— Толкова ли е ужасно да искаш да се позабавляваш с някого?

— Опитай с Люк.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Карла. — Няма значение, Тен. Сигурно съм преуморена — отново вдигна рамене тя. — С нетърпение очаквам почивката.

— Да, обзалагам се, че да готвиш за глутница вълци, е изтощително.

Тя поклати глава.

— Готвенето, не. Чистенето е по-страшно.

Външната врата към кухнята се тръшна зад Люк.

— Тогава готви, момиче — каза той и подхвърли шапката си на плота. — Ако още веднъж лъснеш пода на дрешника, ще си счупя врата, докато се опитвам да си взема риза. Работиш до късно, а? — подхвърли Люк на приятеля си.

— Само я охранявам.

Люк замръзна.

— Да не би някой да я притеснява?

— Джоунс — отвърна Тен.

— Не — бързо рече Карла. — Не е така. Не е направил нищо.

Люк погледна Тен.

Той поклати глава в несъгласие с Карла.

— Ще му платя и го разкарай от „Рокинг Ем“ до утре на обяд.

— Люк — настойчиво се намеси Карла, — не можеш да уволниш работник, само защото се е пошегувал, че иска да ме целуне!

— Как пък не! — гневно погледна Карла той с присвити очи. — Джоунс има лоша слава с жените.

— Също и Тен — напрегнато каза Карла.

— Не като Джоунс. Тен никога не е посягал на жена, която не му се е предлагала. Джоунс го е правил и то вероятно неведнъж. Лесно се отърва, защото момичето не беше девствено, но това не променя случилото се. Дори една проститутка има право да откаже на мъж.

Карла понечи да каже нещо, но беше шокирана и замълча.

— Наех Джоунс, защото в „Рокинг Ем“ няма жени, а той е отличен работник, когато не пие и не се опитва да доказва, че е дар Божи за момичетата. После дойде ти. Джоунс се закле пред мен, че няма да пие и няма да те поглежда. Не съм го хващал да те гледа, но не съм сигурен за пиенето.

Погледна към Тен, а той кимна.

— Мисля, че го усетих вчера, на пасбището — промърмори Люк и гневно потри врат. — По дяволите! Кажи на Коузи тази вечер да закара Джоунс в Уест Форк и да не го връща повече тук.

— Той ще иска да го чуе от теб — каза Тен.

— Наистина ли мислиш, че е толкова глупав? — стрелна го Люк с яден поглед.

Тен злорадо се усмихна.

— Вероятно не е. Много лошо. Ти си търсиш повод за бой. Няма да намериш по-подходящ.

— Да. Трябваше да уволня този кучи син в момента, в който разбрах, че Карла ще дойде тук. Жени в „Рокинг Ем“… Не може да се очаква нищо друго, освен неприятности.

— И хубава храна — добави Тен. — Не забравяй това. Карла е натрупала във фризера още от шоколадовите бисквити, които обичаш. Нищо не може да развали един мъж, както добрата жена, нали?

— Докато е с него, не. Но когато си отиде — а тя рано или късно си отива — и трудният му живот става още по-труден.

Десета глава

Кухненската врата се затвори. Карла и Люк останаха сами в напрегнатата тишина. Той нави ръкавите си. Изми прахта от лицето си, сапуниса ръце до лактите и ги почисти с четка за нокти. Колкото и да бе уморен, най-напред се измиваше и едва тогава сядаше да се храни.

— Не съм ли ги измил добре?

Карла вдигна глава.

— Какво?

— Взираш се в ръцете ми.

— Аз… — Гласът й секна.

— Тя притвори очи, унесена в спомена за топлината от докосването на ръцете му.

— Ще видя дали вечерята ти още е топла.

— Искаш да кажеш, че вълците са ми оставили няколко залъка?

— Стоях до задушеното с пушка.

Той се усмихна.

— Ти яде ли?

— Малко.

Люк се поколеба и след миг й предложи:

— Хапни с мен, а после задно ще измием чиниите.

— Дадено. — Синьозелените й очи светнаха. На лицето й грейна усмивка.

— Не е нужно да вършиш и моята работа. Изглежда си преуморен и няма да можеш да заспиш. Седни, ще ти донеса вечерята. Сигурно умираш от глад.

Люк би предпочел Карла. Вечерята можеше да върви по дяволите. Би я обладал в трапезарията, седнала в скута му с отметната назад глава, с твърди и блестящи от устните му зърна, с тяло, което го поема и му носи облекчение.

— Винаги ми оставяш от най-хубавото. — Люк полагаше усилия да не гледа прекалено жадно устните й. Погледът му я накара да притаи дъх. Нежен трепет изпълни гърдите й.

Тя решително се отправи към кухнята. Трябваше да си легне. Не, можеше и да се занимава с нещо, да гледа телевизия или да чете. Сама. Можеше да приготви още нещо за работниците… Трябваше да измисли нещо. Не можеше да стои и да гледа как Люк се храни, обзета от болка, изпълнена със завист към храната, която докосва устните му.

— Иди да седнеш — дрезгаво рече Карла. — Аз ще ти донеса вечерята.

Тя му сервира и седна до него. Напрежението сякаш трептеше в тишината. Карла започна да го разпитва за изминалия ден.

