Елизабет Лоуел - Омагьосаните

Щом се съвзема, ще мога да понеса брачната прегръдка. Заради теб, мои верни рицарю. Само заради теб.

Не ми стигат ласки по задължение и стиснати зъби. Искам повече.

Ще ти дам всичко, което имам.

И ми го даде.

— Ариана! — извика Саймън.

Отговор нямаше; не се чуваше даже и шепотът на несъществуващите цветове.

Саймън затвори очи и се опита да се пребори с вълнението, което го задушаваше. Ръцете му се свиха в юмруци. Толкова искаше да я види, че се разтрепери цял.

— Славейче — прошепна страдалчески той — Бих изтръгнал сърцето от гърдите си, само и само да те видя!

Вятър погали клоните на близкото дърво и накара цветовете да въздъхнат.

— Саймън! Отвори очи! Погледни!

Още преди да отвори очи Саймън разбра, че Ариана е до него, че може да я докосне. Разбра го по начин, който не може нито да се претегли, нито да се измери.

Тя беше в краката му, лежеше сгушена на една страна, загърната в мантията си. Вятърът бе отметнал крайчето й и бе открил странно помръкнала аметистова тъкан. Сребърните ширити и бродираните светкавици бяха потъмнели и загубили блясъка си. Кожата й бе бледа и студена като снега.

Ако Ариана дишаше още, Саймън не можеше нито да го види, нито да го чуе. Не се събуди, когато я взе на ръце, викаше името й и се мъчеше да я изтръгне от хватката на студа.

Тялото й бе меко, отпуснато и студено. Тъй студено, както някога я бе обвинил.

— Славейче…

Сякаш кинжал прониза сърцето му. Беше я загубил. Когато я вдигна нежно на ръце, от мантията й изпаднаха пакетчета с подправки и скъпоценни камъни.

Единението с избраника може да направи жената по-силна.

— По дяволите зестрата! — процеди Саймън през зъби. — Тя не струваше колкото живота ти! Нищо не струва колкото него!

Той ритна пакетчетата настрани и здраво притисна Ариана до себе си. Искаше да се събуди, да го погледне, да му се усмихне. Да живее.

Но се събудиха само хилядите цветове, които сладко шепнеха казаните някога от Саймън думи.

Аз не съм нито Доминик, нито Дънкан. Никога няма да дам толкова много от душата си на жена. Никога няма да видя как цъфти самодивското дърво.

Но Ариана бе дошла при него с ограбената си невинност и със смайващата си смелост. Тя бе горяла в екстаз за него, бе му дала повече, отколкото си бе мислил, че може да му даде — доверието си, тялото си, самата си душа.

Обичам те, Саймън.

Саймън бе й подарил само тялото си.

И сега тя бе студена, а той — безсилен да я стопли.

Цветовете се разлюляха, зашепнаха и заповтаряха собствените му думи, раняваха го, докато от раните му бликнаха сълзи. С Ариана бяха загинали неща, за които не бе и подозирал. Останаха други, за които не бе и допускал, че съществуват.

С огромна нежност Саймън загърна Ариана в мантията си. Косата й изглеждаше още по-черна върху бялата кожена подплата. Положи я внимателно на земята, извади меча си и го сложи в ръцете й.

— Никой воин на този свят не е бил храбър като теб — каза той и я целуна по студената буза. — Твоята смелост ме кара да се смирявам. Където и да си, нека самодивското дърво цъфти за теб.

Саймън склони глава и заплака като дете. Както плачеше, го облъхна някакъв странен аромат и погали бузите му нежно, като целувка.

Отвори очи.

Саймън отвори бавно очи и видя старото самодивско дърво да цъфти посред зима. Разбра, че е негова истината, видяна толкова късно.

В ръцете му паднаха цветове от дървото, което никога не бе съществувало.

И все пак самодивското дърво цъфтеше, той го виждаше. Държеше в ръце цветовете му. Докосваше вечната му красота. Вдъхваше аромата им като самия живот.

Това е самият живот.

Ти го видя много късно. Сега и ти като нея си между два свята и топлата ти кръв се вледенява.

Можеш да спреш сълзите ми и да живееш, както си живял, без да се довериш на никого. Или да оставиш сълзите ми да текат и да приемеш онова, което идва.

Разтреперан, Саймън разтвори ръце и остави цветовете на самодивското дърво да нападат по Ариана — даде й всичко, повече, отколкото някога бе помислял, че може да даде.

Страхуваше се само, че и това не е достатъчно.

Когато първият цвят докосна бузата на Ариана, тя като че ли помръдна. Когато я погали вторият цвят, тя трепна и въздъхна, сякаш бе останала за дълго без дъх. Върху нея заваляха безброй цветове: вихър от топлина и нежен аромат завладя всичко наоколо.

Саймън почувства как животът се връща в тялото й, сякаш запулсира в неговото собствено тяло. Тя се раздвижи като да се събуждаше от сън. Очите й се отвориха — аметисти отразяваха прелестта на свещеното дърво, разцъфтяло посред зима.

— Саймън… — пошепна тя.

Той пое живителната й топлина в ръце и почувства силата на нейните около шията си.

— Давам ти дара на самодивското дърво — пошепна до устните й Саймън.

Дарът бе любов.