— Не, повече никакви състезания по коридора. Предпочитам да съм единственият мъж, който ще те гледа по Евино облекло.

— Да, беше ужасно. Днес просто не можех да погледна брат ти в очите.

— Предполагам. Както и да е, мисля си, че Дъглас е ужасно късоглед. А сега да изясним нещата между нас. Цяла вечер очаквах да ми разбиеш физиономията, така че, моля — чувствай се напълно свободна да го направиш, поне метафорично. Отпусни си душата и излей женския си гняв.

— Това ти се иска, нали?! Да се разкудкудякам като глупачка! Това ще ти достави огромно удоволствие и кой знае колко важен ще се почувстваш! Знам, мъжете обичат жените да се борят за тях, обичат да са пъпът на вселената. Е, аз пък ще ти кажа, Райдър Шербрук, че изобщо не ме е еня! Изобщо! Просто се ядосах заради брат ти. На графа сигурно му е безкрайно неловко да гледа как всичките тия жени се мъкнат в Нортклиф Хол, увисват по ръцете ти, шепнат ти глупости и те целуват.

— Така ли? Това ми звучи някак заучено. Не че е лошо, не ме разбирай погрешно, но навярно си го репетирала поне дузина пъти.

Почеса се по корема, а тя проследи всяко движение на дългите му пръсти. Не беше особено окосмен, като се изключи гъстият кичур около слабините… Успя да го погледне пак в лицето. Той разбра, че го е оглеждала, но каза само:

— Божичко, значи искаш да ти повярвам, че всичките ругатни, с които ме обсипа, са били единствено в защита на накърнените чувства на бедния ми брат, така ли?

Софи разбираше, че дълбае пропаст, която, ако не спреше веднага, можеше да стигне чак до Китай, така че до болка стисна устни и само поклати глава.

— Радвам се, скъпа ми съпруго, че най-после успя да се овладееш, но ако искаш, продължавай да се пениш — лично аз нямам нищо против.

— Я върви по дяволите! — кресна тя и се съсредоточи върху усилието да си държи устата затворена.

Райдър се протегна. Знаеше, че пак го оглежда и усети как пенисът му започва да нараства. Тя дълго го гледа, после трепна, най-сетне осъзнала какво прави, и отмести очи към прозореца.

— Днес и Сара, и Тес ужасно се стреснаха от теб — продължи той да налива масло в огъня. — Отначало не можеха да повярват, че съм се свързал с такава ревнива жена.

Тя обаче успя да преглътне примамката.

Той се усмихна, дръпна завивките и си легна. Тя почувства как леглото поддава под тежестта му и си помисли, че ако иска да бяга, точно сега е моментът.

— Недей, Софи!

— Какво недей, негоднико проклети?!

— Не се опитвай пак да ми избягаш. Заключил съм вратата.

Това беше нелепо. И двамата го знаеха. Тя притвори очи за миг, после се обърна към него:

— Райдър, не искам пак да ме насилваш. Моля те, не ме посрамвай и не ме карай повече да те моля.

— Легни по гръб, Софи.

Тя поклати глава.

— Хайде, побързай. И ако бъдеш добра към мен, ще ти разкажа една приказка. Става ли?

— Не — отвърна тя, но легна по гръб.

— Добре.

Надвеси се над нея и изучаващо огледа лицето й — най-красивото лице на света. Докосна с пръст върха на носа й.

— Толкова се радвам, че си тук.

— Защо?

— Защото ти си ти, защото имах невероятния късмет да те открия и дори проявих достатъчно разум да се оженя за теб.

— Това е абсурдно, Райдър. Та коя съм аз? Кога най-после ще го разбереш? Ти просто ме съжали и това беше всичко. Дори и майка ти ме презира. Не ми е тук мястото, Райдър…

— И аз вече мислих за това — продължи той, а пръстите му продължаваха леко да докосват брадичката, носа, устните й… — За това, че мястото ти не е тук. Напълно си права.

Тя застина и душата й най-неочаквано се сви.

— Не, не ме разбирай криво. Но твоят дом не е тук. Тук господарка е Алекс, макар че, горката, непрестанно трябва да се бори с майка ми, за да постигне това, което иска. Не, Софи, това наистина не е твоят дом. Аз имам своя къща, в Котсуолдс, недалеч от Стробъри Хил, където живее братовчед ми Тони Париш с жена си Мелисанда.

— Къща ли? Каква къща?

— Нарича се Чедуик Хауз. Но никога не съм живял там — посещавам я три четири пъти годишно. Имам и доста земя и двадесетина семейства арендатори. Но докато ме няма, с тия неща се занимава управителят ми, Ален Дюбюс.

Той помълча за малко, после сви вежди:

— Започвам да си мисля, че човек трябва сам да се справя със задълженията си. Какво ще кажеш, Софи? Да идем ли в Чедуик Хауз? Ще ти хареса ли да имаш собствен дом, в който ти си господарката?

Очите й светнаха. Не беше сгрешил — в тях проблесна радост, която измести за миг страха й от него.

— Да — кратко отвърна тя.

После пак отвори уста, но той леко докосна с пръст устните й:

— Недей, скъпа. Знам, че си готова да ми задаваш хиляди въпроси, само и само да не те любя. Но за Чедуик Хауз ще продължим да говорим по-късно.

— Ще ми се да престанеш да четеш мислите ми, преди самата аз да успея да ги довърша!

