— Къде е писмото? — попита Ариа, без да усети секрета, който се стичаше от носа й. — Може ли да го видя? Не знам кой ни причини това… кой би пожелал да съсипе живота ни.

Ила я погледна. Очите й бяха огромни и пълни със сълзи.

— Изхвърлих го. Няма никакво значение кой го е писал. Важното е, че е истина.

— Съжалявам. — Ариа коленичи до нея, вдъхвайки странния, познат аромат, на който ухаеше майка й — смесица от терпентин, вестникарско мастило, есенция от сандалово дърво, и най-странното, на пържени яйца. Тя облегна глава на рамото й, но Ила я отблъсна.

— Ариа — каза остро тя, като се изправи. — Точно сега не мога да бъда до теб.

— Какво? — извика Ариа.

Ила не гледаше нея, вместо това бе вперила поглед в лявата си ръка, на която Ариа веднага забеляза, че липсваше брачната халка.

Тя прелетя като някой дух край Ариа, тръгна по коридора и разнесе червената боя по целите стълби.

— Почакай! — извика Ариа, като хукна след нея. Тя се втурна нагоре по стълбите, но се спъна в калните маратонки на Майк, удари си коляното и се свлече две стъпала надолу. — По дяволите — изруга тя, като заби ноктите си в килима. Издърпа се нагоре и, изпълнена с ярост, протегна ръка към парапета. Вратата на спалнята на майка й бе затворена. Както и вратата на банята. Вратата на стаята на Майк бе отворена, но той не беше вътре. Ариа си помисли, че сърцето му отново ще бъде разбито. Дали вече знаеше?

Мобилният й телефон звънна. Замаяна, тя отиде в спалнята си да го потърси. Съзнанието й бе замъглено, тя продължаваше да диша тежко. Почти й се прииска обаждането да е от А. — Тоби — само за да може да го сдъвче. Но се оказа Спенсър. Ариа ядосано погледна към дисплея. Нямаше значение, че Спенсър не е А. Ако беше предала Тоби в седми клас, той никога нямаше да каже на Ила и семейството й все още щеше да е заедно.

Тя вдигна телефона, но не каза нито дума. Просто си седеше там и дишаше тежко.

— Ариа? — предпазливо попита Спенсър.

— Нямам какво да ти кажа — изтърси Ариа. — Ти съсипа живота ми.

— Знам — тихо отговори Спенсър. — Просто… Ариа, съжалявам. Не исках да крия тайната на Тоби от теб. Но просто не знаех какво да правя. Не можеш ли да се поставиш на мое място?

— Не — троснато отговори Ариа. — Ти не разбираш. Ти съсипа живота ми.

— Чакай малко, какво искаш да кажеш? — Спенсър прозвуча разтревожено. — Какво… Какво се е случило?

Ариа обхвана главата си с ръце. Беше твърде изтощително да й обяснява. Освен това можеше да се постави на нейно място. Разбира се, че можеше. Онова, което Спенсър казваше сега, поразително наподобяваше нещата, които Ариа бе казала на Ила само преди три минути. Не исках да го крия от теб. Не знаех какво да правя. Не исках да те нараня.

Тя въздъхна и си избърса носа.

— Защо се обаждаш?

— Ами… Спенсър замълча. — Тази сутрин чувала ли си се с Емили?

— Не.

— Мамка му — прошепна Спенсър.

— Какво има? — Ариа изведнъж се изправи. — Нали каза, че снощи си се свързала с нея и тя си е била у дома?

— Ами беше си… — Ариа чу как Спенсър преглъща. — Сигурна съм, че няма нищо, но майка ми минала през квартала на Емили и пред тяхната къща били паркирани три полицейски коли.

36.

Още един изпълнен с новини ден в Роузууд

Емили живееше в един по-стар и по-скромен квартал на Роузууд, с много пенсионирани жители, и сега всички бяха наизлезли на портите си и дори на улицата, загрижени от присъствието на три полицейски коли пред дома на семейство Фийлдс и от линейката, която току-що бе тръгнала. Спенсър спря до тротоара и забеляза Ариа. Тя все още носеше роклята си на точки от бала.

— Току-що пристигнах — каза Ариа, когато Спенсър се приближи. — Но нищо не мога да разбера. Разпитах една камара хора какво става, но никой нищо не знае.

Спенсър се огледа. Имаше много полицейски кучета, полицаи, хора от EMS и дори телевизионен екип от „Канал 4“ — сигурно просто се беше преместил от къщата на Дилорентис. Тя се почувства така, сякаш всички полицаи я гледат.

Тогава Спенсър започна да трепери. Вината за всичко беше нейна. Само нейна. Усети, че й се повдига. Тоби я беше предупредил, че някои хора ще пострадат, и въпреки това тя не бе направила нищо. Беше толкова погълната от Рен — а виж как завърши всичко. Дори не й се мислеше за Рен в момента. Или пък за Мелиса. Или за тях двамата заедно. Това я караше да се чувства така, сякаш червеи пълзят из вените й. Нещо се беше случило на Емили, а тя бе имала възможността да го предотврати. В дневната й бе седял полицай. Дори А. я беше предупредил.

