Елизабет Лоуел - Огън и дъжд

— Какво станало?

— Мария имала късмет. Този мъж бил Кейс Макензи.

— Човекът със златото?

— Същият. — Люк се усмихна. — Той нямал намерение да се жени. Не възнамерявал дори да се влюби. И ненадейно прописал стихове. Възпявал жената, чиято коса била с цвета на планински мед. — Той погледна Карла. — Като твоята. Очите ти също приличат на очите на Мария, ясни и прями. И устните ти са като нейните. Устни, които карат мъжа да иска… — Люк не довърши. Взе чашата и отново отпи. — Може би в жилите ти тече кръв от Търнърови, слънчице. Колкото повече те гледам, толкова повече ми напомняш за Мария. — Люк въздъхна и наум изруга късмета си. До него седеше жената, която желаеше, но не можеше да има. — Мария се оказала жената, която Кейс търсил. Дълго издирвал сина на Лудия Джак Търнър, за да му даде дела от златото на баща му. Било късно за Джони Търнър, но не и за дъщеря му Мария. Тя използвала богатството си, за да уреди живота в имението… — Люк се сети как преди години той бе чул от баща си същата история. — Мария родила осем деца на съпруга си. Едното било Матю Кейс Макензи, бащата на дядо ми. След него е Лукас Тайръл Макензи, след това е баща ми, Самюел Матю Макензи и после съм аз, Лукас Кейс Макензи. Оттогава ранчото се предава по наследство в ръцете на този, който има смелостта да се занимава със земеделие и животновъдство в този район.

Лицето на Люк бе загоряло от вятъра и слънцето, потъмняло от наболата брадата, с фини бръчици, които излизаха от ъгълчетата на очите му, издълбани от непрекъснато взиране в далечината. С леката избеляла синя риза, износените джинси и изподраскани ботуши Люк бе достоен представител на семейството си.

— Бас държа, че приличаш на него — тихо рече Карла.

— На баща ми?

— Не. На престъпника. Кейс.

Люк трепна, изпълнен с непреодолимо желание. Искаше да я прегърне, да усети как отвръща на ласките му, да чуе шепота й, да признае, че той е единственият мъж, когото обича.

Единственият мъж, когото не биваше да обича, защото не можеше да й предложи живота, който заслужаваше.

— Завиждам на Мария — бавно продължи Карла. — Дала е на своя любим всичко, което жената иска да даде на мъжа. Била е част от земята, както са били и индианците, които дошли до Пикчър Клиф и после изчезнали. Всички говорят за Запада, сякаш той е принадлежал само на индианците и обявените извън закона. Принадлежал е и на жените. По свой начин те са се борили за земята толкова свирепо, колкото всеки мъж. Иска ми се да съм една от тях.

— Не се залъгвай, момиче — язвително каза Люк. — Жените намразват земята. С основание. Тя ги смазва.

— Не е смазала Мария Търнър Макензи.

Люк вдигна рамене.

— Тя е била единствена. Завиждам на Кейс Макензи за любовта на Мария. Той е имал жена, която е обикнала тази сурова красива земя и никога не е плакала за мама, за копринени чаршафи или компанията на други жени. Мария е била някакво чудо.

— Много жени са живели на запад — бавно отрони Карла. — Една пета от земята е била владение на жени.

Люк вдигна вежди.

— Не знаех това.

— Ала мъжете пишат историята.

Той леко се усмихна и прикова очи в Карла. В погледа му нямаше желание, нямаше плам, а само студен метален блясък.

— Синът на Кейс не е имал късмет. Матю Макензи се оженил за едно момиче от Денвър. Тя била най-малкото дете в голямо семейство и първите десет години от брака раждала деца и плачела до скъсване за мама. Две от децата й оцелели. Когато влезли в пубертета, тя вече била заминала за Денвър. — Люк разсеяно завъртя чашата. Карла се страхуваше да проговори. — По онова време не можело да става и дума за развод. Двамата живеели отделно, той — в ранчото, тя — в града. Момчето, Лукас Тайръл Макензи, пораснало и наследило „Рокинг Ем“ — продължи Люк. — Това е дядо ми. Той се оженил за дъщерята на собственик на ранчо от околността. Тя имала три деца и била бременна с четвъртото, когато конят я хвърлил от седлото. И тя, и детето умрели. Осем години по-късно дядо ми се оженил отново. Баба Алис мразела „Рокинг Ем“. Щом баща ми станал достатъчно голям, за да управлява ранчото, баба ми и дядо ми се преместили в Боулдър.

Карла не помръдваше. Люк бе обзет от гняв и разочарование, сякаш бе приел за даденост факта, че няма да притежава жената, която обича, сякаш бе жертва на проклятие, което се предаваше в наследство заедно със земята.

— Татко и двамата му братя живеели в ранчото. Един след друг заминали за Корея. Когато се върнали, се оженили за момичета, с които се били запознали като войници.

Люк допи последната глътка кафе. Останалата част от историята на семейство Макензи нямаше да отнеме дълго време.