— Откри ли пак следи от пума?

Той кимна и се усмихна.

— Изглежда има поне едно малко, може би две.

— Няма да я преследваш — Карла внимателно следеше израза на лицето му.

Това беше по-скоро констатация, отколкото въпрос, но Люк й отговори:

— Тази котка се приближава прекалено до сградите. Може би ще съжалявам, но няма да я докосна, освен ако не започне да напада телета вместо сърни. — Той вдигна рамене. — Струва ми се нелогично, но се радвам, че пумите се върнаха в ниското, както е било по времето, когато Кейс Макензи е яздил тук.

— Като дивия черен жребец? — попита Карла.

— Е — Люк потри врат, — не може да се докаже, че старият кон живее само във въображението на Тен. А аз наистина видях пуми.

Люк отпи кафе и се облегна на стола. Наслаждаваше се на спокойния миг.

— Мисля, че пумата е най-красивата котка, която Бог е сътворил. Тя е бърза, тиха, движи се плавно като вода, очите й напомнят на хората, че не са единствените живи същества на земята, за които си струва да се полагат грижи. Имало е диви животни много преди да се появят градове. И ако не ги избием, ще ходят по земята и след като се разруши построеното от нас.

Карла нежно се засмя.

— Мислиш ли, че анасазите са седели в каменните си жилища и са слушали рева на пумите?

— Няма да се изненадам, ако е било така, особено в по-високите каньони. Но съм сигурен, че навсякъде са чували койоти. — Люк вдигна поглед от кафето и срещна изпълнените с копнеж очи на Карла. — Снощи имаше пълнолуние. Чу ли ги?

— Да. Стоях до прозореца и дълго време се вслушвах.

— И аз.

Карла потръпна. Представи си Люк до прозореца на спалнята, обвит в лунна светлина. Очите му проблясват в тъмата, а наоколо се носи воят на койотите. В такъв миг би желала да е до него, да усеща топлината му. Пак потрепери.

Ръката на Люк стисна вилицата толкова силно, че ставите на пръстите му побеляха. Едва се сдържаше да не протегне ръка и да не придърпа Карла. Искаше да я целуна, да милва гърдите й. Щеше да свали джинсите си и за първи път да погали меката й топлина, да почувства как тялото й се разтопява диво и сладостно под пръстите му.

— Толкова е красива — прошепна той. — Невъзможно е да бъде опитомена.

Карла премигна и се върна в настоящия миг от света на мечтите си.

— Какво?

За миг Люк не отвърна. Когато заговори, устните му изрекоха само половината от истината, защото другата половина бе прекалено болезнена.

— Нощта — дрезгаво рече той. — Красива е. Винаги таи омая в сърцето си. Като планините и лунната светлина остава неизменна.

Като мъжът и жената. Ти и аз.

Думите отекнаха толкова ясно в съзнанието на Карла, че тя се изплаши да не ги е изрекла на глас. Но изражението на Люк не се промени. Продължи да я наблюдава с очите на пума — светлокафяви и съсредоточени. Сякаш в него се бе вселил планински лъв, който крачи гордо в тайнствените сенки на каньоните. Люк беше свързан с непостижимата, неописуема, неразрушима реалност на самата земя.

— Като каньоните, окъпани в слънчева светлина — бавно продължи той. — Като древните пътища, които се извиват по стръмни скали, като дивата царевица, напоявана от гръмотевични бури… Земята го изисква. Затова повечето хора живеят в градове и търсят евтини вълнения. По-лесно е. Не се изисква никаква сила. Те никога няма да разберат какво означава да се взираш в каньон и да се чувстваш дълбоко свързан с миналото, да бъдеш изпълнен със слънчевата светлина на десет хиляди дни, с живот, който продължава в бъдещето като самата земя.

Люк замълча, но Карла знаеше, че той мисли за майка си, за лелите и баба си, жени, които земята беше превърнала в прах и отвяла с безжалостните ветрове. Искаше да го докосне, да го прегърне, да му каже, че земята живее в душата й, както в неговата.

— Люк…

— Задушеното е хубаво — едновременно с нея рече той. — Предполагам, че има засукано име.

Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае смяната на темата. После погледна към празната чиния.

— Говеждо по селски — призна тя.

— Говеждо по селски, а? Задушено с всякакво друго име е пак говеждо със сос.

Люк бе изключително интелигентен мъж. Имаше научна степен по изящни изкуства, получена от университета в Колорадо. Имаше също така библиотека с художествена литература и исторически книги, с които се развличаше по-често, отколкото с телевизионните програми. Въпреки това западният му акцент и лекотата, с която използваше местния жаргон, бяха подвели не един бъдещ купувач на говеда да мисли, че Люк е интелигентен и изтънчен колкото пържола на тиган.

— Говеждо по селски… — Люк усмихнато поклати глава. — Това ли искаше да приготвиш, но нямаше всички продукти?

— Проявих творчество и направих замяна.

— Така ли? Какво използва?

— Хвойнови зърна и уиски.

Люк премигна.

— Наистина?

— Толкова сигурно, колкото, че Бог е създал ябълките. В интерес на истината вече не трябва да го наричам говеждо по селски. Повече му отива задушено а ла „Рокинг Ем“. Е, по-вкусно е от варен опосум.