Тя усещаше, че нещо ще се случи, нещо, което отчаяно желаеше, и все пак й се щеше да го проклина за това, което прави с нея. После изстена, изметна се така рязко, че той едва не я изпусна и застина, но само за миг.

Райдър надигна глава за момент:

— Още ли се чувстваш омърсена, Софи?

Бедрата й конвулсивно се свиха и тя му кресна:

— Ти, проклети негоднико, копеле такова, ти…

— Още мъничко, любима, и ще разбереш. Но продължавай да ругаеш — от това още повече ми се дощява да закрещиш от удоволствие.

Тя вече крещеше, дишаше задъхано и тежко, не разбираше, че й остава още съвсем малко. В следващия миг той рязко я дръпна, пръстът му навлезе дълбоко, устата също, почувства как краката й се изпъват и усети надигащите се контракции, спазмите, от които тя се надигна в леглото.

Задържа я в този върхов момент, накара я да забави удоволствието, да не спира, докато тя не закрещя от мощта му, от това, че най-после го е приела. И когато най-сетне се отпусна меко в ръцете му, той разтвори широко краката й и навлезе дълбоко в нея.

Почувства последните конвулсии на оргазма й и това му бе достатъчно — още в следващия миг се освободи и изкрещя от удоволствие, не поради собствения си оргазъм, който бе невероятно мощен, а заради нейния, който най-сетне бе успял да предизвика.

Плувнала в пот, тя дишаше тежко и учестено. Лежеше върху й, все още дълбоко вътре в нея, и нежно постави длан върху сърцето й.

Целуна влажните й устни и продължи да я гледа, докато тя най-после отвори очи.

Беше шокирана — замаяна и шокирана.

Целуна я отново, тя усети собствения си вкус, облиза устни и просто не можеше да разбере какво бе станало — не можеше да повярва, че дотолкова е изгубила контрол над себе си, въпреки ненавистта си към него в тялото й бе избухнало такова страхотно удоволствие. И при това го бе желала, о, да, беше го желала повече от всичко на света… А той я беше наблюдавал, усетил бе необузданите спазми и знаеше, прекрасно знаеше какво върши с нея, знаеше как я владее, знаеше как точно се чувства тя… Целуна я отново, после се изправи на лакти.

— Най-сетне сърцето ти започва да бие нормално.

Тя погледна брадичката му, но почувства топлината му върху гърдите си, върху сърцето си. Ей сега ще й се подиграе, помисли си, ще разтръби победата си над нея, ще я потъпче и ще обяви господството си. Тя потръпна в очакване.

Но той нежно отметна косите от челото й, коси, овлажнени от безумието на страстта й, и много бавно и пресипнало изрече:

— Обичам те, Софи Шербрук. Никога не съм смятал, че такова нещо съществува, но очевидно го има. Обичам те и ще те обичам, додето ритна петалата и ида на оня свят, но дори и да се зарея във вечността, пак ще те обичам. И ще продължавам да те докарвам до страст, додето най-сетне приемеш любовта ми и ме допуснеш в сърцето си така, както в тялото си.

Внезапно той я изгледа озадачено, тя усети как отново се възбужда вътре в нея и как за неин ужас тялото й се изопва.

Но той не се разсмя, не й се подигра, само отметна глава, притвори очи и изстена:

— Имаш ли представа как ме караш да се чувствам? Хайде пак, а, Софи? Просто се отпусни, забрави всичко, което е минало, забрави ония проклети привидения. Мисли само за мен, за това, как се чувствам аз вътре в теб, за това, което правят пръстите ми, езикът ми…

Тя не искаше отново да губи контрол, но явно не й оставаше голям избор. Когато й каза да обвие крака около хълбоците му, стори го бързо и с огромно желание. Прегърна го здраво, надигна таз, за да се доближи по-плътно към него; той изстена и тя усети как се надигат същите ония чувства, същите ония безумни варварски чувства, които отричаха всичко друго освен оная мъчителна страст, силна почти като болка. Но не беше болка — тя беше и в нея, и в него и някак ги сливаше в едно. Ръката му се плъзна между телата им, галеше я, милваше я, устните му бяха върху нейните, езикът му — дълбоко в устата й, точно както пенисът му бе дълбоко в тялото й. И тя се извиваше и подскачаше обезумяла, а той я насочваше насърчаваше. После изведнъж навлезе така надълбоко, че се докосна до матката й, тя се изви от удоволствие и изкрещя.

А Райдър бе с нея, притискаше я силно към себе си, целуваше я по носа, по бузите, по веждите по ушите и отново и отново й повтаряше, че я обича.

— Тежа ли ти?

Не, не й тежеше, но китките й се бяха схванали — не защото бяха стегнати с калъфката на възглавницата, а защото тя се дърпаше и извиваше така яростно, желаейки го все повече и повече, че…

— Би ли ми отвързал ръцете?

Той с усилие се надигна, после отново наведе глава, целуна я и се усмихна:

— Не мога да ти се наситя, Софи.

— Нямам нищо против да те целувам — отвърна тя, докато той развързваше китките й. После излезе от нея и легна на хълбок. Разтри китките й, видя зачервеното и смръщи вежди:

— Не исках да те връзвам толкова стегнато. Извинявай.

— Не беше от това — отвърна тя, без да го поглежда. — От друго беше.

— От какво друго?

Тя го погледна право в сините очи:

— От това, как ме накара да се чувствам. Като животно.