Внезапно Спенсър забеляза сестрата на Емили Каролин, която стоеше на алеята пред къщата и разговаряше с полицаите. Един от тях се наведе и прошепна нещо в ухото й. Лицето на Каролин се сбърчи така, сякаш плачеше. Тя хукна към къщата.

Фигурата на Ариа потрепери така, сякаш се канеше да припадне.

— О, Господи, Емили е…

Спенсър преглътна тежко.

— Все още нищо не знаем.

— Просто го усещам — каза Ариа с насълзени очи. — А. — Тоби. — Заплахите му. — Тя замълча, като отметна един кичур, който се беше пъхнал в устата й. Ръцете й силно трепереха. — Ние сме следващите, Спенсър. Знам го.

— Къде са родителите на Емили? — Попита Спенсър на висок глас, опитвайки се да омаловажи всичко, което Ариа бе казала. — Не трябва ли да са тук, щом Емили е… — Тя не искаше да произнесе думата мъртва.

Една тойота приус се приближи и паркира зад мерцедеса на Спенсър. От нея излезе Хана. Или по-скоро едно момиче, което приличаше на Хана. Тя не си бе направила труда да преобуе долнището на пижамата си, а дългата й кестенява коса, която обикновено бе спусната върху раменете й, сега бе прибрана в разпуснат кок. Спенсър от години не я беше виждала толкова размъкната.

Хана ги забеляза и тръгна към тях.

— Какво става? Дали…

— Не знаем — прекъсна я Спенсър.

— Аз успях да разбера нещо. — Хана свали слънчевите си очила. — Тази сутрин разговарях с едно ченге и…

Пред къщата спря още един новинарски микробус и Хана спря да говори. Спенсър разпозна жената от новините по „Канал 8“. Тя пристъпи към момичетата, притиснала към ухото си мобилен телефон.

— Значи тялото е било открито отвън тази сутрин? — попита тя, като гледаше в тефтера си. — Добре, благодаря.

Момичетата си размениха отчаяни погледи. Тогава Ариа хвана другите две за ръцете и те тръгнаха през цветната градина на Емили право към дома й. Когато стигнаха на няколко крачки от входната врата, пътя им бе препречен от един полицай.

— Хана, казах ти да не се замесваш в това — рече ченгето.

Спенсър преглътна. Това бе Уайлдън, същия полицай, който бе дошъл в дома й предишния ден. Сърцето й се разтуптя.

Хана се опита да го отблъсне настрана.

— Не ми казвай какво да правя! — Полицаят я хвана за раменете и тя започна да се извива. — Махни си ръцете от мен!

Спенсър бързо прегърна Хана през тънкото кръстче.

— Опитай се да я успокоиш — каза Уайлдън на Спенсър. След това осъзна коя е тя. — Ох — въздъхна той. Придоби първо объркан, а след това заинтересуван вид. — Госпожице Хейстингс.

— Просто искаме да разберем какво се е случило с Емили — опита се да обясни Спенсър, цялата разтреперана. — Тя е… Тя ни е приятелка.

— По-добре си вървете вкъщи. — Уайлдън кръстоса ръце.

Внезапно предната врата се отвори… и навън излезе Емили.

Тя беше боса и бледа, и държеше чаша вода стара чаша на Макдоналдс. Спенсър беше толкова облекчена да я види, че дори изплака. От гърлото й се разнесе един болезнен стон.

Момичетата се втурнаха към нея.

— Добре ли си? — попита Хана.

— Какво се е случило? — каза Ариа едновременно с нея.

— Какво става тук? — Спенсър посочи към насъбралата се тълпа.

— Емили… — Уайлдън сложи ръце на хълбоците си. — Ще можеш да се видиш с приятелките си по-късно. Родителите ти казаха, че не трябва да излизаш от къщата.

Но Емили поклати глава с раздразнение.

— Не, всичко е наред.

Тя ги поведе покрай ченгето към вътрешния двор. Почти ги завря в розовия храст до къщата, където можеха да получат поне малко усамотение. Спенсър хубаво огледа Емили. Тя имаше тъмни кръгове под очите, а краката и бяха надрани, но иначе изглеждаше наред.

— Какво се е случило? — попита Спенсър.

Емили си пое дълбоко дъх.

— Тази сутрин един колоездач открил тялото на Тоби в гората до дома. Предполагам, че… Предполагам, че е поел свръхдоза или нещо такова.

Сърцето на Спенсър замря. Хана си пое дълбоко въздух. Ариа пребледня.

— Какво? Къде? — попита тя.

— По някое време през нощта — рече Емили. — Щях да ви се обадя, но ченгето ме дебнеше като сокол. — Долната й челюст трепереше. — Нашите са на гости при баба. — Тя се опита да се усмихне, но устата й се изкриви в гримаса, а след това тя избухна в плач.