакторн в Стоунринг? — попита остро Мег.

Ариана се поколеба, като си пожела арфата й да е наблизо, та да прикрие треперенето на ръцете си. И на душата си. Арфата обаче бе в другия край на стаята, а на нея не й се искаше да проявява слабост пред момичето на Глендруид със странните зелени очи.

— Милейди? — попита Мег.

— Не — рече неохотно Ариана. — Пътят бе лош, времето беше неприятно, но Саймън се държа както трябва.

— Тогава защо го смяташ за жесток?

— Той е мъж — просто рече Ариана.

— Да — отвърна усмихната Мег. — Годеникът обикновено е мъж.

Ариана продължи да говори, сякаш не бе чула думите на Мег.

— Зад ослепителната усмивка и ярката като слънце коса той чака само най-опасния момент, за да разкрие жестокостта си.

Мег въздъхна остро.

— Това не е някакъв особен позор за Саймън — додаде Ариана. — Всички мъже са жестоки. Да се очаква друго е глупост.

Мег погледна рязко Ариана, прозряла истината в нея.

Ариана, предадената.

— Саймън никога няма да те предаде — каза Мег. — Трябва да ми повярваш.

Отговорът на Ариана бе само един мрачен поглед.

— Той никога не би си взел любовница — продължи искрено Мег. — По това си приличат с Доминик. За тях собственото достойнство е толкова важно, колкото и това на съпругата.

— Саймън може да има любовници и наложници с моята благословия. По-добре да освобождава жестокостта и нагона си върху тях, а не върху мен.

Мег се опита да прикрие колко е шокирана, но не успя.

— Лейди Ариана, ти си заблудена за естеството на онова, което става между мъжа и жената в брачното ложе — рече задъхано Мег.

— Грешиш. Добре съм подготвена за това, което идва.

Всяка дума, изговорена от Ариана, бе отсечена, течна и студена. Дори като отвори уста, за да оспори твърдението й, Мег прозря, че няма смисъл от повече думи.

Каквото и да се бе случило на Ариана, то я бе наранило твърде дълбоко, за да може да се излекува с думи. Сега само делата можеха да я трогнат. Само делата можеха да излекуват душата й.

— След две-три седмици — продължи тихо Мег — пак ще поговорим за жестокостта и предателството. Дотогава ще опознаеш по-добре добротата на Саймън.

Ариана едва успя да потисне потръпването си.

— Извини ме, лейди Маргарет — рече накъсано тя, — но водата във ваната ми ще изстине.

— Разбира се. Ще пратя Бланш да ти донесе още гореща…

— Не — прекъсна я Ариана.

Като чу резкия си глас, тя пое дъх и се насили да се усмихне.

— Благодаря ти, господарке на Блакторн — рече Ариана, — но предпочитам сама да се обслужвам в банята.

Ариана излезе от стаята, без да поглежда назад, тъй като много се страхуваше, че ще забележи размисъла в острите зелени очи на саксонката. Ариана не искаше това. Не искаше да знае какво би направила Мег, ако открие, че булката възнамерява да легне в брачното ложе със смъртоносен сребърен меч.

Как бих могла да убия Саймън?

Как бих могла да не го убия?

Но способна ли съм да се самоубия?

Тези въпроси бушуваха в съзнанието на Ариана, докато се къпеше. Нямаше друг отговор на налудничавите й мисли освен един. Не можеше отново да легне до мъж.

До никой мъж.

Дори до този, който я викаше отдалече, от странния аметистов сън.

ГЛАВА ШЕСТА

С всяка изпита халба бира и чаша вино тостовете на събралите се рицари ставаха все по-невъздържани. Макар брачната церемония да бе елегантна, кратка и почтена, пирът наваксваше за предишната въздържаност.

Синът на Робърт от Север, лорд Ерик, наблюдаваше младоженците от мястото си на масата на Дънтсан в центъра на голямата зала. Нищо не можеше да успокои тревогата, която се надигаше у Ерик от това, което вижда. Саймън бе любезен с булката и нищо повече. Дори да очакваше с нетърпение прелъстяването на норманската наследница, това не личеше.

