— Има ли още кафе? — извика Люк от трапезарията.

— Два-три литра. Има ли достатъчно сос?

— Можеш да донесеш още.

Карла се усмихна, напълни чиния със сос, взе две ръкавици и ги уви около тънката гореща дръжка на кафеника.

— Къде е Тен?

Люк се намръщи.

— Предполагам, че е в спалнята. Защо? Имаш ли нужда от нещо?

— Не. Просто се чудех как е ръката на Коузи.

Люк взе чинията със соса и започна да полива картофите.

— Какво е направил Коузи?

— Порязал се е, а не иска да отиде на лекар. Заших ръката му колкото можах, но не съм хирург.

Люк се обърна към Карла, наклони чинията и сосът се разля върху масата.

— Какво си направила? — попита той.

— Заших Коузи с извита игла и копринен конец от моя лагерен несесер. Преди години Кеш ме научи как да го правя. Той непрекъснато се порязва, когато прави изследвания на открито. В повечето случаи е достатъчно да се направи превръзка, но Коузи не искаше и да чуе. Каза, че му трябва само обикновена стара игла и конец. Когато свърших, потопи ръката си в отвара от тинтява, с която мажат раните на телетата.

— Сосът!

Люк сведе поглед, загреба с пръст соса и го облиза. Карла му наля кафе. Двата месеца работа в ранчото я бяха научили да се справя с тежките кухненски съдове.

— Ловко го правиш — отбеляза Люк.

Карла го погледна удивено.

— Какво?

В миг той забрави какво искаше да каже. Очите й бяха близо до него, сочните розови устни с меката си извивка безмълвно го подканяха.

— Кафеника — рече Люк с плътен глас. — Справи се с него без проблеми.

— Болката е велик учител — сухо каза Карла. — Достатъчно е да се опариш два-три пъти, за да се научиш да се пазиш.

Блестящите кехлибарени очи на Люк се присвиха. „Болката е велик учител. Научаваш се да се пазиш.“ Дали Тен нямаше да се окаже прав? Че Карла се е върнала в „Рокинг Ем“, за да се излекува от болката, която той й бе причинил.

Люк я желаеше. Радваше се на болката в тялото си, защото отвличаше вниманието му от болката в душата. Дори да не беше се отдала другиму, тя си оставаше малката сестра на най-добрия му приятел, неподдала се на мрачната слава на „Рокинг Ем“ в съдбата на жените.

Ето! Карла го наблюдаваше с жадни очи. Тялото му пламтеше. Прехапа устни, за да сподави надигащото се стенание.

Престани да ме гледаш, искаше да й каже. Нима ми отмъщаваш за онова, което сторих преди три години? Защитата му беше рухнала.

Люк уморено потърка врат. Не петте дни го бяха изтощили, а мислите за сестрата на Кеш, от които напразно се опитваше да избяга, но все откриваше, че не е помръднал.

— Бурята стигна ли те?

Думите на Карла бавно проникваха в съзнанието му. Усети колебанието й да го заговори, загрижеността й, копнежа й да чуе гласа му.

Люк знаеше колко болезнен е този копнеж, защото и той се измъчваше. Във воя на вятъра бе чувал и нейния глас, бе виждал лика й през падащата водна пелена на пороя. Бе се будил в нощта с протегната ръка, за да почувства мекотата и топлината на тялото й. Но ръцете му докосваха единствено хладната земя, на която спеше.

— Не — тихо отговори Люк. — Бях в един от страничните каньони, където скалите образуват козирка. Тя ме предпази от дъжда.

— Като каньона Септембър?

— Да. Кеш разказвал ли ти е за това място?

— Не. Ти ми разказа, когато бях на четиринадесет години и ми даде едно парче индианска керамика, което си намерил там. Още го пазя. Мисля, че ми е… талисман. Напомня ми за всичко, което се е случвало някога и може пак да се случи.

Карла сведе очи. И каньонът, и мъжът бяха недостижими.

Люк притаи дъх. В гласа й се долавяше копнеж, от който сърцето му се сви.

— Кеш обеща да ме заведе там през август — продължи тя. — Ще усетя ветровете, ще чуя плискащата се в камъка вода… Ще разгледам развалините.

— Никога не съм намирал развалини — рече Люк. — Знам, че са там… — За миг погледът му се зарея нанякъде, после вдигна рамене и продължи да се храни. — Ранчото ми отнема времето. — Дългите пръсти на Люк разсеяно докосваха чашата кафе. Карла наблюдаваше ръката му с несъзнателен копнеж. — Когато каньоните се покрият със сняг — продължи той, — често се замислям за предците ни. — Люк вдигна чашата с кафе в безмълвен поздрав към Карла. — Виждаш ли, малкото керамично парче, което ти дадох, откри нов свят и за мен.

— Навярно — каза тя с пресипнал от спомени глас. — Ти откри нов свят и за мен, тогава, когато моят се сгромолясваше.

Люк се намръщи от спомена за нещастното крехко четиринадесетгодишно момиче, в чиито очи имаше повече мрак, отколкото светлина. Не за първи път изруга съдбата, която за миг беше отнела родителите й на един заледен планински път.

— Кеш ти даде този свят — тихо рече Люк. — Аз просто се присъединих към него.

Карла бавно поклати глава, но не каза нищо. Беше само на четиринадесет години, когато погледна светлокафявите му очи и видя бъдещето си.

Бяха й необходими седем години, за да разбере, че не беше видяла неговото.

