— Моя малка любов — промълви той, коленичи пред нея, измъкна палеца от устата й, прокара пръсти през меките й коси и нежно я притисна към себе си. Момиченцето тихо въздъхна и плъзна ръчички около врата му. Той я целуна по косите, притвори очи и дълбоко вдъхна сладката детска миризма. Господи, колко обичаше това дете, на което бе отдал сърцето си!

— Тя се оправя, Райдър. Вече се учи, схваща нещата, осъзнава ги…

Без да изпуска дъщеричката от прегръдката си, той вдигна очи и видя Джейн, застанала зад нея.

— Ужасно много й липсваш, и особено пък този път — и това е добър признак. Всеки божи ден питаше за теб.

— Тате.

Райдър замръзна на мястото си, а Джейн се усмихна:

— Това е изненадата, която ти е подготвила. През последните две седмици казваше „тате“ всеки път, когато й покажех малкия ти портрет.

— Тате!

За миг той усети как гърлото му се свива, после зарови лице във вратлето й и усети меките й устни върху бузата си. Тя отново повтори:

— Тате!

— Донесъл съм ти подарък, тиквичко.

Той извади от джоба на сакото си пакетче, увито в ярка хартия, и очите й светнаха.

В пакетчето имаше златен медальон. Райдър й показа как да го отваря. От едната страна бе нарисуван нейният миниатюрен портрет, а от другата страна — портретът на майка й, починала при раждането. Райдър си припомни това раждане, страха и безконечната си болка, спомни си и как се зарадва, когато момиченцето най-сетне се появи от мъртвата утроба на майката, при това живо. Не съвсем здраво, но все пак живо, а това бе всичко, което имаше значение за него.

Джейн закопча медальона на шията на Джени и тя веднага изтича да покаже подаръка си на Ейми, шестгодишното момиченце, което вече се усмихваше доста по-често, отколкото преди пет месеца. Той дочу Джени да вика:

— Тате даде! Тате даде!

— Чудесно се оправяш с нея, Джейн. С всичките деца се оправяш чудесно. Господи, колко ми липсваха! Както виждам, кракът на Оливър е доста по-добре. Какво казва д-р Саймънс?

— Че костта заздравява и че се съмнява дали Оливър изобщо ще накуцва. Късметлия е това момченце. Колкото до Джейми, белезите от изгарянията по краката и по гърба му вече напълно изчезнаха. Умник е той, Райдър — изчита всяка книга, която изпращаш, а и всеки шилинг от личните си пари дава само за книги. Често ходи в селото при мистър Майърз, книжаря. Мелиса пък рисува доста талантливи акварели. А Ейми, да ме прости Господ, иска да стане сопрано и да пее в Италия.

Райдър кимна и се засмя, после двамата с Джейн отидоха до широката веранда и седнаха да наблюдават децата. Тя му разказваше за напредъка и за нуждите на всяко дете, а той внимателно я слушаше.

И не можеше да откъсне очи от Джени, която гордо показваше медальона си на Мелиса, която пък получи френска кукла и изобщо не ревнуваше. Райдър знаеше — децата прекрасно разбираха, че Джени му е родна дъщеря, но се съмняваше това да има голямо значение за тях, дори и за Оливър, когото понякога чувстваше по-стар и от себе си.

— Дочух, че си се оженил — внезапно каза Джейн, изгледа го и той усети, че тя се надява това да е само мълва.

— Да — усмихна се той. — Така е. Жена ми се казва Софи.

— Много чудно. Поне за мен. А мисля и за останалите ти жени.

— Тук грешиш. Беа май прекалено много обича да клюкарства. Вече се видях с всичките.

Тя повдигна тънката си черна вежда.

— Така де, Джейн, вече съм женен човек — и гласът му прозвуча сурово като на викарий, което я смая.

— Ами децата?

— Какво искаш да кажеш?

За миг тя извърна очи към децата, проточи шия, наостри уши и викна:

— Том! Престани да повтаряш тази ужасна дума! Боже мой, къде ги учиш тия неща?! Престани да ругаеш! Особено пред Джон — знаеш, че той мрази това!

Райдър, който оценяваше Джейн по достойнство, съвсем не се учуди, че Том веднага млъкна, сви рамене, демонстрирайки пълно безразличие, за да запази мъжката си гордост; обърна се и подхвърли някаква топка към Оливър, който майсторски я удари с патерицата си, а Джон се развика и хукна подир топката.

— И какво мисли за децата новата ти жена?

— Още не съм й казал.

— Както не си казал и на брат си, и на семейството си, нали? — язвително продължи тя, но той само се засмя и небрежно отговори:

— Това изобщо не им влиза в работата. Само сестра ми знае, и то доста отдавна. Но си мълчи, както в повечето случаи. И нарича децата Моите Ненагледни.

— И как е разбрала?

— Ами проследило ме, хлапето му с хлапе, преди повече от година и ни наблюдавало от клоните на ей оня дъб. Но Синджън е умница и ще си държи устата затворена — Райдър сви рамене. — А колкото до останалите, винаги съм имал чувството, че това си е моя работа — не виждам никаква причина да знаят за това. Е, сега, след като се ожених и дадох на брат ми да разбере, че ще бъда най-верният съпруг на света, поне няма да ми се налага да понасям повече тримесечните му срещи на копелетата.