Но тъкмо Ариана истински тревожеше съзнанието на Ерик. Макар да бе облечена в приказно красивата сватбена рокля на Сирина, по лицето и в жестовете й нямаше радост. По-скоро се забелязваха отсенки на ужас и едва сдържан гняв. Великолепните й аметистови очи бяха забулени от сенки, които не идваха от студената нощ, обгърнала крепостта.

По време на церемонията и празненството след това пръстите на булката се движеха незабелязано, сякаш в търсене на арфата, за да изговорят всичко онова, което тя не можеше да изкаже.

— Ариана. Предадената. Но от кого и по какъв начин? И защо?

Никой не се обърна, за да отговори на Ерик. Бе изрекъл думите прекалено тихо, за да ги чуе някой от празнуващите на господарската маса.

Касандра обаче чу ясно думите на Ерик. Веднага щом свърши пиршеството и започнаха все по-дебелашките тостове, тя дойде и застана точно зад бившия си ученик. Наблюдаваше го мълчаливо, когато вдига чашата си и реагира на тостовете с благородна усмивка, която изобщо не разкрива мислите му.

— Кажи ми, Касандра — каза Ерик, без да престане да изучава Ариана — какво си помисли за роклята нашата норманска наследница?

— Изработката на Сирина е като нея самата — отвърна Касандра.

— И каква е Сирина? — тросна се Ерик. — Никога не съм виждат тази стара врана.

— Тя не е стара.

Ерик издаде звук на нетърпение. Това бе първата му възможност да разговаря насаме с Касандра, откакто булчинската рокля бе пристигнала в крепостта. Любопитството и далеч по-неотложните потребности на господар, който трябва да защитава крепост край неспокойните граници на Спорните земи го правеха необичайно рязък.

С доста странна усмивка Ерик вдигна чашата си за един тост, в който се пожелаваше съюзът да даде толкова деца, колкото са звездите на небето.

— Не ме е грижа дали Сирина е току-що излюпено пиленце или костите й пращят като съчки, като ходи — промърмори Ерик, като трясна чашата си на масата.

Устата на Касандра се изви във форма, подозрително близка до усмивка.

— По дяволите — продължи Ерик, без да вдига поглед. — Кажи ми това, което трябва да знам и ми спести думите за бродерията!

Сега Касандра се усмихваше открито. В живачното сиво на очите й имаше задоволство. Рядко се случваше Ерик да захапе въдицата толкова бързо.

— Спокойно — промърмори тя, — тази вечер не е твоята брачна нощ.

— Бъди благодарна — рече през зъби той, — че не съм в настроение тази вечер да прелъстявам някаква снежна принцеса, независимо какво богатство е пренесла през морето и е сложила в краката ми.

— Е, но Ариана не е снежна богиня.

Ерик се промени неуловимо. Макар да не помръдна, той стана някак по-жив, по-бдителен — като хищна птица, усетила следа.

От другата страна на Ерик се надигна мощният Стагкилър. Той загледа златистите очи на господаря си със своите, които не бяха по-малко златисти.

— Роклята прие Ариана! — рече тихо Ерик.

— В известен смисъл.

— Говори ясно.

— Нима една магьосница говори ясно? Какво ще стане с традицията?

Ерик установи със закъснение, че е бил ловко манипулиран от жената, която обичаше като майка.

— Говори както искаш, но бързо — рече Ерик. — Стагкилър няма търпение да се впусне в нощта. Както и аз.

— Да се впусне в нощта — усмихна се Касандра. — Подхожда ти да караш простосмъртните да те мислят за магьосник, който се превръща от мъж във вълк, нали?

Ерик показа зъбите си в хищна усмивка.

— Това ме е спасило от много досадни преговори с лакоми братовчеди, далечни роднини и проклети рицари.