— Рано тази сутрин. Срещнахме се в коридора и тя ми каза, че изчезналият гребен е попаднал в разкъсаната подплата на пътническата ракла.

Мег възкликна от удивление.

— Отидох при раклата и го намерих там! — каза Амбър. — Нали е чудесно, че Ариана си е върнала дарбата?

Саймън бе онемял от смайване.

Но Ерик не беше. Щом Амбър спомена за намерения гребен, от хаоса на множеството възможности изплува един-единствен образ.

— Ариана е тръгнала да търси зестрата си — каза просто Ерик.

— Луд ли си? — попита Саймън. — На път през снежната буря! Проклетата зестра може да се намира във всяко място оттук до Нормандия!

Светлокафявите очи на Ерик се свиха; той преоценяваше отново възможностите, които го бяха измъчвали напразно откак разбра, че зестрата е открадната.

Саймън понечи да каже нещо, но Доминик го спря с рязък жест.

— Мисля, че Джефри е откарал зестрата в Спорните земи. Ако е така, тя е някъде между Стоунринг и Силвърфелс.

— Тя щеше да ми каже — каза Саймън.

— Нямаше да я пуснеш да отиде без теб — каза Мег.

Никой не каза онова, което всички знаеха: Ариана бе тръгнала сама, за да не моли Верния Саймън да напусне господаря и брата си, когато му е нужен.

— Приготви два коня — каза Доминик на Саймън. — Трябва да я настигнеш бързо. Лорд Ерик, ще придружиш ли Саймън заедно с Мъдрите си животни?

— С удоволствие.

— Какво ще кажеш на Дьогер? — обърна се Саймън към Доминик.

— Нищо. Ариана го е избягвала при всяка възможност. Ако имам късмет, той даже няма да забележи, че я няма.

— А ако не си късметлия?

— Бързай, Саймън. Искам жена ми да си върне спокойния сън.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА

Саймън и Ерик препускаха, като че ли ги преследваха демони, но не можаха да настигнат Ариана. Стигнаха на север до имението Карлайл, но тя не бе там. Страхуваха се, че в тъмнината и бурята са минали покрай нея, без да я забележат. Прекараха ужасна нощ, опитвайки се да поспят, докато Стагкилър кръстосваше наоколо и търсеше следи от Ариана.

Кучето не намери нищо — само лапите му се покриха с парченца лед.

Саймън бе на крак далеч преди съмване за учудване на хората в имението. Не искаше и да знае за закуската — мислите му бяха при Ариана, която бе някъде навън в тази буря.

— Сигурно се е загубила — каза той разтревожено.

Ерик сложи на дебела филия хляб парче студено месо и резен сирене и ги даде на Саймън.

— Както небето не може да се отдели от земята, така и Ариана не може да се загуби.

— Тогава защо не я настигнахме?

Ерик нямаше готов отговор, който да успокои Саймън. Той знаеше само истината; колкото по-дълго траеше бурята, толкова изгледите ставаха по-мрачни.

— Стагкилър не намери знак, че сме подминали Ариана в бурята — каза Ерик. — Някак ще да се е сдобила с кон и сигурно е пред нас.

— Толкова е студено… — пошепна Саймън.

— Тя е облечена с Мъдрата дреха.

— Достатъчна ли е, за да я топли?

— Яж! — Ерик не обърна внимание на въпроса. — Ще яздим, докато бурята утихне. Тогава ще пусна сокола високо.

Но силата на бурята не намаля, докато стигнаха самия свещен каменен кръг. Изправените камъни не се виждаха от ледената мъгла. Ерик и Саймън въведоха уморените коне вътре. В това време Стагкилър се пльосна на земята; дишаше тежко. Мъглата поглъщаше мигновено сребърните облачета на лъха му.

Соколът се премести от мястото си на седлото върху ръкавицата на Ерик, накокошини се и отвори човка, сякаш вече вкусваше сладостта на свободния полет срещу вятъра. Ерик изсвири остро. Соколът отговори с някакво мелодично гукане — твърде сладко, за да е излязло от гърлото на хищна птица.

С бързо движение на ръката Ерик запрати Уинтър в зимното небе. Тесните, изящни крила на сокола блеснаха и го издигнаха бързо в ледената мъгла.

Саймън наблюдаваше птицата със страх и надежда. Очите му се напълниха със сълзи от блясъка на слънцето през мъглата, но той се взираше в далечината. Цялото му ляло бе напрегнато.

Но това беше нищо в сравнение с тревогата, която го завладя, когато соколът започна да се спуска надолу с протяжен, жалостив крясък. Ученият мъж размени няколко сигнала с птицата; на Саймън вече му се искаше да им изкрещи.

Тогава Ерик се обърна и погледна към Саймън с горест в светлокафявите очи.

— Не! — изръмжа ядно Саймън. — Не искам да го чуя! Ариана е жива!

Ерик затвори очи за миг, преди да каже на Саймън това, което никой човек не иска да чуе.

— Ариана… — Гласът на Ерик стана болезнено тих. — Не можеш да отидеш при нея.

— Тя е жива!

— Ариана лежи неподвижно във втория каменен пръстен — каза Ерик предпазливо. — Това е всичко, което е било позволено на Уинтър да види.

