Ханде Алтайлъ - Неверни кафяви очи

Когато хубавото време в средата на октомври изкара всички хора в Истанбул на улиците, трафикът по пътя през Босфора бавно запълзя. Нарин гледаше втренчено през стъклото на колата, скръстила ръце на гърдите си. Сгради, хора, коли, автобусни спирки, билбордове и фирмени табели бавно се плъзгаха покрай нея, но тя изобщо не ги забелязваше. Човек не може да гледа едновременно и навън, и навътре, а нейните очи бяха обърнати навътре. Цяла нощ я бяха връхлитали странни сънища. Не можеше да си ги спомни точно, но беше видяла неща, свързани с Яслъхан. Трябва да беше от пиенето, но спомени за отдавна забравени времена и хора бяха излезли от скришните си места и изпълваха ума й. На няколко пъти през нощта се бе събуждала, без да знае къде се намира и в кое време. Беше усетила миризми точно под носа си, думи, прошепнати в ушите й. Скритото богатство на съзнанието й се беше разпростряло в един сън. Не съзнаваше, че хапе устните си, а устата й е пълна с вкус на кръв, седеше до Дениз, която караше колата.

— Добре ли си? — попита Дениз.

— Добре съм.

— Дума не продумваш и…

— Потисната съм.

— Така става на другия ден след голямо пиене.

— Сънувах странни сънища през нощта.

— Какво сънува?

— От къде да знам, много объркани неща — отвърна Нарин.

— Според мен си напрегната, защото ще се срещнеш с приятеля на Ърмак. Всичко приключи, за бога, и да върви по дяволите!

— Не е заради това, но все пак предпочитам да отидем някъде другаде, само двете. Спри музиката. Главата ми не може да издържи.

— Така или иначе пристигнахме — каза Дениз, но все пак спря музиката. Нарин я погледна и не можеше да не отбележи, че пъстрите дрехи много подхождат на Дениз.

— Винаги трябва да носиш пъстри неща. Понякога слагаш бежово, кремаво и подобни цветове, но те никак не ти приличат, изглеждаш като смъртник.

— И ти днес изглеждаш като смъртник. Защо не извадиш ружа от моята чанта да си сложиш малко на лицето?

— Сега не мога да се занимавам!

— Сложи си, казвам ти!

Нарин неохотно взе чантата от задната седалка, порови вътре, откри каквото търсеше и мацна на бузите си, както й бе казала Дениз. Същевременно си мислеше, че колкото по-зле изглежда, толкова по-доволна щеше да е Ърмак. Винаги, когато си намереше гадже, Ърмак придобиваше враждебно отношение към жените около себе си и успяваше да накара човек да се чувства виновен, без да е направил нищо.

— Така добре ли е?

— Сложи още малко!

Нарин се засмя:

— Аз нарочно искам да изглеждам бледа. Иначе гаджето на Ърмак няма да повярва, че през нощта наистина бях много пияна.

— Аааа! Да ми беше казала още от началото, че искаш да накараш Фърат да те съжалява? — през смях каза Дениз.

— Фърат ли било името на този мъж? — попита Нарин.

— Да, защо?

— Нищооо! — отговори Нарин и изведнъж я обзе безпричинно, странно смущение.

Чакането трая дълго. Цели две седмици, които се сториха като две години на Червенокосия, и още цели два дни, които се влачеха ли, влачеха. Реджеп се събуждаше с първите слънчеви лъчи и се ослушаше към вратата, сякаш човекът от Яслъханспор щеше да дойде в ранни зори. През първите дни дори не ходеше на работа, но след като Ердоган му каза: „Чакай малко. Да не искаш да те помислят за лентяй?“, не оставаше вкъщи, сядаше в „Кафене на ъгъла“ и така убиваше времето. Съзнаваше, че Ердоган има право и ако покаже голямото си желание, щяха да се опитат да вземат момчето много евтино. Всеки ден, излизайки от къщи, предупреждаваше строго Хатидже. Жената не трябваше и крачка да прави извън къщата и големите й уши трябваше да са винаги към вратата. Иначе Реджеп ще я смели от бой и ще направи на кайма това нейно тъмно лице. Ясно ли е? Разбира се, че й беше ясно. Щом мъжът дойде, Хатидже незабавно ще съобщи на Реджеп. А докато го прави, няма да показва пред мъжа, че се вълнува, не трябва да изглежда прекалено нетърпелива.

„Добре“, отговори Хатидже. Тя така или иначе не беше нито развълнувана, нито нетърпелива. Беше сигурна, че няма да дойде някоя объркала пътя си птица на щастието и да кацне на техните рамена. Всъщност от самото начало тя изобщо не беше убедена в цялата тази работа с футбола. Кой би изсипал пари на негодния за нищо Мехмет? Но тъй като не беше толкова глупава, че да разкрие тези мисли на мъжа си, стисна силно тънките си моравикави устни и безгласно кимна с глава на наставленията на Реджеп. Мъжът й беше във весело настроение; обикаляше из къщата, тананикайки си различни песни, не викаше, не крещеше — на Хатидже това й беше достатъчно.

