Мелисанда го тупна с юмруче по рамото.

— О, някои неща са си все същите — вметна Райдър и поклати глава. — Но пък други неща се променят дотолкова, че бедният смъртен губи ума и дума.

— Е — отвърна Тони, — това е състояние, което скъпата ми съпруга все още не е успяла да постигне. Но все повече се приближава към него.

Мелисанда каза с учудване:

— Но ти, изглежда, си хубава, Софи, нищо че носиш това ужасно нещо на главата си и че роклята ти е повече от ужасна. Е, не си красавица, но… Всичко това е много странно, знаеш ли — просто не мога да разбера.

Софи примигна.

— Е, предпочитанията на мъжа не могат да бъдат обяснени — весело се намеси Райдър. — Това, смея да кажа, е един от недостатъците на мъжкия ми характер. — И пошушна на жена си: — Иска да каже, че изобщо не може да разбере как аз, който по мнението на всички съм такъв страхотен мъж, съм могъл да предпочета теб пред нея.

— Аа, сега вече я разбирам как се чувства — отвърна Софи и се засмя. — А вие сте толкова красива.

— Да, знам. Но Тони предпочита да не обръщам внимание на такива комплименти и да ги приемам като нещо нетрайно, като снежинките например, както казва той. Вярвам, че това е точният израз. Но съвсем не се съмнявам, че вашият комплимент е напълно искрен и че в крайна сметка, тъй като не сте джентълмен, мога да го приема с благодарност. Не си ли съгласен, Тони?

Тони Периш, виконт Ратмор, каза напълно сериозно:

— Логиката ти, любов моя, е непоклатима. — И се обърна към Райдър: — Добре, а сега казвай какво да правим. Между другото, довел съм ви помощници — шестима мъже и четири жени.

На Софи направо й се дощя да прегърне новия си братовчед. Още помощници! Благословено да е милостивото му сърце! Тя пленително му се усмихна, от което той вирна глава и замислено рече:

— Даа. Да, Райдър, май те разбирам.



След четири дни Чедуик Хауз беше съвършено чиста и съвсем празна, като се изключи голямото легло в салона и мебелите в крилото на прислугата. Мисис Смитърз направо кудкудякаше от удоволствие и не преставаше да се тъпче като някой хамстер. Радваше се, че господарят се е прибрал да живее в дома си и проклинаше измамника Ален Дюбюс.

А Ален Дюбюс бе заловен в някаква кръчма в Бристъл, с джобове, пълни с парите от продажбата на мебелите от Чедуик Хауз, броени часове преди да отплува за Америка. У него бяха и парите, които бе иззел от всички селяни арендатори. Пръв го видял чичо Албърт Шербрук, а леля Милдрид изкрещяла подир него и предложила на група млади нехранимайковци цели три гвинеи, ако повалят тоя хулиган на земята и го задържат.

Така че мебелите бяха на път за дома. На път за дома бяха и рентите. А Дюбюс щеше доста годинки да погние в Нюгейт. И от тази вест мисис Смитърз просто не преставаше да кудкудяка от удоволствие. Всичко се нареждаше. Райдър се чувстваше страхотен късметлия. Бе проявил глупост и безотговорност, но въпреки всичко се спаси — значи чудният шербруковски късмет не беше го изоставил.

Всички селяни арендатори дойдоха да му се представят и той искрено се изненада от себе си, когато изпита истинско удоволствие да отдели време на всеки един от тях, да си поприказва за нуждите му, за добивите му, за стремежа му всичко отново да тръгне по реда си…

С известно удивление осъзна, че въпреки разрухата, до която бе докарал нещата поради отсъствието си, все пак си е един щастливец. И сега се стремеше да оправи всичко. Писа на брат си, обясни подробно какво се е случило, разказа му за първия сблъсък на Софи с Мелисанда, която, честно казано, ставаше една все по-приемлива жена. В един момент дори предложи да надзирава излъскването на новите сребърни съдове, които Тони им бе купил от магазина на мистър Милсън в Ливърпул.



Във вторник следобед се застуди, небето се навъси. Нежно заоблените хълмове навяваха такова спокойствие, че на Софи й се прииска да има малко повече време просто да поязди наоколо и да се полюбува на гледката. Но се налагаше да отиде до манифактурния магазин в Лоуър Слотър. Имаше още страшно много работа, но на нея това й харесваше. Яздейки, тя си тананикаше, мислеше си за Джеръми и се чудеше кога ще дойде да живее при тях.

И точно в този момент, насред път, тя се оказа лице в лице с лорд Дейвид Локридж. И двамата се зяпнаха.

— Боже мой! — рече той. — Ти ли си това, София Статън-Гревил? Аа, ами да, ти май се беше омъжила за оня приятел Шербрук, нали така беше?

Софи можа само да кимне. Лорд Дейвид присви очи:

— Омъжила си се за него, нали? Или си му временна любовница, а?

— О, не — отвърна тя.

Той се разсмя и смехът му прозвуча отблъскващо:

— А искаш ли да знаеш още нещо, скъпа ми София? Тук, съвсем наблизо до Ъпър Слотър, живее Чарлз Грамънд. Бяха ми казали, че заминал някъде из колониите, май за Вирджиния, но там не му харесало, така че се върнал тук. Има някаква сестра на баба му, която ги издържа — него, мораволиката му жена и четирите му сополиви деца. И бил влязъл в правия път, защото иначе лелята щяла да го лиши от наследство. Не е ли това една приятна изненада за теб? Да имаш за съседи двама от някогашните си любовници, а?

