Габриела поруменя. Брет се натъжи, когато тя избяга и се скри при Елена и Емануел. Тя му беше сестра. Той не познаваше Мануел и Катерина, но за пръв път се почувства засегнат от загубата им. И те ли са били толкова красиви, толкова живи и реални? Брет въздъхна и погледна към жена си. Тя говореше с Диего и се усмихваше. Това го подразни, въпреки че от израза й разбра, че просто е учтива. И все пак ясно си спомняше как го бе тормозил Диего като дете, въпреки че беше само три години по-голям. Преди още Брет да замине за златните мини, в околностите подтичваха вече две негови копелета. Той се загледа нарочно в двамата.

— Брет, почакай.

На ръката му легна студена, възпираща длан. София му се усмихна обещаващо и в очите й проблесна съблазън. Той вече бе разбрал, че е наследила курвенската жилка от майка си — това си бе проличало от момента, в който се бяха срещнали.

— Здравей, София — хладно каза той. Въпреки че тя беше невероятно красива, наглите й домогвания, дълбокото деколте на роклята й, самото й присъствие му навяваха такива омразни спомени, че той почувства прилив на гняв. Никога нямаше да забрави момичешкия глас, който го дразнеше: Копеле! Копеле! Копеле! После тя се смееше, защото знаеше, че той не може да си позволи да я удари…

— Как се чувстваш у дома, Брет? — измърка тя.

Той се изсмя.

— У дома ли? Това не е моят дом, братовчедке, и никога не е бил.

— Тц-тц. Ти живя тук близо десет години. Колко си неблагодарен. Сигурно и улиците на Мазатлан не наричаш свой дом…

— Определено не. — Погледът му беше втренчен и подигравателен. — И повярвай ми, безкрайно съм благодарен за нежните грижи, на които се радвах тук.

Тя докосна ръкава му.

— Когато си тръгна оттук, ти беше още момче — прошепна тя. — Още не мога да свикна с промените в теб.

Той нямаше какво да й отговори, но един бърз поглед през стаята му доказа, че Диего още окупира жена му. Почувства остра ревност и това го изуми.

— Брет, нали не ми се сърдиш заради детските ми заяждания? — Очите на София леко се разшириха.

— Ти беше противно дете, София, а подозирам, че си и противна жена.

Тя ахна, но после се разсмя.

— Не си се променил! Все още биеш право в целта! — Веселието й изчезна, както се бе появило, и тя стисна ръката му.

— Брет, онова не беше от злоба, уверявам те.

Той вдигна вежда.

— Беше от ревност.

Сега беше негов ред да се развесели и той се усмихна.

— А, разбира се, колко глупаво от моя страна да не се сетя.

— Не, наистина те ревнувах — настоя тя.

— Кого, копелето ли?

— От майка ми.

Брет я зяпна. Вече не се усмихваше.

— Моля?

— Видях ви заедно — прошепна тя с блеснали очи и треперещ глас. Той видя вълнението по лицето й. — Ти беше само на петнайсет, но какъв мъж беше, Брет, о, колко голям беше… Как я обладаваше, като бик…

Брет се опомни от шока и неочакваната сексуална тръпка, които изпита. Усмихна се безгрижно.

— Майка ти беше много дащна.

— Приятно ми беше да ви гледам — прошепна тя и се приведе по-близо. Той я погледна и видя възбудата й. Устните й бяха леко разтворени и трепереха. Очите й блестяха ярко. Представи си кльощавото тринайсетгодишно момиче, което гледа как едно неопитно момче обладава майка му. Съжаляваше, че тя ги е видяла. Не желаеше дори несъзнателно да е допринесъл за змийския й характер.

— Радвам се, че си се забавлявала — сухо каза той и я подмина. Знаеше защо тя прави така и какво иска — него.

— Толкова се радвам, че се разбирате със София — каза Елена и той се принуди да се приближи до нея и Емануел.

— Че защо да не се разбираме?

Елена се усмихна.

— Като че ли си спомням как се карахте като куче и котка като деца.

— Това беше отдавна, Елена — обади се Емануел. — Брет, ще ми се утре да пояздим заедно и да те разведа из земята.

— С удоволствие — внимателно каза Брет. Не искаше който и да било да си мисли, че хасиендата го интересува. — Ще имаш ли нещо против и Сторм да дойде с мен?

Емануел се поколеба за миг.

— Разбира се, че не.

Брет разбра, че чичо му иска да прекара малко време насаме с него.

— Ще дойда сам — каза той и почувства нежност съм него. Опита се да потисне това чувство, което го притесняваше, но то не изчезна. Странно беше за един самотен, самодостатъчен човек като него да се намира в такова положение — с жена, която събуждаше топлина дълбоко в гърдите му, със сестра, която будеше закрилническите му инстинкти, мъртъв брат, за чиято загуба кой знае защо съжаляваше и чичо, чийто чар и доброта бяха неустоими. Емануел доволно се усмихна.

Брет се приближи до Сторм и Диего, взе собственически ръката й и я целуна нежно по бузата. Тя го погледна с големите си сини очи и когато той й се усмихна обещаващо, се изчерви.

— Ти си щастливец, братовчеде — подхвърли Диего, като го гледаше изпод вежди.

— Да, и аз мисля така — отвърна Брет. — Забавляваше ли те братовчед ми с безкрайните си разкази за общото ни детство, скъпа? — попита той Сторм.