Минаха две седмици, а от човека от Яслъхан нямаше ни вест, ни кост, и веселостта на Реджеп започна да се превръща в гняв. До гуша му бе дошло рано вечер да се прибира вкъщи, да не може да изпие една-две ракии с приятели, да стои и да чака като вол. Вечерта на петнайсетия ден се ядоса за нищо, точно като преди, и се развилня. Хвърли металната чаша на земята и удари с юмрук в гърба Шадийе, която се бе забавила с поднасянето кафето.

Лягайки си онази нощ, Хатидже каза молитва, умоляваше Бог: „Моля те, Господи мили, изпрати вече този човек“, и след като повтори много пъти молбата си, заспа. Заслужаваше си да се види радостта на Хатидже, когато на другия ден привечер на вратата се похлопа и пред нея се появи мургав, висок мъж с костюм и вратовръзка. Бог беше решил да чуе молбите й. Не знаеше какво да каже и стоеше така пред мъжа срещу нея.

— Търся господин Реджеп — каза мъжът.

Хатидже изтри мокрите си ръце в полата, разтвори вратата до края и извика навътре:

— Шадийе, тичай дъще, да викнеш баща си.

— Ако не е вкъщи, мога да се отбия по-късно — предложи мъжът. — Да не го откъсвам от задълженията му сега.

— Не, не, той даже е наблизо. Веднага ще дойде — настоя Хатидже и се дръпна настрани, за да влезе мъжът.

— Не искам да ви притеснявам, ще чакам тук — и човекът седна на стола пред портата, където само преди няколко месеца беше седял Реджеп, беше пушил цигара след цигара и бе проклинал съдбата си.

Когато Шадийе изхвръкна от къщи с пълна скорост, Хатидже наля на човека чай, занесе му го и за да не се чувства неудобно, остави предната врата леко отворена. Мъжът с костюма беше изпил три чаши чай под любопитните погледи на минувачи от квартала, когато Реджеп се появи в края на улицата. Бледорозовата му риза с къси ръкави бе просмукана от пот. Причина за това можеше да е слънцето, което все още пърлеше всичко през втората седмица на октомври, или вълнението, или бързите крачки, с които се носеше едрото му тяло. Въпреки десетките предупреждения на Ердоган, не можеше да сдържи радостта си и тичаше с ликуващи стъпки към вратата. Когато мъжът видя, че Реджеп пристига, остави чаената чаша на прага, стана и протегна ръка:

— Извинете, господин Реджеп, че ви затрудних да дойдете дотук. Казват ми Джемал Ходжа, и вие ме наричайте така.

— Вие пък, каква умора… Добре дошли!

— В действителност казах на съпругата ви: „Ако не си е вкъщи мога да намина по-късно или той да се отбие към мен“, но тя не ме послуша.

— Бива ли така? Дали сте си труда да дойдете дотук, защо и аз да не направя няколко крачки? — и Реджеп покани Джемал Ходжа вкъщи. — Влезте, не стойте пред вратата.

Когато мъжът седна на пейката в двора, Реджеп наточи малко вода от помпата и плисна два пъти лицето си.

— Реджеп бей, не искам повече да отлагам разговора ни. Защото такива деца много рядко се появяват при нас, трябва да ги ценим, да ги забелязваме — подхвана Джемал Ходжа.

— Щом вие така казвате, значи е така.

— Така е, но не мога да ви накарам да разберете.

— Но аз разбирам, защо да не мога да ви разбера?

— Еее, колко седмици вече не изпращате детето на училище, чухме, че сте я изпратили да работи.

Реджеп погледна объркано Джемал Ходжа.

— Какво?

— Знаете, че Нарин е изключително умна, браво. Учителите се разтревожиха, щом махнахте момичето от училище. Вижте, Реджеп бей, хайде да измислим нещо заедно за това. Ние предлагаме, ако се налага, да я изпращате да работи през лятото, а да ходи на училище през зимата. Колко пъти ви изпращах съобщения да дойдете да поговорим, но вие не си дадохте труда да го направите.

Реджеп гледаше глупаво мъжа и се опитваше да намери връзка между думите му и Мехмет или футбола.

— Затова се вдигнах и дойдох при вас. Казах си, че ако лично ви посетя, няма да можете да ми откажете — продължи Джемал Ходжа.

Едва сега Червенокосия осъзна положението. От деня, в който научи, че наследството на тъста му се бе изплъзнало от ръцете, не беше пускал Нарин на училище, изпрати я да работи.

— Детето е само в първи клас на прогимназията, жалко, не бива да е принудено да работи на тази възраст — каза Джемал Ходжа и Реджеп побесня:

— Ти не си ли от Яслъханспор? — кресна и разгневено скочи на крака от пейката, на която току-що беше седнал.