— Е, ние не сме чули за това… Кога ходи на мач, ти бе? — попита Реджеп, подпирайки се леко на масата срещу Мехмет.

Мехмет се дръпна уплашено назад и измънка:

— Преди четири-пет дни…

Ако на тази възраст човек може да получи инфаркт, щеше на него да му се случи.

— Ти не ходиш ли на работа, калпазанино?

— Чакай малко, бе, Реджеп, недей веднага да се ядосваш! Почакай първо да довърша това, което ти разказвам — намеси се Ердоган.

— Хайде, довършвай! — каза Червенокосия Реджеп, без да сваля поглед от Мехмет. Детето затрепери.

— Нали знаеш, има един Пезевенк Хюсам? Е, Мехмет игра в неговия отбор. Най-напред всички питаха какво прави тук това дребничко момче? После видяха как твоят прави за смях всичките най-знаменити футболисти на Яслъхан и започнаха да му ръкопляскат.

— Кучи син с кучетата! — процеди през зъби Червенокосия. — Какво каза на железаря, за да избягаш от работа, ти бе, келеш?

Не понасяше някой от семейството му, освен него, да кръшка от работа. Всички трябваше да работят като магарета.

Преди Мехмет да успее да отвори уста — всъщност нямаше и да я отвори — Ердоган отново се намеси. Този път с по-висок тон:

— Абе, Реджеп, ти не слушаш ли какво ти говоря? Пиленцето кацна на рамото ти, човече! Знаеш, че акълът ми много не отбира от тези работи, но хората, които са го видели казват, че след време това момче ще играе във „Фенер“ или „Бешикташ“,…

Реджеп внезапно спря да говори, замисли се. Погледна ту надясно, ту наляво, после се обърна към Мехмет и попита:

— Вярно ли е това, бе, ей?

— Играх добре, татко, много ръкопляскаха — каза Мехмет без да отделя поглед от масата.

— Не говоря за това, бе, момченце, можеш ли наистина да играеш добре в такъв отбор като „Фенер“, „Бешикташ“ и от този род?

Мехмет пое най-дълбокия дъх, който дробовете му бяха поемали за този ден и погледна баща си в очите за първи път, откакто беше започнал този разговор. Когато видя, че баща му не го гледа кръвнишки, изпусна въздуха, който задържаше. С пресекващ от страх глас каза:

— Един човек от Яслъханспор гледал мача и казал: „През живота си не съм виждал такъв като него“. Когато мачът свърши, дотича до мен и ме заразпитва. Каза, че щял да дойде, щял да разговаря с теб.

Дни наред сън не го хващаше Мехмет дали този човек наистина ще дойде. Умираше от ужас, че мъжът ще дойде и баща му ще научи, че е ходил да играе футбол, и ще го напердаши. Нещо повече, когато баща му започнеше да бие, понякога боят можеше да продължи дълго време, месеци, дори години. От друга страна искаше този човек да дойде. Можеше да се случи — макар вероятността да бе толкова малка, колкото гнидите, които понякога се появяваха в главата му — мъжът да успее да убеди баща му, че синът може да стане футболист. Сърцето му бе поело едно пътуване между надеждата и страха. Беше такова, че не можеше нито поради надеждата си да забрави страха, нито да се предаде на страха и да каже сбогом на надеждата. Два дни вече изричаше молитви, които бяха толкова объркани, колкото беше умът му: Дано този човек да дойде, но нека да не идва. Нека да не идва, но дано да дойде…

— И кой беше този човек?

— Не знам, татко, каза само, че е от Яслъханспор. Каза още: Ще дойда да говоря с баща ти. Нищо друго не каза.

— Ти бе, не го ли попита кой е?

— Не, татко!

Реджеп се отпусна назад и извика:

— Хатидже, направи ни кафе! — После се обърна към Мехмет: — Хайде, ставай и ти вече. Махай ми се от очите. Имам си разговори с батко Ердоган.

Нарин и Шадийе седяха до прозореца на стаята в къщата, която гледаше към двора, и слушаха разговора. Мехмет влезе, надут от гордост, с наперена походка, и седна до тях.

— Батко, ще те бие ли тате? — попита Шадийе.

— Не знам — отвърна Мехмет. — Сигурно ще ме бие, но ако се убеди, че ще стана футболист, тогава може и да не ме бие!

— Дай боже да не те бие! — очите на Шадийе се напълниха със сълзи.

— Мисля, че няма, не плачи — успокои я Нарин.

— Закълни се! — отскоро Шадийе беше развила навика да не вярва на това, което някой й казва, ако той не се закълне.

— Кълна се!

— Обаче ако го удари, ти ще пукнеш — каза Шадийе и ококори очи.

— Ако го удари, Мехмет ще пукне — изкиска се Нарин.

Като чу това, Шадийе заплака още по-силно.

— А аз ще те цапардосам сега — изсъска Мехмет срещу Нарин.

— Само го направи и ще кажа на татко как си търкаше пишката, когато надзърташе към Юмюхан над стената — отвърна Нарин.

Мехмет стана морав от гняв, стисна зъби и вдигна ръка в юмрук, но не удари Нарин. Гледаше я сякаш ще я убие, на няколко пъти се направи, че я удря, но накрая отпусна ръка.

— Ще те убия! Вярвай ми, ще те убия! — прошепна той.

