— Нищо у Дънкан не ме кара да вярвам в любовта — рече хладно Саймън.

Доминик изглеждаше изненадан.

— За Бога, Дънкан едва не загина в дяволското място, наречено Друид, където намери Амбър!

— Но той не загина. Любовта се оказа по-силна.

— Любовта ли? — изръмжа Саймън. — Дънкан беше просто прекалено дебелоглав и упорит, за да позволи на една магьосница да го разбие.

Глендруид Улф унесено загледа красивия си рус брат, когото обичаше повече от всичко с изключение на жена си Мег.

— Грешиш — рече накрая Доминик — също както и аз сгреших, когато излязох от ада на султана.

Саймън искаше да отвърне, но размисли и сви рамене.

— Да — рече Доминик, — разбираш за какво говоря. Ти пръв забеляза разликата у мен. Не беше ми останала топлота.

Саймън отново не се съгласи.

— Мег стопли душата ми — каза Доминик. — И сетне забелязах нещо, което оттогава ме тревожи.

— Някаква слабост ли? — попита иронично Саймън. Усмивката на вълка проблесна и изчезна.

— Не. Ти, Саймън.

— Аз ли?

— Да. Също като мен ти остави цялата си топлота в земята на сарацините.

Саймън сви рамене.

— Значи студената норманска наследница и аз сме добра двойка.

— Ето това ме тревожи — каза Доминик. — Прекалено си подхождате. Кой ще ти носи топлота, ако се ожениш за Ариана?

Саймън набоде още едно парче месо.

— Не се тревожи, братко. Топлотата няма да бъде проблем за мен.

— О? Много си уверен.

— Да.

— И как ще постигнеш това чудо? — попита скептично Доминик.

— Ще подплатя мантията си с кожа.

ГЛАВА ПЕТА

Сред воя на вятъра и проливния леденостуден дъжд часовоят оповести часа. Това бе повторено във вътрешния двор и селището отвъд, за да чуят крепостните и свободните селяни, че трябва да оставят оръдията на труда и да вкарат животните в крепостта, въпреки че буреносното небе все още светлееше.

Застанала неподвижна пред тесния прозорец, Ариана гледаше втренчено към вътрешния двор и се бореше със страха от идващата нощ, опитвайки се да се съсредоточи върху гледката долу. Над кухните се носеше благоухание. Слугите се суетяха около пешите и шишовете още отпреди да се зазори — печаха и приготвяха всичко необходимо за брачното пиршество.

— Имаме късмет, че реколтата е добра — каза Касандра, застанала на прага. — Иначе в крепостта щяха да се затруднят да приготвят достоен пир за предстоящата женитба. Времето беше съвсем недостатъчно, за да се приготвим за толкова важен съюз.

Ариана бавно се обърна. Не се изненада, че вижда Касандра, тъй като бе разпознала гласа й още преди дори да е видяла виолетовата й рокля. Ариана обаче бе изненадана от материята, която Касандра държеше в ръце.

Като възкликна удивено, Ариана се приближи. Първата й мисъл бе, че никога не е виждала толкова красиво избродирана рокля. По деколтето и долния кант проблясваха загадъчни сребърни нишки и пробягваха като лъкатушна светкавица по дългите и богати ръкави.

Втората мисъл на Ариана бе, че цветът на пищната материя хармонира с аметистовия пръстен, който носеше. Третата й мисъл бе, че такава великолепна рокля трябва да се носи от щастлива булка, а не от такава, която търси всеки възможен начин да се отърве от брачния капан.

Дори смъртта.

С бледите си очи Касандра наблюдаваше и най-малката реакция у Ариана — от доволната светлина в иначе тъмните очи на норманската наследница при вида на плата, до тънките й пръсти, посягащи към материята… и сетне свиващи се в юмрук, неуспели да постигнат целта си.

— Можеш да докоснеш роклята, лейди Ариана. Тя е нашият дар за теб.

— Нашият?

— На учените. Макар че Саймън не ни харесва, ние… го ценим.

— Защо?

Безцеремонният въпрос не ядоса Касандра, а по-скоро я накара да се усмихне.

— Той е способен да учи — рече тя. — Не всеки може да го прави.

Блестящият дар в ръцете на Касандра зашемети Ариана. Омагьосваща бе фината игра на светлината по великолепната тъмна материя.

Изведнъж Ариана премигна и застана неподвижна, прикована от нещо, което не можеше да назове, което само усещаше. Нещо в материята се наслояваше, някаква картина я викаше като акорд от древна арфа. Под ярката бродерия, втъкано в цвета и фактурата на плата, се виждаше нещо подобно на две фигури…

Без да знае какво върши, Ариана посегна, за да проследи рисунъка. Той проблясваше върху плата като аметист на фона на пълна луна по жътва. Играта на цветове и светлина бе неуловима като въздишка сред бурята. И въпреки това също като въздишка рисунъкът бе очеваден за всеки, който има чувствителността да го открие.

Щом докосна плата с пръсти, Ариана разбра, че фигурите не са на рицари, които се бият, или на ловуващи благородници, нито на монаси, унесени в молитви, фигурите бяха на мъж и жена, преплетени един в друг така както бяха втъкани нишките на материята.

