Катрин Каултър - Непознатата от Ямайка

Софи се усмихваше до ушите, просто не можеше да скрие усмивката си. Райдър бе докарал в Нортклиф любимата й кобила, Опал. Наведе се и я погали по дългата шия.

— Ах, толкова ми липсваше — промълви и отметна глава, после препусна в галоп.

Когато поблагодари на Райдър, все още бе толкова замаяна от жеста му, че не можа да изрази колко високо всъщност го оценява. Той продължаваше да се държи странно и тя се притесняваше от добротата му, от безкрайното му разбиране и нежност.

Райдър само сви рамене:

— Ако я бях оставил в Кемъл Хол, щеше да умре от преяждане. Стана дебела и ленива и всеки път, щом ме видеше, ми хвърляше печални погледи и през цялото време цвилеше, докато накрая започна да ми се причува, че направо произнася името ти. Какво друго можех да направя?

Тя можа само още веднъж да промълви:

— Благодаря ти.

Райдър яздеше до нея щастлив, че успя така приятно да я изненада. Беше му длъжница и той се чудеше как ли ще му се отплати, защото беше сигурен, че ще го направи. Познаваше я достатъчно добре и знаеше, че ще приеме жеста му като дълг.

Софи препусна в галоп и той се остави да го изпревари по тясната ливада, която очертаваше северната граница на имението Нортклиф. После дръпна юздите на своя жребец, Дженезис, кокалест и черен като смъртта и по-издръжлив и от двадесет португалски мулета.

Започна да си подсвирква. Беше си у дома, денят бе слънчев и топъл, беше успял да зарадва жена си. Всичко щеше да се оправи. Вече знаеше какво ще направи с предишните си връзки и решението му беше непоколебимо. Колкото до децата, просто трябваше да избере подходящ момент и да каже на Софи за тях. Те му липсваха. Още утре щеше да иде да ги види — беше донесъл подаръци на всички.

Софи спря кобилата под сянката на огромен дъб, стар като варовиковите хълмове няколко мили по на юг. Пое си дълбоко дъх и се почувства чудесно. Райдър се държеше много учтиво, като се изключи, разбира се, изминалата нощ, когато отново се превърна в арогантния и безмилостен мъж, когото помнеше от Ямайка. Но днес може би щеше да разбере, че тя не иска повече да я докосва. Може би просто щеше да е учтив с нея и нямаше да иска повече. Тя се намръщи.

Изчака го десетина минути, погледна назад дали не се задава от завоя, но от него нямаше и помен.

Поколеба се за миг, обърна Опал и се върна по пътя, внезапно разтревожена. Дали не беше му се случило нещо?

И изведнъж го съзря. Беше си цял и невредим. До него, яхнала дореста кобила, бе спряла някаква жена, двамата стояха насред пътя и разговаряха. Жената протегна ръка и леко докосна ръката му. Дори и отдалеч се виждаше как той се усмихна, зъбите му блеснаха в познатата усмивка и се наведе към жената.

Нещо у Софи трепна от болка. Нещо се разбунтува и закипя. Тя стисна зъби, сви ръце в юмруци и без да се замисля, пришпори Опал и полетя право към съпруга си и жената, която изглеждаше готова всеки момент да скочи на коня му и да се свие в скута му.

Райдър вдигна глава и видя Софи, която препускаше към него като фурия, с навъсено и бледо лице. Господи, изглеждаше готова да убива! Той глуповато се усмихна. Отначало, когато Сара го настигна, се почувства неловко, но сега, щом видя жена си да препуска към него, зла като оса, направо се зарадва, че Сара беше дошла. Гневът доказваше чувства, а не безразличие.

Сара нещо му говореше. Още не беше забелязала вбесената жена, която се задаваше към тях, и нежно и кротко го попита няма ли да я целуне. После се наведе, ръката й, облечена в ръкавица, го подръпна и той почувства меките й устни върху бузата си. Отвори уста, за да я спре, но си замълча — нека пък Софи да види как друга жена го целува. Устните й бяха меки и свежи, но той не изпита нищо освен любопитство как ли ще постъпи Софи. В същия миг тя връхлетя върху тях и той трябваше да дръпне коня си, за да не се сблъскат. Сара я погледна и пребледня.