— Седни и си сипи кафе — каза Люк. — Изглеждаш… уморена.

Карла се поколеба.

— Добре, с удоволствие — усмихна му се тя. — Ще си взема чаша.

— Можем да пием от моята — небрежно рече той. — Ще се примиря дори със сметана и захар, ако искаш.

— Не е нужно. Вече мога да го пия и черно.

Научи се една нощ преди три години, точно след катастрофата. Бе се прибрала в апартамента си и си представяше, че Люк е срещу нея, двамата пият кафе и разговарят за „Рокинг Ем“, за планините и хората, за проломите с високи дървета от двете страни, за посевите и лъскавите непокорни домашни животни.

Люк издърпа стола до себе си и я покани да седне.

— Благодаря — тихо рече тя.

Желаеше я така, както желаеше самия живот. Отпи от черната течност и й подаде чашата.

— Настани се удобно, слънчице. Мисля, че е време да научиш историята на „Рокинг Ем“.

Осма глава

— Тази земя не е била заселена толкова бързо, както равнините на Тексас или Уайоминг — подхвана Люк. — По-голямата част от местността Фор Корнърс е скалиста. Трудно за мъжете, още по-трудно за животните и ад за жените. Индианците също създавали трудности. Племето навахо било миролюбиво, но скитащите се банди създавали проблеми на белите и другите индианци. И когато ликвидирали Черния ястреб след Гражданската война, белите дошли и останали тук, а повечето от тях трудно могат да се нарекат почтени граждани.

Карла се усмихна.

— Не е ли минавал оттук пътят на хората, обявени извън закона?

— Съвсем близо — призна Люк. — Един от моите прапрадеди вероятно е яздел с бясна скорост по тези места, видял земята, харесал я и се върнал, веднага след като се освободил от хората, които го преследвали.

— Преследвали? Хайка?

— Зависи с кого говориш. Ако разговаряш с лявото крило на семейството, казваш, че Кейс Макензи просто се е опитвал да върне златото на законния му собственик. Ако разговаряш е другите, кълнеш се, че тъкмо Кейс Макензи ограбил една банка и хванал пътя с тридесет килограма злато в торбата.

— Ти на кого вярваш?

— Преди защитавах първата версия, но след това показах златото на брат ти…

— Златото у теб ли е?

— Около една шепа. Кеш веднага каза, че не е от повърхностен слой. Порови се из старите вестници. Оказа се, че банката е приемала депозити от мините „Хард Лак“, „Шин Сплинт“ и „Мос Крик“. Тяхното злато е от повърхностни слоеве — загладено от водата на късове или стрито на прах в речните дъна. А онова, което е носел моят предшественик, е било остро, ярко и е минавало през кварца като слънчева светлина през пролетни води. Брат ти го погледна и каза, че е от мината на Лудия Джак.

— Кеш никога не ми е разказвал за това.

— Помолих го да не казва на никого, дори на теб. Представяш ли си как ще плъпнат иманярите и набързо ще изровят земята в ранчото.

— Не се шегуваш, нали? Златото, което имаш, наистина ли е от легендарната мина на Лудия Джак?

— Мината може да е митична, може и да не е — сухо каза Люк. — Златото е било истинско, както и Лудия Джак Търнър.

— Какво кара Кеш да мисли, че е от твоето ранчо?

— Златото, предавано от поколение на поколение в моето семейство, много прилича на златото от други мини в тази област — същото съотношение на калай, сребро, олово, мед или каквото е там. Пък и семейната история го потвърждава. Кейс имал брат, който се оженил за едно момиче, което открил да тича като обезумяло из земите на мустангите. Тя била приятелка на Лудия Джак. Местността се пада на юг. Тъй като Лудият Джак ходел пеша, вероятно мината с била наблизо. Съобщавам ти мнението на Кеш и трябва да ти кажа, че оттогава насам я търси всеки път, когато дойде. Кейс Макензи не е харесал само земята. Тук намерил момиче, чийто баща не бил достатъчно бърз с пистолетите, нито е имал достатъчно късмет с миньорската кирка. Мария Търнър наследила правата върху водата на Екоу Крик, Уайлд Хорс Спрингс и Тен Сентинелс Сип, както и правата върху минералните залежи на голяма територия. Всеки обявен извън закона човек от цялата проклета област лагерувал на прага й.

Карла затвори очи и бавно се отпусна, заслушана в плътния глас на Люк, който й разказваше за хора, живели преди повече от век, хора, за които местността Фор Корнърс е била обетована земя, върху която още не бил стъпвал бял човек, а индианската история била толкова стара, че по-голямата част от нея вече била забравена.

— Виждал съм снимки на Мария — продължи Люк. — Знам защо обявените извън закона се навъртали наоколо. Била е красавица. Предизвиквала мъжете, защото храбростта й била пословична. И всеки се втурвал презглава да улови лунната светлина в шепите си и да й я поднесе само за да зърне усмивката й. — Люк отпи глътка кафе. Карла се бе втренчила в него и го гледаше с обожание. — Мария държала на земята и настройвала обявените извън закона един срещу друг, както правела кралица Елизабет през деветнадесети век. Не позволявала никому да властва над нея. Цели две години продължила борбата за благоволението й. Който се приближал до нея, неизменно след време бивал убит. Тогава се появил един мъж, стрелец от класа, с когото никой не можел да излезе на глава. Бърз и внимателен, той нито веднъж не се хванал в клопките им.