— А, така ли? Това да не е някой нов укор, основан на прекрасния ти житейски опит, а? Не ми се щеше да ти го казвам, Софи, но ние и двамата сме си животни, дяволски похотливи и толкова прекрасни, че се моля всяка божа нощ все така да обезумяваш. — Замълча, сви вежди и добави: — А може би и всяка сутрин. А, да, знаеш ли, а може би и веднага след като обядваме, когато още не си уморена и…

Тя се засмя.

Райдър така се изненада, че направо я зяпна. После я целуна, и още веднъж, и още веднъж…

И тя отвръщаше на целувките му, но тялото й бе толкова отпуснато, че се съмняваше дали ще може да се надигне, дори и мисис Чивърз да викне „Пожар!“. Всичко това бе по-силно от нея. Нищо не разбираше. Просто не знаеше какво да мисли, така че пак се засмя.

— Наистина ли ме обичаш?

— Да.

— И не ми го казваш само защото беше вътре в мен и похотта ти… Е, нали разбираш какво искам да кажа…

— Да, разбирам. Добре де, нали не съм вътре в теб. Вече два пъти ме изтощи — чувствам се изцеден и почти издъхнал, и мозъкът ми не работи — остава ми единствено сърцето. Но пак те обичам.

— Никога досега не си ми го казвал.

— Досега не съм и съзнавал, че те обичам. Но нещата се промениха, Софи, и трябва да ти кажа, че съм доволен от това. И престани да живееш с чувството, че си длъжна да запълваш тишината.

— Както кажеш, тук ти си господарят.

Той в миг я разбра и веднага весело отвърна:

— Да, така е. Искаш ли да ти кажа нещо? Хубаво ми е, дяволски ми е хубаво. В Нортклиф Хол никога не съм се чувствал нужен, а и никога не съм бил. Там беше и е домът на Дъглас, с неговите отговорности като граф Нортклиф. Но Чедуик Хауз е моя, Софи, наша е. Тук ще раснат децата ни, тук ще бъде техният дом и аз бих могъл дори да си ушия една селска риза и всяка сряда и петък да се правя на селянин. Как мислиш, а?

— Мисля, че по риза и подковани ботуши ще изглеждаш направо чудесно.

— Така ли? — рече той и я целуна по устата. — Господи Боже, толкова обичам да те целувам.

Кажи му, помисли си тя, кажи му — но се боеше, боеше се, че той ще издири и лорд Дейвид, и Чарлз Грамънд, и че ще ги заплашва или ще ги убие — не знаеше кое от двете. Но знаеше, че ще стане ужасен скандал и че не можеше да му докара такова нещо на главата — на семейство Шербрук, на Джеръми и на самата себе си.

Настойчиво отвърна на целувката му с огромното желание да прикрие мъката си, да я забрави поне още за миг, поне за момент, и успя. Той я погали и когато отново влезе в нея, тя крещя по време на оргазма си, а Райдър си мислеше, че направо ще умре от удоволствие. И когато заспаха, той сънува децата и съзнаваше, дори и в съня си, че вече много скоро ще трябва да й разкаже за тях, и се молеше тя да го разбере.

Но не й каза нищо — просто нямаше възможност. Когато на сутринта излезе от къщи, тя все още спеше дълбоко, изтощена — изтощена от него.

А следобеда, докато бе в северните поля при трима от арендаторите си, пред Чедуик Хауз спря една карета, от която изскочиха граф Нортклиф, Алекс, Джеръми и Синджън.

Графът просто застина, уловил жена си за ръка, загледан в къщата и околностите й.

— Чудесно сте се справили — рече той на Софи, която тоя ден поне не приличаше на безпризорно дете, а носеше една от роклите, които мисис Плак й бе ушила. Е, косите й бяха малко поразбъркани, тъй като излъскваше кристала на полилея в стаята, която бе определила за себе си — в задната част на къщата, с врата към градината.

— Здравейте — поздрави ги тя, сетне се обърна към Джеръми с разтворени обятия. Той закуцука към нея, прегърна я и веднага забърбори:

— Чудесно е, Софи! Божичко, колко ми липсваше! Погледни, Синджън, само погледни конюшните — достатъчно големи са, за да поберат Джордж и…

— Кой е този Джордж?

— Понито ми, Софи — арабски жребец, черен, с две бели чорапчета, и е бърз като вятъра.

— Като при Джордж Втори или като при лудия Джордж Трети?

Дъглас се засмя:

— Този Джордж всъщност е един търговец от Хедли, който забележително прилича на понито на Джеръми.

— Извършили сте чудеса — намеси се Алекс. — Направо се смаяхме, когато чухме какво е сторило онова нищожество Дюбюс.

— Мебелите ще пристигнат до два три дни, но уви, в момента долу имаме само три стола и една маса.

— Напълно достатъчно — отвърна графът, после се огледа и сви вежди: — А къде е Райдър?

— Отиде да се види с едни арендатори.

— Арендатори ли?! — повтори Дъглас и зяпна: — И какво прави?

— Мисля, че щяха да говорят за сеитбообращението. Очевидно мистър Дюбюс е бил не само крадец, ами направо престъпник — не позволявал, видите ли, на селяните да засаждат нови култури и ги обезсърчавал да засяват полята както трябва.

— Даа — бавно изрече Дъглас, — да, разбирам. И Райдър се занимава с това, така ли?