И сега нямаше нито едно проклето легло. Това вече беше много. Софи бе направо изтощена, а той самият все още беше толкова вбесен, че не беше се оставил умората да го надвие, пък и мисис Смитърз, след като погълна богатата си вечеря, бе заспала дълбоко и хъркаше ужасно. Спеше в дневната, която набързо бяха подредили за нея. Онова гадно копеле Дюбюс не беше пипнало нищичко от мебелировката на прислугата.

Райдър се обърна към Софи, която бе застанала зад него, преметнала чаршафите през ръка. Тя огледа стаята и рече:

— О, скъпи… Толкова съжалявам.

— Доколкото разбрах от добрия доктор, Дюбюс просто обяснил на всички, че цялата мебелировка се изпраща в Нортклиф Хол. Все още не мога да повярвам. Проклет да съм, Софи, аз съм си виновен за всичко!

Тя преметна чаршафите през другата си ръка и той побърза да ги поеме от ръцете й.

— Май ще се наложи да спим на одеяла. Миличката ми, толкова си уморена, че ще трябва да престана да мърморя до утре. Така ли е?

— Знаеш ли, Райдър, тази спалня хич не ми харесва.

— И на мене. Всъщност, никога не ми е харесвала. Хайде да слезем долу. Мисис Смитърз каза, че Дюбюс спял тука и се държал така, сякаш е принцът на замъка. Проклет да съм! Как можах да изляза такъв безотговорен идиот?!

— Ако не знаех от собствен опит колко ужасни са последствията, бих предложила да си намерим бутилка бренди.

Той се насили да й се усмихне:

— Знаеш ли, не е необходимо да изпиваш цялата бутилка — все пак съществува и понятието умереност.

— Понятието умереност ли? Да нямаш предвид себе си с ужасно скромния си брой жени, които държиш в хергелето си?

Ожесточение ли беше това? Добре ли чуваше? Той сведе поглед към нея и се изхили глупаво:

— Какво хергеле? Да не би Дъглас да ти е разправял нещо? Не? Позволи ми тогава да ти кажа, че в момента си имам само една кобилка — доста буйничка, с лъскав гладък косъм, с добре оформени рамене и хълбоци, и, слава Богу, много издръжлива, защото с такъв идиот за съпруг и с такава празна къща ще й се наложи да напрегне всичките си сили. А сега, Софи, преди да паднеш от умора, ела да си устроим едно гнезденце. Дюбюс, слава Богу, не е отмъкнал всички одеяла и възглавници.

— Не, той е искал само всичките мебели. Мисис Смитърз цял ден ми повтаряше, че всичките били прекрасни и че, както ми каза, повечето били от времето на проклетия Джордж Втори, а не на лудия Джордж Трети.

Райдър избухна в смях:

— Права е била. А сега да вървим да си намерим местенце, където да изпънем уморените си кокали.

Не след дълго двамата лежаха един до друг, настанени удобно дотолкова, доколкото можеха да се чувстват, легнали върху три одеяла.

— Е, поне задействахме нещата — рече Софи и без да се замисля, протегна лявата си ръка и я пъхна в дланта на Райдър. За миг той застина, после поднесе ръката й към устните си и нежно целуна китката и дланта й.

— Да — съгласи се той. — Но никак няма да е лесно, любима. Проклятие! Заслужавам да ме напердашат.

— Трябва да се съглася, че до неотдавна това ми изглеждаше прекрасна идея, но съвсем не по тази причина — в случая вината не е твоя.

— А чия? На мисис Смитърз ли? Или на доктор Прингъл, а?

— Не, Райдър, просто преценката ти за мистър Дюбюс е била неправилна. И ми се ще да престанеш да си блъскаш главата в стената.

Но той не можеше да престане, поне вътрешно. Безотговорен глупак, точно това беше, и си го знаеше, и се презираше за това. Тъкмо реши да промени нещата и така добре обмисли всичко, понеже нали, в крайна сметка, вече беше женен човек и съпруг, за Бога — и се оказа, че е закъснял.

Софи беше права. С нищо нямаше да си помогне, ако си блъска главата в стената. Но поне задвижиха нещата. Докато бяха в Лоуър Слотър, успяха да открият две от жените, работили в Чедуик Хауз, и те с готовност приеха да се върнат на работа още утре сутринта. Но засега всичко беше потънало в мръсотия. И двамата лежаха на пода до френските прозорци в Синия салон.

— По дяволите! — рече Райдър. — Ако искаме, можем да наречем тази стая и Черния салон, Бог ми е свидетел, че в нея не е останало нито едно синьо петънце.

Ожесточено изруга и продължи:

— И всичко това ти го сервирам още първата вечер в моята чудесна къща. — Удари с юмрук по възглавницата си, после притегли Софи към себе си: — Съжалявам, Софи. Как можах да те натопя в цялата тая проклета гадна каша?!

Тя не отговори, но той и не очакваше отговор — беше толкова побеснял, толкова засрамен, задето се е оказал такъв мързелив никаквец и дръвник и е допуснал всичко това.

— Ще го намеря аз това приятелче — не може да е толкова трудно. Всичките мебели бяха каталогизирани — факт, който се съмнявам да е бил известен на нашия мистър Дюбюс. Просто чичо Брандън беше толкова дребнав, ама толкова дребнав, че ми се струва, че умря просто защото се задави от собствената си дребнавост. Във всеки случай ще издирим нещата, а после ще намеря и Дюбюс и ще му отрежа… е, зле ще свърши приятелчето, кълна се в това.