— Трябва да вървя — отвърна Софи и стисна юздите на Опал.

— О, няма да ми избягаш. Имаме да обсъждаме толкова много неща, нали така, Софи? Аз, разбира се, ще поговоря с Чарлз — чудя се какво ли ще каже той. Разбираш ли, сгоден съм за едно тукашно момиче. Толкова е богата, че дори и на мен ще ми трябват поне десет години, за да пропилея състоянието й. Така че ще трябва да си поприказваме с Чарлз и да вземем някакво решение. А ти, моето момиче, си затваряй устата, за да не съжаляваш — и ти, и оня твой съпруг.

Точно в този миг Софи си спомни какво й каза привидението — че дори когато те се появят, всичко ще се оправи. Това ли бе имала предвид Невестата-дева? И ако беше така, как можеха нещата да се оправят? Вече нищо нямаше да може да се оправи.

Мълчаливо гледаше как Дейвид Локридж препуска по пътя си. После отиде да даде поръчките си. И когато си тръгна, собственикът на манифактурния магазин, мистър Мълиган, поклати глава — горкият мистър Шербрук, рече си той, оженил се е за малоумна. Колко жалко за него.

Щом се върна в Чедуик Хауз, тя се качи в господарската спалня, която двамата с Райдър бяха променили изцяло — боядисаха стените в бледожълто, а на пода поставиха обюсонски килим в кремаво и бледосиньо. Доближи се до вече кристално чистия прозорец и погледът й се зарея над прясно окосената източна ливада. Толкова беше красиво… Изглеждаше като в градините на Едем. Това беше нейният дом. Но много скоро вече нямаше да бъде… Бавно, много бавно тя падна на колене, приведе се, закри лице с длани и се разрида.

Мисис Чивърз, новоназначената икономка, се постара да замълчи и хукна да търси господаря. А Райдър, който бе твърдо убеден, че мисис Чивърз не е разбрала какво точно прави Софи, все пак веднага отиде при нея, но замръзна на прага и внезапно обзет от страх, се вторачи в жена си.

После пристъпи към нея и почти изкрещя:

— Софи, какво по дяволите става с теб?

Тя подскочи като ударена и го погледна. Господи Боже! Какво да му каже? Че вече всичко е свършено? Че името на Шербрукови скоро ще бъде опозорено, и то по нейна вина? Божичко! Да, Райдър за малко да изгуби мебелите си, но тя донесе на семейството му много по-голямо поражение.

Опита се да се овладее. Той коленичи до нея и тя почувства как ръцете му обгръщат раменете й и бавно, много нежно, той обръща лицето й към себе си. Беше пребледняла, очите й бяха подути от плач.

— Не, Софи, недей да плачеш — рече той и притисна бузата й към рамото си. — В това да си женен има едно много хубаво нещо — че не си сам. До теб има друг човек, който ще ти помогне, какъвто и проблем да имаш, каквото и да те е обидило. Хайде, любима, разкажи ми всичко, моля те.

Но тя поклати глава и се притисна към гърдите му.

Райдър смръщи вежди. Откакто пристигнаха тук, тя беше тази, която поддържаше високия дух, която управляваше прислугата, грижеше се за храната, метеше, чистеше и бършеше прахта — и вършеше всичко това с усмивка на уста. И беше щастлива, дявол да го вземе!

Беше убеден в това. Какво, по дяволите, беше се случило?

Тя престана да плаче, но още хълцаше и както бе притисната към него, той усещаше лекото повдигане на гърдите й и внезапно го обзе непреодолима страст. Месечният й цикъл бе свършил още преди няколко дни, но всяка вечер беше толкова уморена, толкова изтощена, че просто я оставяше да се наспи.

Но сега я пожела, и то непреодолимо.

— Кажи ми нещо, Софи — повтори той.

Тя вдигна глава, отдръпна се, все още в ръцете му, и отвърна:

— Заболяха ме коленете.

— Нищо, нали си имаме легло. Хайде, ела да седнем.

Тя хвърли поглед към леглото и мигновено разбра, че той я желае — не беше сляпа, виждаше възбудения му орган и през панталоните. В този момент си спомни как голият лорд Дейвид поглаждаше пениса си, как я целуваше, прониквайки с език в устата й, преди тя да успее да го отблъсне, как всеки път се събличаше във вилата, как й демонстрираше тялото си, пениса си, как й обясняваше колко е голям и как ще я обладае…

А и Чарлз Грамънд — на средна възраст, с провиснало шкембе, всъщност съвсем не лош човек, пък и така патетично й благодареше, когато за пръв път му каза, че ще го приеме за любовник, а как се промени после, когато посред бял ден я притисна към едно дърво и се опита да я изнасили. Наложи се да го удари с камшика си, а той само се засмя, измъкна пениса си от бричовете и каза, че иска да й го пъхне в устата, и то веднага… И, Боже мой, в същото време, когато му повтаряше какъв добър любовник е, тя спомагаше за разоряването му. А той самодоволно се перчеше със своята мъжественост — че какво пък, нямаше ли си цели четири деца, които го доказваха?

И ето, сега и двамата бяха тук. И двамата вярваха, че тя е курва. И двамата щяха с огромно удоволствие да я унищожат. Тя ясно си спомняше погледите, които й хвърляха, щом я видеха, и думите, които похотливо й нашепваха, и как разказваха за нощите, които прекарали с нея, и какво правили с нея, и какво тя правила с тях…