— Виждаш ли колко сме близки? Аз просто не мога да не го правя. А сега, Софи, искам да ми направиш една услуга.

Тя застина и плахо го погледна.

— Аз съм ти съпруг. Никога няма да ти причиня болка и винаги ще взимам интересите ти присърце. Ако си разбрала какво казах, само кимни с глава.

Тя кимна.

— Като начало е добре. Но искам да си наясно и с още нещо — че ще се любя с теб всяка нощ. Искам да свикнеш с мен, да ми имаш доверие. Искам да забравиш всички останали мъже и просто да изтриеш от паметта си подлостта и тиранията на чичо си. Искам да мислиш само за мен, само за нас…

— Много е трудно.

— Знам. Но днес, когато защитаваше своето, ти пак стана опърничава и ми напомни за дивата амазонка, която спаси кожата ми от ножа на Томас в Ямайка. Значи има надежда… А сега, Софи, да махнем тази нощница — не искам да ни делят никакви дрехи, когато сме сами. Искам да те гледам, искам да чувствам гърдите ти под дланта си.

— Райдър, аз наистина не желая…

— Пет пари не давам, Софи, така че спри да хленчиш. Може би тази нощ ще си позволиш да изпиташ поне малко удоволствие? Ще те целувам сантиметър по сантиметър. И никога няма да се откажа, така че просто свикни с това и се научи да ми отвръщаш.

Той продължи да говори за разни незначителни неща, някои от тях доста забавни. Би дал всичко на света просто за да види на лицето й поне една усмивка, но тя лежеше притихнала и далечна. Не се бореше, но лежеше вцепенена, с ръце, свити в юмруци. На Райдър му се прииска да засмуче пръстчетата на краката й, да вкуси нежната плът между бедрата й… Но жената, която лежеше до него, нямаше никакво намерение да отстъпи. Все пак не се безпокоеше особено. Беше й казал истината — никога нямаше да се откаже. А тя все още не съзнаваше, че щяха да са заедно, докато оставят зад себе си всяка земна суета.

— Май ще трябва да почакам още малко, за да те целувам сантиметър по сантиметър.

Той започна да я целува по гърдите, наслаждаваше се на вкуса й, на гладката й плът; ръцете му се плъзнаха към корема й и още по-надолу, пръстите му я намериха и нежно я погалиха. Тя се опита да се отдръпне и той спря. Началото беше добро.

Райдър не искаше да влиза в нея, докато не може да го приеме без болка. Беше й обещал и нямаше да наруши обещанието си. Никакви първобитни истории като снощи! Отмести се, погали я по бузата и й каза да мирува, после взе от нощното шкафче стъкленицата с крем.

— Това пък какво е?

Очите й нито за миг не се отделиха от пръстите му, докато бъркаше в крема.

— Ще видиш. Шшшт!

Побутна я да легне с ръка на корема й. Краката му разтвориха бедрата й и намазаният пръст с лекота проникна в нея. Размазваше крема бавно и нежно, пръстът му навлизаше все по надълбоко, после присъедини към него и другия, за да я разшири. Едва се сдържаше. Тя трепереше и се опитваше да се отскубне, но той я държеше здраво.

— Престани, по дяволите!

Тя се опита да събере краката си, но само пое пръстите му още по-надълбоко.

— Тихо, миличка! Докато не ме оставиш да те любя както трябва, ще използваме крем. Не ти ли е приятно това, което правя?

— Не!

— А на мен много ми харесва. И ще го правя всеки път, когато се любим, така че ще ти се наложи да свикнеш. О, но ти вече отстъпваш, Софи, не усещаш ли? Все повече омекваш към мен, макар съзнанието ти да отхвърля тази мисъл.

Когато я разшири достатъчно, когато стана мека и готова, той се надвеси над нея. Влезе много бавно, владееше всяко свое движение и наблюдаваше лицето й на светлината на свещта. Знаеше, че не я боли, че не би могла да го обвини в това. Но знаеше, че и този път тя няма да изпита удоволствие. По-важното беше, че тялото и започваше да го опознава, че когато я докоснеше, тя вече реагираше, без да се опитва да го изхвърли от съзнанието си.

И дотам щяха да стигнат. Трябваше само малко повече търпение. Влезе дълбоко в нея, после излезе почти докрай, продължи бавно и насочи всичките си сетива към нейните усещания. Изведнъж му хрумна, че със Софи се държи така, както не се е държал с никоя друга жена в живота си. По-рано, когато влизаше в някоя жена, го обземаше такава неутолима похот, че не можеше да спре. Но със Софи не беше така. Тя бе в центъра на всичките му усещания. И тялото, и умът му бяха изцяло съсредоточени върху нея. И щеше да направи всичко възможно, за да й достави удоволствие, без значение колко време щеше да му отнеме това. Все някога щеше да успее. А собственото му тяло можеше и да почака — още едно ново качество, за което Дъглас определено не би повярвал.

Спомни си как брат му се шегуваше, че щял да накара камериера да му зашие панталоните. Със Софи беше различно, защото самият той вече беше друг.

Дощя му се да я разсмее. Лекичко я погали по корема, пръстите му пропълзяха надолу и отново я намериха. Дразнеше я, галеше я и не спираше да я целува. И много скоро щеше да му отговори.

Накрая стигна до облекчение, но не се разкрещя като някой първобитен човек, а само изстена от удоволствие в устата й, като я притисна плътно до себе си, за да усети движенията му дълбоко в себе си и топлината на тялото му.