— Ще ти кажа — бавно рече тя, — но не искам никой друг да пострада. Само… само аз, ако се наложи. Става ли?

Уайлдън вдигна ръка да я спре.

— Няма значение. Ние проверихме Тоби още когато Алисън изчезна. Той има непоклатимо алиби. Невъзможно е да е той.

Хана зяпна.

— Има алиби? С кого?

— Не мога да го разкрия. — За момент Уайлдън се поколеба известно време, но накрая краищата на устните му се извиха в усмивка. Той посочи с пръст към покритото с щампи на лосове долнище на Хана. — Много си сладка е тая пижамка.

Хана заби пръстите на краката си в пода. Винаги бе мразила умалителното на пижама.

— Чакай малко. Наистина ли си убеден, че Тоби е невинен?

Уайлдън тъкмо се канеше да отговори, когато уоки-токито му, което беше закачил отстрани до мивката, издаде силно пращене. Той се обърна и го сграбчи с едната ръка, като с другата се мъчеше да задържи кърпата около кръста си.

— Кейси?

— Открихме още едно тяло — чу се прекъсващ глас. — И то е. — Чуха се само статични шумове.

Сърцето на Хана отново се разтуптя. Още едно тяло?

— Кейси. — Извика Уайлдън, докато закопчаваше полицейската си риза. — Можеш ли да повториш. Ало? — нов отговор получаваше само пращене. Той забеляза, че Хана все още стои там. — Върви си в стаята.

Хана настръхна. Как смее да й говори така, все едно й е баща!

— Какво друго тяло? — прошепна тя.

Уайлдън постави уоки-токито на шкафа, нахлу си панталона и най-после свали кърпата от себе си, като я остави да падне на пода в банята, точно както често правеше самата Хана.

— Просто се успокой — рече той, без грам от предишното приятелско отношение в гласа. После грабна кобура с пистолета си и хукна надолу по стълбите.

Хана го последва. Предишната вечер Спенсър й се беше обадила, за да й каже, че Емили е добре — ами ако се беше объркала?

— Тялото на момиче ли е? Знаеш ли?

Уайлдън изхвърча от къщата и остави входната врата отворена. На алеята пред дома, точно до кремавия лексус на майка й, бе паркирана полицейската му кола. На нея, с големи четливи букви бе написано ПОЛИЦИЯ РОУЗУУД. Хана зяпна. Да не е стояла тук цялата нощ? Дали съседите са я видели от пътя?

Хана последва Уайлдън до колата му.

— Поне можеш ли да ми кажеш къде е тялото?

Той се обърна рязко.

— Не мога да ти кажа.

— Но… Ти не разбираш…

— Хана. — Уайлдън не и позволи да завърши. — Кажи на майка си, че ще се обадя по-късно.

Той седна в колата си и пусна сирената. Ако съседите още не знаеха, че той е тук, сега вече нямаше как да не разберат.

35.

Специална доставка

В 11:52 часа по обяд в неделя, Ариа седна в леглото си, втренчена в лакираните си с яркочервен лак нокти. Тя се чувстваше леко дезориентирана, сякаш бе забравила за нещо… нещо от изключителна важност. Също като сънищата, които понякога я спохождаха, в които беше юни и тя току-що бе осъзнала, че не е посещавала часовете по математика цяла година и сега щеше да отнесе наказание.

И тогава изведнъж се сети. Тоби беше А. А днес беше неделя. Времето й бе изтекло.

Страхуваше се от това, че гневът на А. вече се свързваше с име и лице — и че Али и Спенсър бяха прикривали нещо, което можеше да се окаже много, много сериозно. Ариа все още не можеше да разбере как Тоби е узнал за Байрън и Мередит, но самата тя ги беше засичала два пъти, така че и други сигурно ги бяха виждали — включително Тоби. Предишната вечер се бе прибрала с намерението да разкаже всичко на Ила. Когато Шон я остави пред дома й, той няколко пъти попита дали да влезе с нея. Но Ариа му отказа — тя трябваше да свърши това сама. Къщата бе тъмна и спокойна, единственият звук, който се чуваше, бе този на съдомиялната машина, която бе пусната на икономична програма. Ариа реши да не светва лампата в коридора и тръгна на пръсти към тъмната, празна кухня. Обикновено в събота вечер майка и стоеше будна до един-два сутринта, решаваше судоку или водеше спорове с Байрън на чаша безкофеиново кафе. Но повърхността на масата бе идеално чиста — тя можеше да види следите от забърсване с гъба.

Ариа се изкачи до спалнята на родителите си, като се чудеше дали Ила не си е легнала по-рано. Вратата й беше широко отворена. Леглото не беше оправено, но в него не лежеше никой. Голямата баня също беше празна. Едва тогава Ариа забеляза, че тяхната хонда сивик не е паркирана пред къщата.

