— Ти съвсем си полудяла!

Лицето му почервеня от гняв, но преди да може да направи нещо, в тишината прозвуча вой, сякаш глутница подивели кучета гневно завиха, свирепо заръмжаха и се понесоха бясно и нападателно към тях. Откъде пък се взеха подивели кучета в Котсуолдс?!

— Какво, дявол да го…

Софи дръпна поводите на Опал, отдалечи се от Дейвид и във въздуха просвистя стрела, която се заби в ръката му. Засегна го едва-едва, но разкъса ръкава на изискания му костюм за езда. Той изкрещя повече от гняв, отколкото от болка, но нямаше никакво оръжие, с което да се защити от невидимия враг.

— Кучко мръсна! Довела си си охрана, а?! Но още нищо не е свършило! Ще видиш ти!

Пришпори жребеца си и скоро се изгуби от погледа й. А Софи остана на мястото си, постара се да успокои дишането си и никак не се учуди, когато от храстите край пътя се изнизаха Джеръми, Синджън и седемте дечурлига, странно притихнали след чудесното си представление. Редицата оглавяваше Синджън — именно тя бе простреляла лорд Дейвид. Софи скочи от гърба на Опал.

Джеръми се приближи към нея и я прегърна:

— Тоя мръсник беше от Ямайка, нали? — рече той. — Обясних на Синджън що за човек е.

— И добре си направил — отвърна Софи и се огледа. Всички деца — от четиригодишната Джени до десетгодишния Оливър стояха в редица и мълчаливо я наблюдаваха. Почуди се как са разбрали, но после реши, че не й трябва да знае. Опита се да се усмихне, но не успя и най-сетне каза:

— Бях попаднала в беда. Благодаря ви на всички, че ми помогнахте. Наистина ми се стори, че всеки миг ще ме нападне глутница подивели кучета. Чудесни бяхте, гордея се с вас.

— Сметнах, че все още не искаш Райдър да разбере — тихо рече Синджън. — Ще измислим какво да правим, Софи — вече не си сама. Но Джеръми не разбира всичко, което се е случило в Ямайка, така че ще трябва да ми обясниш.

— Да, ще ти обясня. А сега слушайте всички. Знам, че много обичате Райдър, но ви моля да не му казвате нищо за това, което стана. Този лош чичко е подъл като змия, той не е честен и добър като Райдър и няма да се бие с него честно. А аз не искам Райдър да пострада. Така че ви моля, не му казвайте нищо, нали?

— Какво е това урва23? — попита Ейми.

Том затисна устата на момиченцето:

— Това е лоша дума, няма да я повтаряш!

Обидена, Ейми му се развика:

— Даа! Ами ти като крещиш на Джейми такива ужасни думи? И то само защото, както казва Оли, си раснал на доковете, а? Ах ти…

Оливър се намеси в спора и размаха патерицата си, но точно тогава Джени убедително се обади:

— Искам да си вдигна рокличката и да посетя госпожа Природа.

Софи почувства как се отпуска. Засмя се, децата се засмяха заедно с нея и Синджън отведе Джени в храстите да посети госпожа Природа.

А докато се връщаха към Чедуик Хауз, тя осъзна, че нито едно от децата не й обеща да не казва на Райдър.



Джейн и двете й помощнички бяха почти оздравели и до две седмици щяха да пристигнат в Чедуик Хауз.

Софи вече знаеше всичко за Джейн и разбираше, че тя едва ли ще е доволна да живее в едно домакинство с друга жена, но проблемът лесно щеше да се разреши — просто щяха да построят друга къща, на хълмчето, което се издигаше на по-малко от сто ярда от големия дом. Райдър се бе съгласил и строежът скоро щеше да започне.

За голямо удивление на Софи, след като веднъж посети Бедлъм Хауз24, както я кръсти Райдър, Мелисанда реши, че в крайна сметка да имаш дете не е чак толкова лоша идея. Всичките дечурлига, дори и Джени, не преставаха да й повтарят колко е красива и се бояха дори да я докоснат, за да не нарушат с нещо съвършенството й. А мъжът й, Тони, само изстена и обяви, че нещата са безнадеждни, така че веднага я отведе в Лондон.

— Мога да понеса — и то трудно — обяви той — някой нафукан млад глупак да й обяснява, че веждите й са като изписани, но да слуша подобни глупости от цяла глутница дечурлига… Не, Софи, не — това е вече твърде много. Ако трябва да остана да ги слушам, направо ще се побъркам.

И Тони дълбоко въздъхна. Райдър се разсмя, а Мелисанда се усмихна ослепително на децата, погали всяко едно и обеща при следващото си посещение да им донесе бонбони.



Един следобед, уморен след тежкия ден на полето и многобройните си разговори с арендаторите, Райдър крачеше към дома. Беше се срещнал и с архитектите, майсторите и работниците, които щяха да строят новата къща. А беше дочул и слуховете, които се носеха за ятото негови „копелета“, и много се смя. Почакайте, мислеше си, почакайте да станат петнадесет! Какво ли щяха да разправят злите езици тогава? И никак не се зачуди как така реши, че в края на краищата децата ще станат петнадесет, ако не и повече.

Денят бе горещ, прекалено горещ за това време на годината — наближаваше Архангеловден25. Дочу гласовете на децата още преди да ги е видял — както винаги те го очакваха. Бяха си измислили някаква система от сигнали и само след минута повечето от тях вече го съпровождаха по пътя към къщи и говореха в един глас, дори и Джени — тя вече бърбореше като сврака. Прекрасно съзнаваше, че бързият й напредък всъщност се дължи на неговото влияние и направо не можеше да свали очи от нея. Веднага забрави умората — смееше се с тях, изслушваше всяко дете и отново, и отново мълчаливо благодареше на Бога, че никое не се зарази от шарка.

