Брет се почуди дали не е получил току-що някакъв своеобразен комплимент. Не беше сигурен.

— Как ти се харесва хасиендата?

— Прекрасна е — ентусиазирано отвърна Сторм. — Невероятно е красива. Не забравяйте, че съм израснала в ранчо. Научих се да яздя преди още да мога да ходя. — Тя се усмихна. — Градският живот е приятен, но понякога ми липсва ранчото.

Дон Фелипе се усмихна за пръв път. След това погледна внимателно Брет, взе приборите си и започна да се храни. Всички последваха примера му. Емануел се обади:

— Утре ще покажа земята на Брет, Фелипе.

— Добре. Трябва да се запознае с нея.

Брет усети как Елена и София стреснато млъкнаха, но продължи да яде.

— Брет има голям успех в Сан Франциско — каза донът на семейството.

— Така е — гордо каза Емануел.

Дон Фелипе погледна сина си.

— Един мъж с добра глава за работа — е, струва ми се, че ще се справи чудесно с място като това.

Елена се задави. Диего пресуши чашата си и посегна да си налее нова.

— Особено с жена, която е свикнала на такъв начин на живот.

Сторм объркано погледна Брет, но той не каза нищо.

— Кажи, Габриела, какво прави днес? — попита донът.

Тя се усмихна.

— Учих си уроците, дядо.

— И добре ли се справи?

— Да.

— Добро момиче.

— Утре Брет ще ме води да яздим — прибави тя свенливо. Донът погледна сина см и вдигна чаша в знак на съгласие. Изпи половината, остави я и острият му поглед се спря на Диего.

— А ти колко спечели — или загуби — вчера?

Диего се закашля.

— Прощавай?

— Чу ме, момче. Мислиш си, че не знам как профукваш и последното си песо с този твой комар.

Диего почервеня.

— Диего ни правеше компания вчера — намеси се Елена. — Може би си чул китарата му? Той свири прекрасно.

Тя се спогледа със сина си — той благодарно, а тя предупредително. Дон Фелипе направи гримаса. Обърна се към Сторм и не погледна повече другите.

— Разкажи ми за ранчото си.

Тя се усмихна с блестящи очи и до края на вечерта двамата разговаряха за управление, разходи и коне, изключвайки всички останали от вниманието си. Брет слушаше и гледаше — с гордост.



Брет излезе от трапезарията и стъпи в патиото. Утрото беше прекрасно, слънцето сияеше и оцветяваше земята в златисто, а въздухът беше топъл и предвещаваше лято. Нито едно облаче не прекосяваше лазурното небе. Той спря, за да се наслади на назъбените хребети, сиво-виолетови на яркосиньото небе. Въздъхна и се опита да не мисли за Сторм.

Беше се предал. Вчера пак се бяха скарали заради Диего и тя бе проявила невероятно твърдоглавие. Накрая той я беше любил диво и страстно като завършек на спора — но не за дълго. Тя беше заспала в ръцете му, докато той се чудеше защо бяха хвърлили толкова сили да се карат за глупости. И всичко заради безпричинната му ревност. Никога преди не бе ревнувал в живота си. Беше я гледал в съня й и тогава го бе пронизала невероятна нежност, сякаш бе пил скъпо бренди. Моята великолепна Сторм, си помисли и се почуди дали се влюбва в нея. Отпъди мисълта веднага с паника, близка до ужас. Отпъди я трескаво. Жена му му доставяше невероятно удоволствие, но това беше всичко. Любовта беше за лунатиците, не за него. Към нея чувстваше само плътско желание. Е, може би и възхищение.

Тя обаче не се беше предала. На сутринта пак се бяха скарали, докато Брет разбра, че се е предал. Още не можеше да го повярва. Но колкото и да не му се щеше да го признае, не беше прав. А тя да. Кога преди му се беше случвало такова нещо?

Беше привикнал на проститутки и любовници, жени за които плащаше, които приемаха превъзходството му безпрекословно. Дори сега, сещайки се как се беше превил пред волята й въпреки желанието си, той се почувства притеснен. А пък ако Диего я докоснеше… Юмруците му се свиха.

Продължи разходката си из градината. Старецът беше изявил гордата си, безцеремонна същност вчера, но Брет беше забелязал едно — той харесваше Сторм. Беше я разпитвал през по-голямата част от вечерята и не я беше притеснил нито веднъж. Брет разбра хитростта на баща си. Всички се страхуваха, че той, Брет, ще наследи всичко заради интереса на дона към него и жена му. Брет не можеше да го вини. Елена и София бяха истински пепелянки. Емануел беше твърде добър и сляп, за да ги спре, ако се опитат да узурпират Габриела и богатството й. Брет твърдо реши да се погрижи всичко да мине добре за сестра му, независимо дали донът доживееше до сватбата й, или не.

Какво сладко и красиво дете беше! С учудване осъзна, че чувства нещо като гордост и братска обич към нея. Беше й обещал да пояздят, преди да излезе с Емануел. Очакваше го с нетърпение.

Но Сторм още му се сърдеше.

Целувките и ласките не бяха потушили твърдоглавието й. Тя му беше казала, че апахите са злопаметни. Брет й беше казал, че тук присъстващата тяхна наследница няма да се прояви така. Беше отишъл на закуска сам и изтрезнял от любовната им нощ. Мразеше да се кара с нея.

— Брет?