— Горе-долу — каза тя. — А София припомни ли ти миналите времена?

Брет се усмихна.

— Ревнуваш, chere.

— Разбира се, че не — излъга тя.

— Недей — прошепна той. Тя се усмихна ослепително на Диего.

— Диего ще ме води на езда утре. Иска да ми покаже хасиендата.

— С огромно удоволствие — добави той, гледайки я със светнали очи. Брет се чу да казва:

— Не.

— Хайде, братовчеде, не вярвам да имаш нещо против. Жена ти е в пълна безопасност с мен.

— Имам и забранявам. — Брет се чувстваше смешен, но не можеше иначе. Гадеше му се от лъстивия поглед, който братовчед му хвърляше на Сторм.

— Скъпа, с удоволствие ще те разведа сам. — Тя издърпа ръката си от неговата.

— Не ми позволяваш да яздя с Диего?

— Наистина, Брет, тя е твоя завинаги. Аз искам само да прекарам един следобед в компанията й.

— Аз ще те изведа на езда — настоя Брет. — Аз съм себично копеле, Диего.

— Интересно — ядосано каза Сторм, като се стараеше да говори тихо. — Ти можеш да се увърташ около братовчедка си, а аз не мога да пояздя с Диего.

— Моля?

Диего се усмихна, но веднага прикри усмивката си.

— Брет, нямам задни мисли…

— Да бе. — Брет погледна Сторм. — Ще обсъдим това по-късно.

— Да бе — сряза го Сторм. Усмихна се сладко и провокативно на Диего.

— Ще се видим утре.

Той хвана ръката й и я притисна към устните си.

— Hasta manana.

Сторм стана, без да поглежда мъжа си, и се приближи до чичото, лелята и Габриела. Диего му говореше нещо, но той едва го чуваше.

— Наистина, братовчеде, здравата се изложи. Ако имах непочтени намерения, щях ли да я преследвам така открито?

Брет се канеше да му отговори, но в този миг всички: млъкнаха и погледнаха към слугата, който влезе, бутайки пред себе си инвалиден стол, в който седеше дон Фелипе. Донът се усмихваше. Долната част на тялото му бе покрита с одеяло.

— Фелипе — извика Емануел и притича до него. — Какво правиш?

— Реших да се присъединя към вас на вечеря — спокойно отвърна донът. — Искам да ям с младоженците.

За миг никой не продума. Елена наруши мълчанието, като се плъзна напред и спря грациозно до дона.

— Каква невероятна изненада — измърка тя, сложи ръка на рамото на стареца и се усмихна към смълчаното семейство. Дон Фелипе погледна открито Брет в очите и за миг двамата се измерваха мълчаливо. После той каза:

— Искам да видя булката.

Брет се опомни, хвана ръката на Сторм и я заведе при баща си.

— Татко, това е съпругата ми Сторм.

Той я разгледа.

— На колко си години, момиче?

Сторм вдигна брадичка.

— На седемнайсет.

— Как успя да се забъркаш с този нехранимайко?

Тя стисна зъби.

— Влюбих се отчаяно в него. — Брет се успокои и едва сдържа усмивката, която напираше на устните му. Дон Фелипе премести погледа си върху него. Емануел пристъпи напред.

— Хайде да сядаме — предложи той, отпрати слугата с кимване и сам пое количката. Семейството бавно премина в трапезарията и заобиколи дона. Той зае мястото си начело на масата. Брет задържа Сторм, докато всички седнаха. Елена се опита да седне отдясно на стареца, но той я изгони.

— Искам от дясната ми страна да седнат синът ми и неговата съпруга — рязко каза той.

О, разбира се, колко глупаво от моя страна — усмихна се Елена. Брет заведе Сторм до мястото й и й помогна да седне. Отдясно на него седна леля му. Наляха вино и слугите внесоха първото блюдо.

— Откъде си, момиче? — попита донът. — И кои са родителите ти?

Брет се намръщи, но Сторм сияеше.

— От Западен Тексас съм — каза тя. — Израснала съм в ранчо. Родителите ми са се установили там през четиридесет и пета година, след като бунтът на комачите е бил потушен.

— Кой е баща ти?

— Дерек Браг — гордо каза тя.

— Откъде произхожда?

Погледът й не трепна.

— Баща му е бил трапер, а майка му — индианка. Новината бе посрещната със стреснато мълчание. Тя вдигна гордо глава.

— Преди да създаде ранчото, той е бил капитан на тексаските рейнджъри, един от най-добрите.

— Значи си отчасти индианка — каза донът.

— От апахите — поясни тя. — И се гордея с това.

— И аз — обади се Брет и се усмихна на смаяното изражение на Сторм. Те се погледаха в очите. Брет се пресегна през масата и стисна ръката й.

— А майка ти? — попита дон Фелипе.

— Тя е англичанка. Баща й е граф Драгмор, лорд Стелтън. Един ден големият ми брат Ник ще наследи титлата и земите му.

София ахна.

— Каква невероятна семейна хроника — весело каза Елена. — Е, Брет, дори и ти бледнееш в сравнение с нея.

— Благодаря ти, Тия Елена — каза Брет. — Татко, въпросите ти са неучтиви.

— Защо да са неучтиви? — сряза го донът. — Тя се гордее с това, което е. Не се опитва да скрие нищо. Напомня ми на теб.