— Не, спри — изкикоти се тя, но изведнъж усети допир на мустаци и отвори рязко очи. Пригади й се. Диего бе свалил панталоните й и се опитваше диво да проникне в нея. Затърси пистолета си. Нямаше го! Мръсникът го беше преместил. Забори се отчаяно. Заби нокти в очите му и успя да се изтръгне. Вдигна бричовете си и видя колта върху палтото на Диего. Вдигна го.

— Стой далеч!

Той скочи към нея. Тя стреля.

Никога не беше виждала смъртта толкова отблизо. Ужаси се. Беше убила човек! Беше застреляла невъоръжен човек! Падна на земята и повърна. Пред очите й лежеше окървавеното, изумено лице на Диего. Ами сега? Щеше да дойде полиция и да я арестува! Трябваше да го скрие някак! Трескаво започна да трупа скални отломки върху безжизненото тяло. Трупаше и бършеше сълзите си, докато не осъзна, че се е съмнало. Погледна камарата камъни и изведнъж се вцепени.

Нямаше пари.

Беше сама.

Нямаше патрони.

Разрови трескаво камъните и затършува в джобовете на Диего. Намери сто долара и няколко монети. Но докато възстанови могилата, стана около седем часът. Хукна като безумна към коня си, но погледна надолу и изпищя. Цялата й риза беше в кръв, много, много кръв. Наблизо видя поток. Влезе в него, както си беше с дрехите, и започна да се трие като обезумяла. Повечето кръв излезе, но на гърдите й все още червенееше предателско петно. Но нямаше повече време. Трябваше да бяга, ако не искаше да бъде настигната. Скочи върху Демон и се отправи сама през прерията. Яздеше извън пътя, като апахите, за да не бъде забелязана от врага. От нейния враг. От Брет.

Стигна в Сан Диего на следващия ден по обяд. Не беше сложила нито залък в уста, но не смееше да влезе в ресторант с окървавената си риза. Седна на една пейка и се замисли. До Тескас имаше още хиляди мили път. Тя беше сама и може би преследвана от полицията. И от Брет, който сигурно щеше да я намери. Имаше кръв по ризата си. Господи!

Изведнъж вдигна очи и видя реклама на новооткритата железница. Сан Диего — ТЕКСАС! Скочи на коня и затърси гарата. Когато я откри, обаче, разбра, че последният влак е заминал по обяд. Следващият беше утре по същото време. Купи си билет, нае стая в хотел и зачака.



У дома!

Най-сетне у дома, наистина! Сторм гледаше жадно къщата си, оборите, конярчетата, пушека над кухнята. Бяха минали шест седмици, откакто бе тръгнала от хасиендата. Пътуването във влака бе било мъчително и бавно, особено за Демон, но сега всичко това, целият този кошмар, беше зад гърба й. Тя пришпори жребеца и се впусна в галоп към вратата, която бе сънувала толкова време. Скочи от седлото и, без да привърже коня, се втурна вътре.

— Тате! Мамо!

Те изхвърчаха от дневната.

— Сторм!

Тя се хвърли в прегръдките на баща си. Не можеше да повярва, че това най-сетне беше истина. Вдигна обляното си в сълзи лице и видя Миранда. Хвърли се в обятията й.

— Мамо!

— Какво се е случило, скъпа? Защо си тук? Къде е съпругът ти?

— Напуснах го, татко. Той… той ме предаде и аз избягах и убих човек, и…

Те я гледаха невярващо.

— Убила си човек?

— Той се опита да ме изнасили, а беше обещал да ме доведе в Тексас!

Родителите й се спогледаха.

— Качи се в стаята си, Сторм, измий се и се преоблечи. След малко ще дойдем да обсъдим всичко.

Тя кимна и последва съвета им. Но когато отново влезе в любимата си стая, почувства, че не е така щастлива, както би трябвало да бъде. Липсваше й Сан Франциско. Не, липсваше й Брет. Не можеше да спре да мисли за него. Беше го сънувала всяка нощ, откакто тръгна насам. Може би той все пак не беше виновен? Може би не го бе разбрала? Но в този момент в главата й изникна образът на голата София и на голия Брет и сълзи замъглиха очите й.



Шест седмици. Шест седмици Брет беше вървял по следите на Сторм. И ето го тук, пред родния й дом. Стисна юмруци. Сега тя беше на сигурно място, при родителите си. Щеше да я убие. Ако някой посмееше да му попречи — щеше да го убие. Ако и Диего беше тук, щеше да го убие. Нямаше търпение да влезе вътре.

Намери вратата отворена и нахълта неканен. Къщата изглеждаше празна. Изведнъж някой опря нож о гърлото му. Погледна настрани и видя лицето на младеж, който толкова приличаше на Сторм, че главата му се завъртя.

— Ник!

Дерек Браг и една невероятно красива дребничка жена го гледаха с потрес. Но той не ги забелязваше. Защото там беше Сторм, неговата красива, великолепна Сторм — и той забрави всичко, включително ножа до гърлото си.

— Ник! Пусни го! Това е мъжът ми.

— Влезе в къщата като крадец — каза момчето, сваляйки оръжието от шията на Брет.

— Какво правиш тук? — едва промълви тя.

— Сторм, трябва да поговорим. — Той я хвана за лакътя и я отведе настрана. Семейството й се оттегли в дневната, само Дерек му хвърли един убийствен поглед.

— Къде е Диего? — бе първият му въпрос.

Тя не можеше да го лъже.

— Мъртъв.

— Какво?

— Той се опита да ме изнасили и аз го застрелях. Обеща да ме заведе до дома ми.

— Докосвал ли те е? — не можа да се сдържи Брет.

— Не.

Облекчението го заля като вълна. Значи тя не му беше изневерила, неговата прекрасна, обожавана съпруга!

— Много бързо се насити на София. — В гласа й нямаше сарказъм, само тъга.

— Сторм, изслушай ме внимателно. Не съм спал със София. В брендито, което Диего ми даде, имаше упойка. Пренесли са ме в леглото й. Кучката се е надявала, че така ще ме има. Тя е болна, Сторм, също като майка си. Елена отне девствеността ми, когато бях на шестнайсет.

Очите й плуваха в сълзи.

— Вярно ли е това, Брет?

— Да, Сторм.

Вярваше му. Виждаше истината в очите му, а и отдавна бе заподозряла, че нещо не е наред — може би защото така бе искала той да се върне при нея.

— О, Брет…

Устните им се сляха в опрощаваща целувка. След минута тя се отдръпна.

— Ела да те представя на семейството си! Трябва да им обясним…

— Първо ми отговори на един въпрос, Сторм. Ще се върнеш ли с мен в Сан Франциско?

Тя замря.

— Да, Брет.

— Отсега нататък между нас не трябва да има никакви тайни, любима. Това, което съществува между нас, е необикновено и единствено. Нека не го рушим с лъжи.

От очите й течаха сълзи.

Устата му бавно се спусна над нейната и тя разтвори устни за него. След малко той каза приглушено, без да се отделя от нея:

— Ще прекарам остатъка от живота си да ти доказвам колко много те обичам, Сторм.

— Да — каза тя. — Да.