Райдър се поспря и в този момент осъзна, че жена му отдавна е заспала. Целуна я по челото.

И докато самият той заспиваше, си помисли, че животът понякога изкарва човека от нерви и че трябва да си готов да го посрещнеш такъв, какъвто е. Но пък от друга страна, този живот поднася и приятни изненади, като чудесното нежно същество, сгушено в прегръдката му и поставило ръка на сърцето му.

Следващите два три дни бяха такива, каквито Софи никога не бе преживявала. Чувстваше се като някой генерал, командващ войските си — когато, разбира се, не прекарваше времето си на предната линия, рамо до рамо с тях. По цял ден тънеше в прах и още рано следобед се уморяваше до смърт, но не си спомняше друг път през живота си да се е забавлявала така. Всичко, което вършеше, беше важно и тя се чувстваше прекрасно. Чувстваше се толкова значима.

Беше покрила косите си с мърлява памучна кърпа, лицето й бе изцапано, а роклята й — прекалено къса и мръсна, колкото и кърпата. И точно тогава Дорис, една много пълна и добродушна жена, се провикна откъм приемната пред главния вход:

— Мисис Шербрук! Дошъл е един джентълмен.

Софи едва успя да остави метлата и се оказа лице в лице с един много красив мъж, който явно носеше чертите на Шербрукови.

— Вие трябва да сте Тони Периш, нали? — протегна му ръка тя.

— Самият той, при това гузен, мадам. А вие сте невестата на братовчед ми, нали? — Сетне се обърна и викна към вратата: — Влизай, любов моя, и разпръсни навсякъде вълшебния си чар — новата ни братовчедка определено се нуждае от това.

И когато Мелисанда Периш, лейди Ратмор, пристъпи в приемната с походка на фея, като някоя принцеса, влизаща в коптор, Софи можа само да зине пред невероятната гледка — през живота си не бе виждала по-красива жена.

— Значи вие сте сестрата на Алекс?

— Ами да, аз съм Мелисанда. А вие трябва да сте Софи. Както ми каза Тони, вие сте изненада за всеки Шербрук в Англия. Никой никога не си е мислил, че Райдър би… Така де, Райдър е търсен мъж, търсен от толкова много жени… Но Тони е убеден, че той вече няма да се вижда с останалите си любовници и че…

— Убеден съм, че вече предостатъчно злоупотреби с тази тема, любов моя — прекъсна я Тони Периш и за голяма изненада на Софи целуна жена си по устата.

Мелисанда се изчерви и рече:

— Да, милорд, но и вие не биваше да започвате тази тема в каретата, а не сега да ми… — Тя замлъкна, разтърси глава и се обърна към Софи: — Съпругът ми ужасно обича да ме дразни. Е, виждам, че няма къде да се седне. Какво ще правим?

Софи се засуети. В този момент влезе Райдър. Беше във високи черни ботуши, бричове от еленова кожа и бяла риза, разкопчана на врата — изглеждаше толкова красив, буен и мъжествен, че за миг й се дощя да се хвърли в прегръдките му. Толкова се беше променил през последните три дни. Или по-скоро, помисли си тя и сбърчи вежди, може би тя беше тази, която се промени — но само малко, съвсем, съвсем мъничко. Не, той си беше просто Райдър и тя не изпитваше към него никакво блажено чувство. Хубавата му усмивка разкриваше белите зъби, лицето бе изразително, а светлосините му очи бяха присвити от радост. На Софи й трябваше известно време, за да осъзнае, че у него има някаква промяна. Тук той си беше съвсем на мястото. И то не защото бе живял в сянката на брат си, не — просто тук, в Чедуик Хауз, той беше господарят и чудесно си подхождаше на ролята. А аз, помисли си Софи, съм господарката.

Двамата братовчеди си стиснаха ръцете, потупаха се по рамото и весело се пошегуваха по повод мъжествеността си. Софи направо се смрази в очакване Райдър най-сетне да погледне към красавицата, застанала до Тони. Сякаш очакваше той направо да падне в прекрасните нозе на прословутата красавица Мелисанда. Но той не го направи.

Само й се усмихна, съвсем по светски безлично и й каза:

— Добре дошла в Чедуик Хауз, братовчедке. Казах на Тони да стои настрана, иначе ще го впрегна в работа.

— Е, не съм чак такъв мързеливец, де! — отвърна Тони. — Имаш на заповедите си двама доброволни роби.

— До другата седмица няма да заминем за Лондон — рече Мелисанда, огледа се и потръпна. — Тони настоява дотогава да ви помагаме. Но, както виждам, всичко е доста по-лошо, отколкото си го представях. Никога досега не съм и докосвала прах и си мисля, че е отвратително да си напълни човек ноктите с мръсотия.

Естествена е, помисли си Софи, красива до болка и напълно естествена. И сви юмруци, понеже докато почистваше решетката на камината, ноктите й съвсем почерняха.

— Няма да ви позволя да се докоснете до нищо — каза тя на Мелисанда, — поне не в това облекло. — Софи въпросително погледна мъжа си, но Райдър само отмести очи към Тони, който пък се усмихна на жена си и й каза:

— И ти си се потила от работа. Да, точно така — спомням си как веднъж в парка на Нортклиф — нали си спомняш, скъпа? — При онази статуя на Венера, която се опитва да прикрие гръдта си с дребничката си длан — как ти наистина доста се поизцапа, но изобщо не ти пукаше, така ли беше?