Тя седна на стълбите да ги чака да се приберат, като на всеки трийсет секунди нетърпеливо поглеждаше към часовника си. Родителите и бяха може би единствените хора във вселената, които нямаха мобилни телефони, така че тя не можеше да им се обади. Това означаваше, че Тоби също не може да им се обади… или пък може би бе намерил друг начин да се свърже с тях?

В следващия момент… тя се събуди тук горе, в леглото си. Сигурно някой я бе отнесъл там и Ариа, която спеше като пън, изобщо не го беше усетила.

Тя се вслуша в звуците на долния етаж. Врати на шкафчета се отваряха и затваряха. Дървеният под се тресеше под нечии стъпки. Разгръщаха се страници на вестник. И двамата й родители ли бяха долу или само единият? Тя слезе на пръсти по стълбите, като през главата й минаваха милион различни сценарии. И тогава тя ги видя: малки червени капчици по целия под във фоайето. Те оставяха следа от кухнята до предната врата.

Приличаха й на кръв.

Ариа хукна към кухнята. Тоби беше разказал на майка й, и Ила в пристъп на гняв бе убила Байрън. Или Мередит. Или Тоби. Или и тримата. Или пък Майк ги беше избил. Или… Или Байрън беше убил Ила. Когато влезе в кухнята, тя се спря.

Ила седеше сама на масата. Беше облечена с виненочервена блуза, беше обула обувки с високи токчета и бе гримирана, сякаш се канеше да излиза някъде. Вестник „Ню Йорк Таймс“ беше отворен на кръстословицата, но вместо квадратчетата да бъдат попълнени с букви, страницата бе омазана с черно мастило. Погледът й бе втренчен напред, в посока към прозореца, и ритмично боцкаше едната си ръка с вилица.

— Мамо! — рече Ариа прегракнало, като пристъпи към нея. Едва сега забеляза, че блузата е намачкана, а гримът изглеждаше размазан. Сякаш майка й бе спала с дрехите… или изобщо не беше спала.

— Мамо? — отново рече Ариа с глас, който звучеше уплашено. Най-накрая майка ли бавно обърна погледа си към нея. Погледът на Ила беше натежал и разфокусиран. Тя заби вилицата по-дълбоко в дланта си. Ариа искаше да се пресегне и да я вземе, но се страхуваше. Никога не беше виждала майка си такава. — Какво става?

Ила преглътна.

— А… Нали се сещаш.

Ариа също преглътна.

— Какви са онези… червени капки в коридора?

— Червени капки? — бездушно попита Ила. — А, сигурно е боя. Тази сутрин изхвърлих някои неща. Всъщност изхвърлих доста неща.

— Мамо. — Ариа усети как очите и се напълват със сълзи. — Случило ли се е нещо?

Майка и вдигна поглед. Движенията й бяха толкова бавни, сякаш се намираше под вода.

— Знаела си от близо четири години.

Ариа спря да диша.

— Какво? — прошепна тя.

— Вие двете приятелки ли сте? — попита Ила със същия мъртъв глас. — Тя не е много по-голяма от теб. Освен това разбрах, че онзи ден си ходила в нейното студио за йога.

— Какво? — прошепна Ариа. Студио за йога? — Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Естествено, че разбираш. — Ила й се усмихна по най-тъжния начин, който Ариа бе виждала. — Получих писмо. В началото не му повярвах, но се реших и направо попитах баща ти. Само като се сетя, че през цялото време съм смятала, че причината за отдръпването му е работата!

— Какво? — Ариа отстъпи назад. Пред очите и се появиха петна. — Получила си писмо? Кога? От кого?

Но по студения, безучастен начин, по който я погледна Ила, Ариа веднага разбра кой го е изпратил. А. Тоби. Той й беше разказал всичко.

Ариа сложи ръка на челото си.

— Толкова съжалявам — рече тя. — Аз… Аз исках да ти кажа, но толкова се страхувах и…

— Байрън си тръгна — каза Ила почти с насмешка. — Той е с онова момиче. — Тя издаде лек кикот. — Може би сега се занимават заедно с йога.

— Вярвам, че ще успеем да си го върнем. — Ариа се задави от сълзи. — Тоест, той трябва да се върне, нали? Ние сме неговото семейство.

Точно в този миг кукувицата на часовника обяви дванайсет часа. Този часовник бе подарък на Ила за двайсетата годишнина от сватбата — Байрън й го бе подарил в Исландия; Ила страшно го харесваше, защото се смяташе, че е принадлежал на Едвард Мунк, прочутият норвежки художник, нарисувал картината „Писък“. Тя го взе със себе си в самолета, когато летяха към дома, и непрекъснато надничаше под опаковката, за да се убеди, че е наред. Сега те трябваше да изслушат дванайсет изкуквания и дванайсет пъти да наблюдават как глупавата птица изскача от хралупата си. Всяко кукане звучеше все по-обвиняващо. Сякаш вместо куку, птицата пропяваше „Ти знаеш, ти знаеш, ти знаеш“.

— О, Ариа — скара й се Ила. — Не мисля, че изобщо някога ще се върне.