Когато преди три месеца дойде в дома на Мейлисънови, бе все още твърде замаяна, за да реагира на безкрайните тиради на Бианка за тия глупави некадърници французите или за тия примитивни неблагодарници американците. Бе изцяло погълната от спомените за кървавия ужас на революцията, от мисълта за родителите си, които отвлякоха пред очите й, за дядо й… Възможно е Бианка и друг път да е говорила така за годеника си, а тя просто да не е чула. Дори е много вероятно да е именно така. Едва през последните няколко седмици Никол постепенно започна да се пробужда от вцепенението си.

Преди две седмици, докато изчакваше в магазина за дрехи Бианка да пробва някаква рокля, Никол срещна собствената си братовчедка. Момичето възнамеряваше да отвори до два месеца малък магазин за дрехи п предложи на Никол и тя да участва с малко пари. За първи път Никол съзря възможност да стане независима и да се отърве от тягостното положение да бъде обект на нечия благотворителност.

Когато напусна Франция, бе зашила в подгъва на роклята си един златен медальон и три смарагда. След разговора с братовчедката си Никол продаде смарагдите — добра цена не й дадоха, английският пазар бе наводнен от всякакви френски бижута, защото гладуващите бежанци често биваха толкова отчаяни, че не се пазареха много-много. Оттогава всяка нощ Никол седеше до зори в таванската си стаичка, шиеше за братовчедка си и се стараеше да спести още малко пари. Сега вече бяха почти достатъчно. Бе скрила парите в сандъка си.

— Не можеш ли да побързаш? — подкани я Бианка нетърпеливо. — Сънуваш с отворени очи. Никак не е чудно, че родината ти воюва срещу самата себе си, ако и другите ти сънародници са заплеснати като тебе…

Никол изпъна гръб, въздъхна и вирна брадичка. «Само още няколко седмици!..» След това ще бъде свободна…

Дори и в своята унесеност Никол бе успяла да забележи нещо твърде странно у Бианка: тя не можеше да понася физическата близост на мъжете. Не допускаше по какъвто и да било повод някой мъж да се допре до нея, стига да можеше да го избегне. Непрекъснато повтаряше, че мъжете са груби, шумни и безчувствени. Никол я бе видяла да се усмихва само на един-единствен мъж — дребничък млад човек с богати дантелени маншети и обсипана със скъпоценни камъни кутия за емфие в ръката. Само в този единствен случай Бианка като че не изпитваше страх от мъжа, дори му позволи да й целуне ръка. И беше дори страшно, че Бианка беше готова да превъзмогне доброволно отвращението си от докосването на един мъж и да се омъжи, само и само да се издигне в обществото. Дали Бианка не знае какво става между женените хора?!

Двете млади жени излязоха от малката къща и тръгнаха по протритата пътека, постлана на стълбището.

Зад къщата се намираха малкият обор и бараката за сечива, които Джейкъб Мейлисън успяваше да поддържа в много по-добро състояние, отколкото къщата. Всеки следобед в един и половина Бианка и Нпкол се разхождаха из парка в елегантно ландо. Било е време, когато целият парк е принадлежал на семейство Мейлисън, но сега вече той бе собственост на хора, които Бианка наричаше парвенюта и простаци. Тя никога не се сети да попита дори, дали може да минава през тези чужди гори, но досега никой не бе направил опит да й поиска обяснение. Поне по това време на деня тя можеше да си представя, че е господарката на голямото имение, каквато е била навремето баба й.

Баща й не даде и дума да се издума да назначи кочияш, а тъй като Бианка за нищо на света не би приела да седи редом с някакво вонящо на обор конярче, нито пък можеше да управлява сама ландото, имаше един-единствен изход, Никол да кара екипажа. Тя явно нямаше страх от коне.

Никол много обичаше да излиза с колата. Понякога, след като бе шила с часове слизаше рано сутринта, преди Бианка да се е събудила, в конюшнята и галеше прекрасния червеникав Валах. Преди революцията да разруши дома им и да съсипе живота на тяхното семейство, тя често яздеше с часове преди закуска. И сега тези утринни часове я караха да позабрави смъртта и пожарищата, които все още бяха пред очите й.

През юни паркът бе приказно красив. Дърветата образуваха зелени сводове над посипаните с чакъл алеи и листата хвърляха пъстро було от светлина по дрехите им. Бианка стискаше като оръжие слънчобрана си от богато плисиран плат и внимаваше непрекъснато да не я хване слънцето и да повреди хубавата й бяла кожа. Тя хвърли кос поглед към Никол и изсумтя презрително: тази глупачка бе хвърлила сламената си шапка на седалката и вятърът развяваше лъскавата й черна коса. Очите й блестяха, а ръцете, които държаха здраво юздите, бяха тънички и изящни. Бианка погледна веднага собствените си ръце. Бяха бели и пухкави, точно каквито трябва да бъдат едни женски ръце.

— Никол! — не се стърпя най-сетне тя. — Не можеш ли да се държиш поне веднъж като дама? Или поне да помислиш, че аз съм дама? Не стига че хората трябва да ме виждат с една полуразголена жена, ами ме принуждаваш и да се мятам из ландото…

Никол придърпа тънкия памучен шал върху голите си ръце, но не си сложи шапката. Послушно цъкна с език и конят позабави ход.