— Тук настъпил истински ад. Жените трудно издържали. Една от лелите ми се пропила и престанала, чак когато двамата с чичо ми се преместили в града. Другият ми чичо отказа да се премести. Жена му го съсипа. Често аз и двете ми братовчедки се криехме в плевника, за да избягаме от кавгите. Една нощ леля ми не издържа. Чичо бе скрил ключовете от колата и тя се запъти към града пеша. Беше студено, през февруари. Не стигна дотам. Но желанието й се изпълни. Не видя повече как слънцето залязва зад Огнените планини.

Карла настръхна. Беше чувала достатъчно за миналото на Люк, за да се досети какво следваше.

— Люк, недей да разказваш…

— Не — прекъсна я той мрачно — Свършвам вече. Майка ми намразила „Рокинг Ем“ от момента, в който стъпила тук. Но обичала баща ми и решила да опита. Просто не бе достатъчно издръжлива. Отначало нямахме дори телефон, за да може да говори със семейството си и с приятелите си. Наблизо не живееше нито една жена. Тя имаше само децата си и работа, която е съсипвала и по-силни жени от нея. Една нощ вятърът започна да пищи по върховете и тя запищя заедно с него. След една седмица родителите й дойдоха да я вземат. Отведоха я заедно със сестра ми и двете ми братовчедки. Върнаха се на изток. Оттогава не съм виждал сестра си. Беше на седем години. Единственото, което ми е останало от нея, са няколко стари снимки и куклата, която й поправях. Когато я отведоха, аз бях навън да гоня заблудили се животни. Дори не се сбогувахме. После татко се пропи.

— А какво стана с майка ти? — нещастно попита Карла.

— Чух, че се омъжила отново.

Карла погледна мрачните кехлибарени очи на Люк и усети как сърцето й се свива. Искаше да го прегърне и да го утеши.

— Люк… — прошепна тя.

Без да се замисля, се изправи и го погали. Той не помръдна, но очите му блестяха. Не направи усилие нито да и насърчи, нито да я спре.

— Люк, аз…

Гласът на Карла замря. Не знаеше какво да каже.

— Люк… — повтори и докосна устните му. Действаше инстинктивно. Повтори милувката, после още веднъж и още веднъж, като всеки път се притискаше все по-силно, докато накрая усети зъбите му.

Беше хубаво, но недостатъчно. Тя си припомни какво бе изпитала, когато за първи път го целуна. Горещо и разтърсващо чувство, породило страстта й. Колко ли пъти се бе унасяла в мечти? В копнежи по тялото му, притиснато в нейното.

Карла бавно отвори устни и докосна с върха на езика си неговите. Почувства силния трепет, който премина през тялото му. Когато се опита да поеме дъх, от гърлото й изскочи леко стенание. Не можеше да диша, бе изцяло погълната от този изпълнен с чувственост момент, вниманието й бе съсредоточено върху усещането, което се разливаше от върха на езика по цялото й тяло.

— Слънчице — прошепна той. — О, мила, недей… — Нямаше дъх да продължи, защото тя отново го целуваше.

Люк не се опита да вдигне ръце, не направи опит да я прегърне, не се опита да се обърне и да плъзне краката си между нейните, не направи опит да я положи върху себе си, докато топлата тежест на тялото й обхващаше бедрата му.

Но тялото му отказваше да приема заповедите на ума. Чувстваше се лишен от минало и от бъдеще.

Владееше се достатъчно, за да не изплаши Карла, както я беше изплашил преди три години, но не достатъчно, за да я отблъсне, както знаеше, че трябва да направи. Люк прие Карла, която се плъзна по тялото му и спря в скута му. Той пламна. Шептеше името й безспир…

Пронизващата сладост, която изпита Карла, бе повече от това, за което беше мечтала. Тя потръпна и извика, но викът й утихна в тъмната топлина на устата му.

Искаше да му каже, че този път няма да се обърне и да избяга, ако той отвърне на целувката й, ако я целуне силно, сякаш умира от жажда, а тя е чист извор, от който пие.

Люк с болезнен стон сложи край на целувката и освободи устните си, без да освободи тялото й от ласките на ръцете си. Тя силно потрепери, задъха се като него, а очите й потъмняха от първичната страст, която изпитваше.

— Желая те — дрезгаво рече Люк, като притисна ръка в тайната топлина на Карла. — Но това е всичко — продължи той със стиснати зъби, усетил накрая дълбочината на собствения си ад. — Желание. Никакви пръстени и клетви, никакви бебета, никакви цветни снимки и албуми. Никакво щастливо бъдеще. Няма да съсипя нито една съвременна жена в „Рокинг Ем“. Няма да създам деца, които ще бъдат отглеждани без майки. Клонът Макензи ще умре заедно с мен. — Карла почувства болката на Люк по-дълбоко от своята. — Но искам да знаеш следното — яростно продължи той, а очите му блестяха. — Независимо от това, за кого ще се омъжиш или колко любовника ще имаш, независимо колко дълъг ще бъде животът ти, нито един мъж никога няма да те желае така, както те желая аз. — Люк енергично стана, като повдигна Карла и я премести встрани. — Стой далеч от мен, слънчице. Ако отново дойдеш по този начин при мен, боя се, че няма да имам сили да кажа не. Тогава ще намразя теб, себе си и ранчото.