— Наистина ли си сигурен в това, Райдър? Че ще останеш верен само защото си се оженил? Доколкото разбирам, това не е в стила на хората от твоята класа.

— За много хора може и да е така, но не и за мен. Ех, и ти, Джейн, дори и графът като че ли ми има повече доверие от теб, а? Той е убеден, че ще бъда верен на жена си, защото собствената му жена така му е завъртяла главата, че и самият той се е сврял в ъгъла на благоверността. Така че, никакви деца повече — поне не по начина, по който той, горкият, вижда нещата.

— Е, поне най-сетне ще престанеш с твоето комедиантство.

— Ти пък, Джейн, не всичко беше комедиантство.

— Ами, аз ли не знам! Сара ми разказваше как срещнала в селото някаква жена. Жената знаела коя е тя, разпитвала я как си и после тръгнала да й разправя, че за пръв път се запознала с тебе, когато си бил на шестнайсет. И най-глупашки се подсмихвала. Кога всъщност започна с тия работи, Райдър?

Райдър смръщи вежди:

— От тази трънка няма да изскочи заек, Джейн. Забрави тая жена, забрави ги всичките. А колкото до жена ми, смея да кажа, че много скоро ще се убеди какво вярно куче мога да бъда. Макар все още да не вярва в това. Всъщност тя вече се срещна със Сара и с Тес, и то случайно. — Райдър се загледа към зелените хълмове в далечината и се усмихна: — Така се развълнува — беше направо чудесна! Харесва ми острият й език — толкова е богат на ругатни, че дори и Том ще може да го оцени по достойнство. Надявам се в най-близко бъдеще да подочуя и още нещичко от устата й.

Джейн го изгледа удивено и бавно промълви:

— Значи не виждаш никаква причина семейството ти да промени мнението си за теб, така ли?

— Абсолютно никаква. Защо? Те и така достатъчно много държат на мен.

— О, Райдър, ти определено искаш да изглеждаш извратен. Не мога да те разбера. Значи ти харесва репутацията ти на донжуан, а? Харесва ти да си прочут като женкар, като някой сатир, така ли?

— А не съм ли си го заслужил?

— Разбира се, но не това имах предвид.

— Имал съм много жени, винаги съм имал. И никога не съм го крил. Познавам жените, знам как мислят и как обикновено чувстват нещата. Да, Джейн, така е, дори и за теб знам всичко. Не, недей да ми повтаряш колко съм циничен. Но децата… Те, както чудесно знаеш, са нещо съвсем друго. Имам чувството, че това, за което всъщност искаш да ме попиташ, е дали сега, когато си имам свое собствено семейство, ще ги забравя, така ли е?

— Е, едва ли би направил точно това, но навярно вече няма да идваш да ги виждаш толкова често, както досега. Което, естествено, ще е напълно разбираемо. Но просто не понасям да ги гледам оскърбени.

— Децата са си моя отговорност и аз ги обичам. Нищо няма да се промени. Утре рано сутринта ще отведа жена си в имението си в Котсуолдс21. Ако се случи нещо непредвидено, просто изпрати някого при мен. Намира се съвсем близо до Лоуър Слотър, само на ден и половина път оттук. О, и знаеш ли, по една случайност жена ми има братче, което накуцва. Не е ли това едно доста странно съвпадение?

Джейн само поклати глава. Ако беше десетина години по-млада и тя самата с удоволствие щеше да лудува в кревата на Райдър Шербрук. Имаше у него нещо, което привличаше жените — нещо, което нямаше нищо общо нито с хубостта му, нито с добре сложеното му тяло. Просто успяваше по някакъв начин да убеди жената, че никога няма да бъде егоистичен и няма да пренебрегне нейните нужди или желания. Но те бяха просто приятели, и то още от времето, когато той, двадесетгодишен млад мъж, необуздан като вихър, ненавиждаше жестокостта спрямо деца повече, отколкото да кара жените да крещят от удоволствие. По онова време Джейн беше на тридесет, скърбеше по двете си деца, загинали при пожар, и откровено не й пукаше за бъдещето. Райдър просто я спаси. Даде й едно момченце на годинка — Джейми — да се грижи за него. Беше й казал с безразличен глас, че намерил бебето заровено в купчина смет. Съвсем случайно дочул скимтенето му и го изровил. А след една година й донесе и Джени — и тогава тя за пръв път видя в очите му скръб, равна на собствената й.

Проследи го с поглед как става, изтупва бричовете си от прахта и се запътва да играе с децата. И много й се щеше да се запознае с тази негова жена.



Софи стоеше неподвижна. Мисис Плак, шивачката от Рай, й пробваше костюм за езда. Костюмът беше от бледозелен вълнен плат, със златисти ширити на раменете, и Софи се бе съгласила с Алекс, че наистина е много елегантен.

Но не можеше да не я терзае мисълта за цената на всичките тия дрехи, бельо, шапки и пантофки, че и на тези три — Боже милостиви, цели три! — костюма за езда. Тя изстена, но Алекс само едва-едва поклати глава и рече:

— Така нареди мъжът ти, скъпа ми Софи. Престани да се тормозиш. В началото, когато се омъжих за Дъглас, той не искаше да ми купи и една носна кърпичка. Не, нито дума повече. Имам чувството, че всичката тази щедрост те плаши, тъй като представлява за теб нещо като дълг, който ще имаш към Райдър и който нараства с всяка нова вещ или дреха. Права ли съм?