— Яслъханспор ли? Какъв Яслъханспор? Аз съм директор на гимназията — отвърна Джемал Ходжа.

Реджеп светкавично се нахвърли на Хатидже, която се приближаваше към тях с чая, ритна я и я удари с юмрук, без да помисли за едва заздравелите кости на бедната жена. Чашите се счупиха с трясък, Реджеп крещеше:

— Глупава жено, за какви щуротии ме повика? — и едновременно с това натискаше лицето на падналата на земята Хатидже в натрошените стъкла.

Мехмет и Нарин точно в този момент влязоха, видяха както става, в първия момент замръзнаха на място, но после се втурнаха отчаяно в стаята при Шадийе, която трепереше под прозореца. Джемал Ходжа се опита да откъсне Реджеп от жената, но силата му не беше достатъчна, за да спре лудата сила на Червенокосия. Ако един мъж, по-едър от Реджеп, не беше дръпнал връвта на резето, за да влезе в двора, и не бе извикал с мощен глас:

— Стоой, спри, бе, ей! Какво правиш? — само смъртта би откъснала Хатидже от ръцете на съпруга й.

Реджеп замръзна, вдигна глава и погледна дебелия мъж, който беше влязъл. Този човек, чието шкембе се смъкваше над колана към коленете, трябва да беше над метър и деветдесет на ръст. Имаше гъсти вежди, събрани гневно, които влизаха в странен контраст с огромните му ръце и плешивото му теме. Изразът на лицето му не беше на човек, който би се поколебал да се втурне в центъра на боя.

— Какво искаш, братко? — попита Червения Реджеп с обикновен тон своя неканен гост, без да изпуска Хатидже.

— Дойдох заради момчето, което играе футбол — отвърна дебелият, — но изглежда не съм дошъл в подходящ момент. Какво става, Джемал Ходжа? Вие какво правите тук?

— О, скъпи Неджати, сам Бог ли те изпрати? — рече Джемал Ходжа. — Дойдох заради дъщерята на господин Реджеп. От седмици не изпращат детето на училище, трябваше да говоря с него, така да се каже, но виж ни в какво положение сме. Направо съм разбит.

Вярно, човечецът беше пребледнял, лицето му бе добило същия цвят като на варосаните стени. Едри капки пот се стичаха по челото му, вратовръзката му се бе изкривила, ръцете му, които се опитваха да оправят изскочилата от панталона му риза, трепереха.

— Добре ли си, сестро? — попита Неджати, хвана Хатидже за ръката и я вдигна от земята. Тя се опитваше да скрие с кърпата си кръвта, която течеше от носа й.

— Добре съм, добре съм. Нищичко ми няма — смотолеви Хатидже, хвърли скришом уплашен поглед към Реджеп, подбра поли и хукна навътре.

Докато Неджати и Джемал Ходжа се потупваха един друг по гърба и питаха за здравето си, Реджеп не знаеше дали трябва да е изненадан, че се познават, или да е нещастен заради конфузната ситуация. Беше кроил планове да се прави на важен, а сега посрещна човека от Яслъханспор по най-срамен начин. „Срах на метеното! Ама дано ми се усмихне съдбата…“, мърмореше на себе си. Стърчеше там и не знаеше какво да прави, в този момент Мехмет излетя от къщата и на три крачки прекоси двора.

— Татко, ето този човек беше! Този, дебелака, той беше, дето говори с мен след мача — каза момчето, като подскачаше на място. — Този човек каза, че щял да дойде, татко, честна дума, да пукна, ако не е той. Кълна се, че беше той.

— Стига си се клел с тази твоя мръсна уста, бе, мама ти стара, рогоносецо! — излезе извън себе си Реджеп. Веднага ми се махай от очите! — Реджеп всъщност се тревожеше, че Мехмет нарече дебелия мъж „дебелак“. Това момче нямаше и капка мозък в главата си. Умът му го нямаше — като на майка му. Когато Мехмет се насочи към вратата с подвита опашка, Реджеп извика: — Стой, целуни ръка на този чичко и му се извини!

Дебелият Неджати не искаше да подаде ръката си, но Мехмет я сграбчи и я целуна. Баща му беше наредил да я целуне, затова, ако беше необходимо, щеше да откъсне тази ръка и да я целуне.

— Бог да те благослови, сине! — рече Неджати и погали момчето по главата.

— Моля, елате и седнете тук! — каза Реджеп на Неджати. — И вие седнете, Джемал Ходжа. Умолявам ви да ме извините, получи се малък инцидент, не знам как стана.

Джемал Ходжа изведнъж се беше издигнал в очите на Реджеп.

— Не, в никакъв случай, няма да сядам, оставете ме, за бога! В шок съм, откакто пристъпих този праг — каза Джемал Ходжа.

Беше направил няколко крачки към портата, когато Реджеп със скоростта на пантера застана пред него и го спря.

— За бога, елате и седнете. Не ми обръщайте внимание, ето, ние сме прости хора. Бъдете милостив. Вижте, моля ви в името на бога…

След известна нерешителност Джемал Ходжа отиде и седна на пейката. Щом той седна, и Неджати също седна.

— От къде се познавате? — попита Реджеп, надявайки се да разведри напрегнатата атмосфера. Учтивостта му стоеше като костюм с два номера по-голям.