Софи вече го приемаше, любеха се всяка нощ и знаеше, че тя се наслаждава на тялото му, че очаква усамотението им, за да може да му отдава ласките си и да приема неговите. Снощи бе успял да я накара да се засмее, както бе дълбоко вътре в нея, и се почувства направо щастлив — не можеше и да си представи, че звездите ще са така благосклонни към него.

И продължи да си подсвирква, додето в един момент не откри в горното чекмедже на писалището й две писма. Софи бе отишла в Лоуър Слотър заедно с три от децата, с Лора и с Кори, камериерката си, за да купуват платове. Шивачките от Лоуър Слотър — и трите бяха направо на седмото небе от щастие, че работата им, както изглежда, никога нямаше да свърши, а още по-малко — да намалее. А мисис Чивърз се възползва от отсъствието на Софи, за да се оплаче на Райдър, че месарят ги лъже направо безобразно, а те съвсем не са така безобразно богати, тъй че най-сетне трябва да направи нещо, вместо да си губи цялото време с проклетите си арендатори. Ето как се намери пред писалището на Софи, за да потърси сметките от месаря, и откри писмата от Дейвид Локридж.

На второто писмо имаше и дата — беше от вчера и гласеше:

Вече реших — ти пак ще ми станеш любовница. А Чарлз Грамънд сам да си се разправя с теб. Лично аз възнамерявам пак да се забавлявам, както някога в Ямайка. Ела в четвъртък в три часа при старата колиба на Толивър, в северния край на имението на мъжа ти, иначе ще съжаляваш.

Беше подписано само с „Д.Л.“

Проклетото му копеле!

Дявол да я вземе и Софи с прекрасните й сиви очи! Нищо да не му каже! А той усещаше, че нещо не е наред. Снощи например бе търсила ласките му някак прекалено настойчиво — сякаш за да отстрани някаква неприятна мисъл. Но той не започна да я разпитва, просто й даде това, което искаше, което смяташе, че й е нужно, позволи й да забрави неприятностите, докато най-сетне я докара до оргазъм.

Но мълчанието й го порази.

Той несъзнателно смачка писмото в юмрук.

— Тате…

Разсеяно вдигна поглед. На прага стоеше Джени и местеше очи ту към лицето му, ту към къса хартия, който стискаше в ръката си.

Райдър с мъка остави смачканата хартия на писалището на Софи.

— Здрасти, тиквичко. Ела да те гушна. Толкова отдавна не съм те виждал — вече повече от час.

Джени изтича към него, той я вдигна на ръце и я целуна по нослето.

— Какво има, моя мъничка обич?

— Ще ме научиш ли да стрелям с лък като Синджън, та да мога да убия лошия чичко?

Той се смрази като ледена шушулка през януари.

— Разбира се. Я ми разкажи за него.

И тя му разказа. И ако не беше така вбесен, сигурно щеше да се разсмее при мисълта как дечурлигата са се правили на вълци. Господи! Чудесно са се справили! Направо са го разбили копелето. А и Синджън, дето му е простреляла ръката… Браво на нея.

О, само да му падне — направо ще я удуши.

— Джени! Къде си, тиквичко? Дже… — Синджън влезе, спря се за миг, после бързо-бързо заговори: — Райдър, здрасти, скъпи. Какво правите вие тук? Това е стаята на Софи и…

Но Райдър, онемял, само изгледа сестра си.

— Джени май нещо ти е разправяла, а? — въздъхна Синджън.

— Да, Синджън, никак не си глупава. Много бързо схващаш. И това е чудесно, защото ненавиждам досадните обяснения. Да, точно така — Джени иска да я науча да стреля с лък, за да може да убие лошия чичко.

— О, Райдър, съжалявам, скъпи, но…

Но Райдър вече се беше съвзел. Отмести ръчичките на Джени от врата си и й каза:

— А сега, обич моя, искам да отидеш със Синджън да ти даде бисквитка и лимонада. Тате има малко работа. Съгласна ли си?

— Тате — отвърна Джени и мигновено се запъти към Синджън.

— Тръгвайте — рече Райдър на сестра си. — И тоя път да си държиш устата — поне пред жена ми.

— Добре де — послушно каза Синджън и гласът й прозвуча тихо — толкова тихо, че Райдър едва не се изсмя.



В четвъртък, точно в два и половина, Райдър най-спокойно спря коня си на около тридесет ярда от колибата на Толивър и го привърза до някакви буреняци.

Целият тръпнеше от очакване, ярост и възбуда. Много му се щеше да се срещне с Дейвид Локридж. Искаше направо да го размаже на земята.

Стоеше сред гъстата брястова горичка край колибата, подсвиркваше си през зъби и възбудата му непрекъснато нарастваше. Чудеше се дали Софи ще дойде и дали ще се появи Локридж.

Но просто не можеше и да помисли, че точно тук би могло да се появи и друго лице. И направо замря, когато след по-малко от пет минути една жена на средна възраст спря пред колибата със старомодния си кабриолет. Беше закръглена, носеше елегантна рокля и шапка, която не подхождаше твърде много на близо четиридесет и петте й години. Стори му се някак позната, носи помисли, че това е невъзможно. Боже милостиви, да не би да е дошла на среща? Да не би да използваха тази колиба за тайни срещи?