Ариана мълчаливо прокара пръсти по тях, като започна от тъмната разпусната коса на жената. Материята й зашепна нещо нежно. Беше и мека и жилава — сякаш жива.

Беше чудесна на пипане, но още по-омагьосващ бе рисунъкът, който с всеки следващ миг, проследяван от пръстите на Ариана, ставаше все по-ясен. Макар лицата на фигурите да бяха скрити от неуловимия блясък на материята самите те бяха тъй умело изтъкани, че не бе трудно да се различи мъжът от жената.

Жена със силни чувства с отчетната назад глава, с разпиляна коса, с отворени устни, които издават вик на невероятно удоволствие.

Омагьосаната.

Воин, едновременно страстен и сдържан, съсредоточен в мига с цялото си същество.

Чародеецът.

Той се бе навел над нея и пиеше с устни виковете й. Силното му тяло беше надвесено над нейното в очакване, потръпващо от чувствен глад, силен като сдържаността му.

Саймън ли беше това?

Сепната, Ариана отдръпна пръстите си.

— Не може да бъде — прошепна тя.

Касандра сви очи, но когато заговори, гласът й бе нежен, едва ли не жалостен.

— Какво има? — попита тя. — Какво виждаш?

Ариана не отговори. Само втренчено гледаше роклята.

Дори в мига, в който я наблюдаваше, тя се променяше отново. Сега тъмните като нощ очи на Саймън я пронизваха, като й обещаваха един чуден свят, в който тя вече не вярваше, свят, който беше топъл и тъмно проблясващ като аметистите и виното.

Магия.

— Не — прошепна Ариана. — Не може да бъде! Това е някакъв трик!

— Какво не може да бъде?

Този път гласът на учената жена не беше толкова нежен, колкото настойчив.

Ариана отвърна с диво поклащане на главата, при което от прическата й се отделиха черни букли. И въпреки че отстъпи назад, отново посегна към роклята.

Или роклята приближи към нея?

— Не — рече Ариана. — Не може да бъде!

Касандра положи роклята върху ръцете на Ариана.

— Няма защо да се страхуваш — каза небрежно тя. — Това е само плат.

— Изглежда… материята изглежда прекалено нежна, за да се носи.

Ариана промълви полуистината бързо, като се насили да погледне Касандра в бледите очи, вместо да гледа в роклята, която дори в този миг обгръщаше нежно ръцете й.

— Нежна ли? — засмя се Касандра. — Съвсем не е така, милейди. Силна е като самата надежда. Не виждаш ли неизказаните мечти, втъкани в основата и вътъка?

— Надеждата е за глупците.

— Така ли?

Устните на Ариана се изкривиха в извивка, прекалено горчива, за да се нарече усмивка.

— Да.

— Тогава платът на Сирина ще пада спокойно около тялото ти — рече Касандра — Тя реагира само на мечти, а без надежда няма мечти.

— Не те разбирам.

— Учените често чуват това. Добре ли е прислужницата ти?

— Ъ, да — отвърна Ариана, сварена неподготвена от рязката промяна на темата.

— Добре. Моля те да й напомниш да не взема от лекарството повече, отколкото съм я посъветвала. Ако изпие прекалено много, ще й се замъгли разсъдъкът.

— Как да разбера разликата? — попита Ариана, останала без дъх. — Момичето има ум колкото на гъска.

Касандра се усмихна. Лицето й от строго стана доста внушително.

— Бланш прилича повече на сврака отколкото на гъска — рече сухо тя. — Макар да е по своему доста хитра, винаги ще гледа към онази дрънкулка, която в момента блести най-ярко.

Ариана не можа да не се засмее на проницателната оценка за прислужницата си.

С едно кимване Касандра се оттегли и остави Ариана сама със странната рокля. Тя я погледна много внимателно.

Не видя нищо друго освен светлината обляла разкошната материя.

Ариана не знаеше дали почувства облекчение или разочарование. Като промърмори нещо, тя пресегна да постави роклята на леглото.

Същото легло, в което довечера щяха да легнат със Саймън.

Не мога да го понеса отново.

Никога вече!

Вместо да остави роклята, Ариана се вкопчи още по-здраво в нея. Материята се превърна в успокоително богатство, нашепващо за един чувствен аметистов свят, в който виковете на жената са викове на удоволствие, а не на болка.

Без да иска, Ариана погледна плата с възхищение. Сетне се вгледа в него…

Воин, който е сдържан и страстен, съсредоточен с цялото си същество в мига

Силното му тяло бе надвесено над нейното.

При тази мисъл Ариана бе разтърсена от силно чувство, което я накара да се усети още по-безпомощна в капана.

Надеждата е за глупците! Има само един начин да се измъкна и мога само да се моля да бъда достатъчно силна, за да го направя.

— Лейди Ариана?

Гласът накара Ариана да се сепне, сякаш я удариха. Тя бързо пусна роклята на леглото и се обърна към вратата.

Съпругата на Глендруидския вълк, Маргарет, бе застанала тихо на прага и чакаше Ариана да й обърне внимание. В зелените очи на Мег се четяха и любопитство, и съчувствие.