Реджеп не продума, докато Хатидже слагаше на масата кафето, което бе сварила. Реджеп имаше собствено специално разбиране за пазенето на тайна, чиято логика никой не можеше да разгадае. Пред всички наоколо отваряше дума по най-невъзможни теми, а за най-безвредни неща шепнеше, сякаш бяха държавна тайна. Когато бе сигурен, че Хатидже се е отдалечила достатъчно, попита Ердоган с приглушен глас:

— Какво ще кажеш? Мислиш ли, че от този вагабонтин може да излезе футболист?

Както всички други, и Ердоган знаеше що за стока е Мехмет. Този безразсъден, необуздаем келеш Мехмет, който беше в основата на всякакви коварства и мръсни номера… Както всички съседи, така и на Ердоган му беше дошло до гуша от момчето, ако можеше би го удавил в капка вода, но пак каза това, което бе убеден, че е истина:

— Казват, че може, честно…

— Кой казва?

— Който се сетиш.

— Е, в такъв случай, ще забогатеем — и Реджеп прекара ръце през русата си коса. — И то истински. Искам да кажа, не просто да капе по малко от тук от там!

— Ще се въргаляш в пари, човече! — рече Ердоган.

Каза това отчасти защото знаеше колко разочарован беше Реджеп, след като не успя да получи наследство от тъста си. А и за да може Реджеп отново мъничко поне да се усмихва, за да може да се върне към живота… Колкото и да беше ядосан Ердоган, и макар да го критикуваше от време на време зад гърба му, той харесваше Червенокосия. Даже той беше намерил тази къща за Реджеп, той се беше пазарил с хазаина за наема. В края на краищата бяха приятели от детинство. Малко или повече се бяха подкрепяли. Може Реджеп да беше получил повече подкрепа, а Ердоган по-малко — но човек никога не правеше сметка на такива неща. Най-малко Ердоган правеше.

Ердоган знаеше, че Реджеп изпитва голямо отвращение към Черната Хатидже и съжаляваше приятеля си. Всяка нощ в леглото благодареше на Бога, че заспива, обвил закръгленото тяло на Юмюхан. Ликуваше, че беше намерил Юмюхан, че обикна Юмюхан, че Юмюхан обикна него, и че Бог ги бе предопределил един за друг. Хатидже не беше само малко грозна. Ако я видиш нощем, щеше да отскочиш назад двайсет метра. При все това, въпреки нейната грозота, Господ на инат им беше дал три прекрасни деца. Хората, които виждаха русите им глави и тъмносините очи, не можеха да отделят поглед от Мехмет, Шадийе и Нарин… Но все пак беше нужен кураж, за да си легнеш с Черната Хатидже. Само при мисълта за това косата на Ердоган се изправяше и той чукаше на дърво.

— Добре, де, но какво трябва да направим сега? — Реджеп попита Ердоган, който бе гледал всичко на всичко три мача през живота си.

— Ами, момчето каза, че някой от Яслъханспор дошъл, че щял да говори с тебе.

— И?

— Ще го чакаш. Нека да дойде и да говори, да видим какво ще каже, а?

— Чудя се кой е тоя тип?

— Какво те интересува, който и да е. Когато дойде, ще научиш. И когато дойде, не изглеждай прекадено напорист, престори се малко на незаинтересуван. Кажи „Синът ми ще учи“ и така нататък.

— Детето не е ходило на училище от две години, човече. Какво учене? Той със зор завърши началното училище. Главата му е като желязото на ей тая помпа.

— Няма значение, ти кажи така! От къде ще знаят ходи ли на училище, не ходи ли? Ако видят, че е беден, ще се опитат да вземат момчето евтино.

— Напълно си прав — съгласи се Реджеп, беше се развеселил. Изтегна се на стола и избухна в смях. — Ердоган, приятелю, как така с този акъл не си стигнал доникъде?

Реджеп беше прав, Ердоган наистина беше умен. По-скоро разумен. Не гонеше вятъра като Реджеп, не прахосваше пари за хазарт и жени, не започваше побои и не губеше работата си. Бачкаше по строежи, вършеше си добре работата, но дали защото нямаше късмет, все нямаше пари. Или общината спираше строителните терени, където той работи, или контрагентът изчезваше без да плати. Преди две години дори мълния удари къщата му. Единствената къща в обширния район Яслъхан, ударена от мълния, беше неговата. Но въпреки това Ердоган не се бунтуваше, защото определено не се смяташе за човек без късмет. Ако беше така, щеше ли да намери Юмюхан?

Тази нощ Ердоган и Реджеп опряха глава до глава и говориха дълго. Мехмет щеше да отиде в големи отбори и да изкарва купища пари. Хората, които искаха да говорят с него, щяха да се изправят пред Реджеп, мениджъри на клубове щяха да спят пред вратата му и да го молят да им даде сина си.

Дълго след като светлините в цялата махала една по една угаснаха и всички вече сънуваха, Ердоган стана и остави Реджеп насаме с мечтите му. Реджеп се съблече, поизми се, облече пижамата, която носеше откакто се ожени преди четиринайсет години, легна по гръб до Черната Хатидже и като сложи ръце под главата си, започна да мисли за човека, който щеше да дойде от Яслъханспор. Какво ли щеше да му каже този човек?