— Позволено? Какво по…

— Вторият пръстен — прекъсна го рязко Ерик — не може да се измери, нито да се претегли, нито да се пипне. Той просто съществува. Ти никога не си го признавал. Затова, жива или мъртва, Ариана е недостъпна за теб. Но ще видим дали това се отнася и за мен.

Ерик подкара коня. Саймън то наблюдаваше напрегнато. Веднъж се бе опитал да проследи Мег в един свещен пръстен и не бе успял. След това се опита да помогне на Дънкан да проследи Амбър, но нещо го накара да спре пред друг свещен каменен кръг. Отново бе объркан от древните тайни на камъните.

— Ако изобщо съществува някаква тайна — каза си Саймън ядосано. — Ако!

Но макар и да се съмняваше, страхът го завладяваше все повече.

Ами ако наистина не мога да стигна до нея?

Отговор нямаше. Но Саймън бе сигурен, че древните светилища ще го подложат на изпитание, както бяха направили първо с Доминик, а после и с Дънкан.

Но за разлика от тях Саймън се страхуваше, че няма да успее. Липсваха му хитростта на Доминик и норвежкия инат на Дънкан.

Как мога да намеря нещо, което не мога да видя, да чуя или да пипна? Как, за Бога, успяха Доминик и Дънкан?

Конят на Ерик спря като вкаменен.

— Затворено е и за мен! — извика сърдито Ученият мъж. — Кълна се във всичко свято, затворено е!

Страх и гняв се смесиха в Саймън, той побесня. Пришпори коня към древните каменни блокове, чиито лица бяха забулени в мъгла. Конят препусна в галоп нагоре по хълма и изведнъж спря като пред крепостна стена.

Това не бе неочаквано за Саймън. Той изрита стремената и скочи от коня с котешка грация.

— Няма място, където не бих отишъл да потърся Ариана — извика на камъните — и по дяволите всичко, което съществува и каквото не съществува!

Като воин, който влиза в битката, Саймън тръгна към камъните, които се изправяха от мъглата пред него.

— Ариана! Чуваш ли ме?

Отговори му само силен, жален крясък на сокол, излязъл от гърлото на един Учен мъж.

Саймън стисна зъби и продължи напред. От двете му страни се изправиха високи камъни. Той крачеше между тях, без да се оглежда настрани.

— Ариана!

Този пъти и соколът не отговори.

Саймън продължи да крачи. Отиде до могилата в центъра на кръга и обиколи основата й. Отпреди бурята никой не бе минавал по снега. Изкачи се на върха и се огледа наоколо.

Не се виждаше нищо. Само талазите на мъглата образуваха странни фигури, които изчезваха, щом ги погледнеше.

— Ариана! Тук ли си?

Мъглата не издаде звук.

— Ариана! Къде си?

От мъглата се обади гласът на Ерик:

— Във втория каменен пръстен.

— Къде е вторият пръстен?

— Могилата е центърът му.

— Аз съм тук. Къде е Ариана?

— Във втория кръг.

— Покажи ми я! — изрева Саймън яростно.

— Дори ако каменният пръстен ме пусне вътре, ще мога да ти покажа Ариана точно толкова, колкото бих могъл да покажа дъгата на слепец!

Саймън изръмжа гневно.

— Ти си това, което сам си избрал да бъдеш — извика Ерик — човек на логиката. Твърде дълго си се държал за слепотата си. Сега плащаш, защото твърде късно си прозрял истината. Не можеш да стигнеш до Ариана!

Саймън издаде отчаян вик, зов към Ариана. Ехото донесе призрачен шепот.

Ти си това, което сам си избрал да бъдеш.

Не можеш да стигнеш до Ариана!

Но Саймън не можеше да приеме, че ще загуби Ариана.

— Ще я видя! — изкрещя той на самия каменен пръстен. — Чуваш ли ме? Ще я видя!

Вятърът зашептя съвсем наблизо, в клоните на цъфнало дърво.

Но на върха на могилата не растеше дърво.

Цветове не се разтварят зиме.

И вятърът бе спрял.

Но шепотът се чу пак като траурна въздишка; шептеше вятърът, който не можеше да шуми в несъществуващо дърво; вятърът, който духаше по несъществуващи цветове, докато заговорят на хиляда сладки езици.

Бързай, войнико! Тя умира. После при мен ще останеш само ти, жив и постоянно умиращ, тъгуваш завинаги по късно разбраната истина.

Ледени тръпки разтърсваха Саймън. Онази част от него, която бе научена да пипа, да мери и да тегли се бореше яростно и не искаше да признае, че той е чул нещо по-смислено от вятъра, брулещ скалите и леда.

Друга част от него бе на колене пред шептящия безбрежен порой на мъката, която не беше негова. Не съвсем.

Още не.

Бързай, боецо!

Виж!

Той се огледа с черни, безумни очи. Не виждаше нещо, което да не е видял одеве.

— Как да видя? Помогни ми!

Отговор нямаше. Саймън бе сигурен, че Ариана е наблизо и животът й бавно си отива, отнасяйки я там, където никой жив човек не може да я достигне.

Любов? Тя е кофа с помия!

Хиляди цветчета пошепнаха язвителните думи на Ариана и изтръгваха страдалчески стон от гърлите му. Но стонът не спря шепота; той продължи и му каза много повече, отколкото бе в състояние да понесе. Напомни му за думите, които си бяха разменили насаме и които друго човешко същество на този свят не бе чуло… за нейната смелост и за неговия студен отговор.