— Градът е малък като длан, Реджеп бей, хората се познават — отговори студено Джемал Ходжа. Очевидно нямаше намерение да забрави толкова бързо преживяното. — И двамата сме местни хора. Навярно вие не сте тукашен.

— Родителите ми се преместиха тук, когато бях на седем. Родом сме от Авундук. Но жена ми е тукашна. Нейните имат мандра на входа на Яслъхан, познавате ги…

— На колко години е синът ви, Реджеп бей? — прекъсна го Неджати.

Реджеп се поколеба най-напред, после подвикна към вътрешността на къщата:

— Мехмет, колко навърши, бе?

— Тринайсет, татко — извика Мехмет с всички сили.

— Ходи ли на училище? — попита Неджати.

— Не… — отвърна Реджеп, но после си спомни какво му беше казал Ердоган. — Като свърши началното училище му намерихме работа в железарията. Тогава не ни вървяха работите, не можахме да го изпратим на училище, но ако ни се оправи положението, мисля да го запиша в прогимназията догодина — беше се обърнал към Джемал Ходжа, докато казваше това.

— Малко сте закъснели да го изпращате… Как това дете ще навакса пропуснатото? — рече Джемал Ходжа. Той все още беше бял като платно заради случилото се преди малко.

Дебелият Неджати сложи десния си крак върху лявото коляно и се наведе към Реджеп:

— Е, нека ти кажа следното, момчето играе футбол прекрасно. Ако не беше толкова младо, вече щеше да е в нашия отбор. Виждаш ли, той е талант! Ние искаме момчето, има още две-три години преди да може да играе в отбора, но го пусни да дойде и да тренира при нас, ще го обучим и ще го лицензираме.

— Значи искаш да кажеш, че още не може да изкарва пари — рече презрително Червенокосия Реджеп.

— Що за човек си ти, Реджеп! Къде се е чуло и видяло момче на тази възраст да изкарва пари от футбол? Още няма да изкарва пари, но ако продължава така, занапред ще изкарва. Виж, подписвам ти се още сега, това момче ще стане голям футболист. Имай малко търпение! Стискай зъби. Възможности като тази не чукат всеки ден на вратата.

— Добре говориш, но човек издържа докъдето му са силите. Нашата се вижда. Не е лесно в днешно време да се издържа семейство с три деца. Плащам наем, дърва, въглища… А ако Мехмет не може да стане футболист, какъвто казваш, какво ще правим тогава? Какво ще стане с всичките ни усилия и разноски? Кой ще ги поеме? — Реджеп се облегна назад на пейката; звукът на собствения му глас му бе възвърнал увереността. — Ако обещаете да ни дадете рамо, тогава добре, вземете момчето. В противен случай ще трябва да се издържаме сами.

— Нищо не мога да кажа преди да съм говорил с колегите. Пък и те също ще искат да видят момчето. Но нека ти обясня нещо, не очаквай прекалено много от тринайсетгодишно дете. В края на краищата ние сме отбор в малък град… Трябва да мислиш напред. Ще вземем момчето и ще го направим човек, а после ще се обадя в Истанбул да дойдат да видят колко е добър Мехмет. Вярно, казах, че сме провинциален отбор, но имаме доста връзки…

Реджеп погледна в земята, после към небето, накрая погледна обувките си, сякаш отегчен, и се произнесе:

— Добре, първо говори с колегите си, Неджати бей. Да видим те какво ще кажат, какво ще ни дадат.

Неджати и Джемал Ходжа се изправиха едновременно, за да се сбогуват.

— Реджеп бей, не съсипвай живота на Нарин. Остави детето да идва на училище — каза Джемал Ходжа на прага.

Беше разбрал от какво тесто е направен Реджеп и затова го хвана за слабото място:

— Обещавам да намеря работа на дъщеря ви през лятото. Неджати също ще помогне. Много хора познава, има влияние по тези места. Нали така, Неджати?

— Какво говориш, Джемал Ходжа. Твоето желание е заповед за мен! — отвърна Неджати. — Виж, Реджеп, Джемал Ходжа е най-скъпото нещо на Яслъхан. Най-достойният човек в този град. Той лично е дошъл да те посети…

— Наистина, не знам… — маниерничеше Реджеп. — Какво значение има дали едно момиче ще учи или не. Ако изпратя единия да играе футбол, а другия на училище, ние какво ще правим?

Джемал Ходжа тъкмо се канеше да каже: „Бъдещето на децата ви…“, но Реджеп го прекъсна:

— Богатите хора мислят за бъдещето, Джемал Ходжа, ние сме бедни, очите ни не виждат по-далече от днешния ден.

Дебелият Неджати сложи ръка на рамото на Реджеп:

— Чуй сега, Реджеп, искам да ти кажа, че човек, който оскърбява Джемал Ходжа, не се ползва с уважение сред нас. Веднъж вече го направи. Казвам ти, не го прави втори път. Ясен ли съм?

— Разбрах, Неджати бей… — прехапа устни Червенокосия. — Разбрах, не се тревожи!

След като двамата мъже напуснаха къщата, Нарин яде най-големия бой до този ден. Реджеп накара дъщеря си да съжалява за отличните оценки, които беше получавала години наред. Черната Хатидже, Мехмет и Шадийе, които не искаха гневът му да се стовари и върху тях, се свиваха в стаята и от там слушаха писъците на Нарин, огласящи всичко наоколо.