«Ох, само още малко търпение и Бианка вече няма да ме командва!»

Изведнъж покоят на слънчевия следобед бе нарушен от появата на четирима конници. Конете бяха едри, с дебели крака, по-подходящи да теглят кола, отколкото да бъдат яздени. Обикновено двете никога не срещаха хора в парка, най-малко пък мъже, които явно не бяха джентълмени. Дрехите им бяха окъсани и мръсни, единият от мъжете носеше памучна риза с дълга ръкави на широки червени и бели ивици.

Миналата година Никол бе живяла в непрекъснат страх. Когато пияната тълпа нападна замъка на родителите й, тя и дядо й успяха да се скрият и един сандък за дрехи и сетне избягаха под защитата на гъстите вълма черен дим от пожара. И сега тя реагира незабавно. Просто почувства, че тези мъже представляват заплаха. Тя плесна с камшик Валах и той подскочи напред. Бианка се търколи върху тапицираната с конски косъм облегалка и изписка, а след това се нахвърли върху Никол:

— Какво правиш? Не можеш да се отнасяш с мене така!

Никол изобщо не й обърна внимание, само хвърли поглед през рамо назад към четиримата мъже, които точно бяха стигнали до мястото, където само преди малко се намираше тяхното ландо. Бяха в средата на парка, далеч от всякакви жилищни сгради, никой не би могъл да ги чуе, ако викат за помощ…

Бианка, която се бе вкопчила с две ръце в дръжката на слънчобрана си, едва успя да се извърне назад, за да разбере какво толкова е видяла Никол. Но четиримата ездачи изобщо не я стреснаха. Първата й мисъл бе как е възможно такава паплач да се осмели да навлезе в парка на един джентълмен. Един от мъжете размаха ръка, даде знак на другарите си да го последват и се спусна след екипажа. Мъжете стояха някак отпуснато на конете, прегърбени и изкривени и се тръскаха, като че бяха чували с картофи.

Чак сега, като видя лицето на Никол, Бианка се изплаши. Разбра, че мъжете ги преследват.

— Направи нещо! Не можеш ли да караш по-бързо?! — извика тя, стиснала с две ръце облегалката. Но ландото съвсем не бе подходящо за по-голяма скорост.

Мъжете, които не можеха да ускорят много хода на тежките си коне, разбраха, че момичетата ще им избягат. Този с раираната риза измъкна пистолет от широкия си пояс и стреля над главите им — точно покрай дясното ухо на Валах. Жребецът се вдигна вертикално на задните си крака, колата се удари в него и спря толкова рязко, че Никол почти легна назад, за да задържи юздите. Бианка изписка и пропълзя в ъгъла на седалката, скрила очи с ръце, докато Никол се изправи, широко разкрачена, сграбчила юздите, в напразен опит да балансира.

— Кротко, Валах! — каза тя със спокоен глас на коня, който въртеше очи и целият трепереше. Тя завърза юздите на предната преграда на капрата, скочи и отиде до коня. Прегърна с две ръце шията му и опря страна до ноздрите му, шепнейки тихичко нещо на френски.

— Я гледай, боцмане! Тая не я е страх от проклетия жребец! Никол погледна към четиримата мъже, които наобиколиха ландото.

— Няма що, признава ви се, малка госпожичке! Разбирате явно от коне! — каза дрезгаво един от мъжете. — Не съм виждал такова нещо!

— Като я гледаш каква е тъничка! Тъкмо за нас…

— Не бързай много-много! — сопна се мъжът с раираната риза, явно той им беше главатарят. — Откъде да знаем тя ли е? Дай да видим другата! — Той кимна към Бианка, която все още седеше свита в ъгъла на ландото и се чудеше как да се мушне между възглавниците. Лицето й бе побеляло от ужас.

Никол стоеше спокойно всред мъжете, хванала с две ръце муцуната на коня. За нея това бе просто продължение на ужасите, преживени във Франция. Но знаеше отлично, че трябва да запази присъствие на духа, ако иска да избегне дадена опасност.

— Тая е! — каза един от мъжете и посочи към Никол. — Аз една дама мога да я позная само като я зърна.

— Коя от вас двете е Бианка Мейлисън? — попита мъжът с раираната риза. Имаше мощна долна челюст, покрита с небръсната от дни четина.

«Значи отвличане» — помисли си Никол. Сега те трябва да доказват на тези хора, че бащата на Бианка съвсем не е толкова богат, че да може да плати откуп.

— Тя! — каза Бианка, изправи се на седалката и посочи с пълничката си ръка към Никол. — Тя е проклетата господарка. Аз само работя при нея.

— Аз какво ви казах? — обади се един от четиримата. — Тая не говори като дама. Знаех си аз коя е госпожичката.

Никол стоеше смаяна, изпънала гръб, с вирната брадичка, без да може да свали очи от Бианка, в чийто поглед проблесна триумф. Сега не беше време нито да каже, нито да направи нещо. Тези мъже така и така ще я отвлекат. Разберат ли обаче, че тя е само бедна френска имигрантка, ще й върнат свободата, за нея не биха могли да се надяват на никакъв откуп.

— Ето я значи малката госпожица — намеси се друг. — Сега тръгваш с нас. И дано имаш достатъчно мозък, че да не ни създаваш ядове.