Той се обърна с раздразнение и това, че видя София, която бързаше към него, никак не го зарадва. И сега какво? — помисли си той. Не беше в настроение за нова караница, особено след като Сторм се бе направила, че не го забелязва на закуска и показа на всички, че са се карали.

София ходеше сякаш по въздуха, плъзна се покрай него с блестяща на слънцето черна коса и подръпна надолу черния си корсаж. Малко жени изглеждаха добре в черно, но София беше една от тях. Тя спря усмихната пред него.

— Надявах се да те намеря тук — каза гальовно тя.

— Не се притеснявай, София — отряза я той. — Нищо няма да постигнеш с мен.

— О, днес сме сърдити! — Гласът й се понижи и пръстите й легнаха на гърдите му. Той беше само по риза и почувства топлината на дланта й през тънкия лен.

— Но аз разбирам защо — каза тя гърлено.

Той покри ръката й с длан и я махна от себе си.

— Така ли?

— Мъж като теб да се кара с жена си! — усмихнато възкликна тя. — Колко ли си изгладнял! — Ръката й погали плоския му корем.

— Не — каза едновременно развеселен и отвратен Брет. — Колко ли си изгладняла ти.

— С мен винаги е така — отвърна тя и дланта й се спусна към предницата на бричовете му.

— Опасявам се, че не мога да ти помогна. — Той сграбчи китката й и я дръпна настрана. — Ако имаш нужда от мъж, сигурен съм, че някой друг ще е повече от щастлив да предложи услугите си.

— Искам теб, Брет — прошепна тя с плътен глас. — Искам да правиш любов с мен както с майка ми.

Той продължаваше да стиска ръката й. Другата й длан обаче се вдигна и хвана меката подутина в панталона му. Той се ядоса, изруга и улови и втората й китка, като я дръпна към себе си. Големите й гърди се опряха в неговите. Не беше възбуден. Омръзнало му беше.

— О, Брет — простена тя и се отърка в слабините му.

— Брет!

Главата му се извъртя по посока на гласа на Сторм. Изведнъж разбра в каква компрометираща поза се намира. Лицето й беше мъртвешки бледо, очите й — огромни като чинии. Тя стоеше, смразена, на пътеката и ги гледаше. Брет отблъсна София, която приглушено се изсмя.

— Сторм, почакай! — извика той. Тя бягаше обратно към къщата. Брет хукна след нея, проклинайки София и себе си, и съдбата. Сторм изчезна сред храстите. Той я последва. Кучи дрян и магнолии, отрупани с цвят, го заобикаляха отвсякъде, но от жена му нямаше и следа.

— Сторм! Сторм! По дяволите — изруга той.

— Брет? — обади се София изотзад.

— Не се доближавай до мен — изрева той с желанието да я удуши. Навлезе по-навътре в градината. Този път не повика Сторм, защото беше сигурен, че няма да отговори.



— Нямах представа, че толкова искаш да яздиш с мен. — Диего отправи белозъба усмивка към Сторм. Тя едва успя да разтегли устни в отговор. Да не би той да бе разбрал, че нещо не е наред? Знаеше ли, че сърцето й е разбито? Че всеки момент щеше да загуби самообладание и да изпадне в истерия? О, Брет, как можа!

Беше му избягала и кой знае как беше се натъкнала на Диего и го беше накарала да идат на езда веднага — нито миг по-късно. Толкова беше смаяна и обезумяла, с диво биещо сърце, че дори не беше преценила реакцията му. Нищо не помнеше. Нито как бяха отишли до обора, нито как чакаха да оседлаят конете им, нито как се качиха, нищо. Бяха оставили хасиендата далеч зад гърба си. Всичко, за което можеше да мисли, беше Брет с онази красива жена в прегръдките си. Как можа, Брет? Тя ридаеше в душата си.

— Кажи ми какво има — тихо каза Диего.

Тя се опита да се усмихне, но не успя.

— Хайде да пояздим в галоп — предложи Сторм и препусна, наведена над гривата на Демон. Остави го да даде всичко от себе си. Яздеше сляпо; нищо не виждаше от сълзите, които се лееха по лицето й. Гривата на жребеца ги триеше. Как беше могъл? След тази сутрин и вчера, и онази нощ, след като ръцете му и устата му я бяха обожавали така всеотдайно, сякаш той наистина се нуждаеше от нея, искаше я, обичаше я. Сякаш беше единствената жена на света за него. Сякаш… сякаш… Тя изхълца неудържимо. Не забеляза, че е спряла, че конят е забавил ход по собствено желание и Диего бе хванал поводите. Нищо не забелязваше. Изведнъж почувства, че той я смъква от коня и я притиска в прегръдките си.

— Кажи ми, сага — прошепна той. — Защо плачеш?

Тя хълцаше истерично. Беше заровила лице в шията му, защото той беше само около сантиметър по-висок от нея. Стискаше сакото му, а той я галеше по косата и гърба. Най-накрая тя се свести и осъзна, че плаче неудържимо в ръцете на един непознат. И все пак това беше нищо пред предателството на Брет. Диего хвана лицето й и го вдигна. Тя се принуди да го погледне.

— Човек може да плаче така само от любов — каза меко той. — Заради Брет ли?

Тя кимна.

— И само ако има друга жена.

Тя нещастно потвърди.

— Такъв е светът, сага. Мъжете имат съпруги и любовници. Така е.