— Ти пък коя си, по дяволите?! — кресна Софи с тон, който Райдър не беше чувал вече два месеца — студено, гневно и арогантно. Почувства се направо щастлив. Очите й горяха: — Дявол да те вземе! Стой настрана от съпруга ми!

— От кого?

Горката Сара се опитваше да отстъпи с коня си, но животното като омаяно гледаше Опал и отказваше да помръдне.

— Много добре ме чу! Какво му говориш?! Защо го докосваш?! Как смееш да го целуваш! Махни проклетите си ръце от него, и гадната си уста!

Сара примигна и отмести очи от жената към Райдър, който най-спокойно седеше на коня си, гледаше я и се усмихваше. Очите му блестяха. Действително, Райдър беше най-безочливият тип, когото Сара познаваше, но сега блясъкът в очите му не беше циничен, а издаваше наслада, която тя не разбираше — ако очите му бяха тъмни, щяха да изглеждат направо похотливи.

— Жена ти ли е това, Райдър?

Той кимна:

— Тъкмо щях да ти кажа, но тя ни връхлетя като някоя от ония проклети гръцки фурии. Софи, прибери си ноктите! Това е Сара Клокуел, една моя приятелка. Сара, това е жена ми, Софи.

В този момент Софи разбра какво е направила — беше се държала като някоя скандалджийка, като ревнива, досадна и свадлива съпруга. Бе крещяла, ругала и обидила жената. И на Райдър това страхотно му беше харесало — изглеждаше изключително доволен и развеселен. Току-що му беше дала повод да извиси самолюбието си до небето. Почувства се унизена.

Кимна на жената, която онемя като гроб — много хубава млада жена, с едри гърди и неловка усмивка на устата, после ледено каза на съпруга си:

— Съжалявам, че прекъснах разговора ти с твоята приятелка. И тъй като не сте се виждали с месеци, ще ви оставя да си поговорите насаме. Обърна Опал и се понесе като вятър.

Райдър се усмихна след нея, очите му закачливо блеснаха. Дъглас се оказа прав — Софи наистина го изненада. Беше прекрасно. Небеса! Все пак имаше някаква надежда.

— Жена ти ли беше това, Райдър? — повтори Сара.

В гласа й нямаше болка, само недоверие. Той погледна обърканото й лице:

— Да, жена ми. Срещнах я в Ямайка и се оженихме там, но до вчера бяхме разделени. Огън е, нали? И винаги казва точно това, което мисли. Извини я, много ме ревнува. Но това страшно ми харесва. — И потри доволно ръце.

— Харесва ти?! — успя да промълви Сара, която все още се опитваше да вникне в странната ситуация. — Но ти никога не си харесвал ревниви жени! Беатрис ми каза, че… — тя млъкна и се изчерви. Райдър вдигна вежди:

— Виждала си се с Беа, така ли? Хайде, Сара, кажи ми истината.

— Беа казваше, че мразиш женските капризи и че не обичаш да се обвързваш. И че не обичаш жената до теб да приема нещата сериозно, да се опитва да те надхитри и да… Казваше също и че си почтен и може да ти се вярва, но си лекомислен и весел и че жените те забавляват само в леглото. И че умееш да доставяш много удоволствие… и аз й казах, че го знам от опит.

Райдър дълго мълча. Значи любовниците му го обсъждаха. Това го накара да се почувства странно. Беше естествено мъжете да обсъждат своите връзки, но жени да говорят за него?! Накрая каза тихо:

— Беа греши. Софи е категорична и смятам, че за мен дните за закачки с други дами свършиха.

— И ти наистина се съгласяваш с нея?

Райдър й се усмихна.

— Е, аз исках да те видя, за да ти кажа, че…

— Че какво, Сара?

Тя някак прибързано отвърна:

— Че се омъжвам за Дейвид Дебс. Нали го знаеш, има ферма близо до Суинли.

— Моите поздравления. Значи повече няма да имаш нужда от мен.

Тя неуверено поклати глава и реши, че най-добре ще е да се засмее. Но изкуственият смях не й се удаваше, а Райдър не го беше грижа — той обожаваше гърдите и ушите й и дори когато се любеха, й нашепваше, че малките й ушета имат вкус на сливи и праскови. Не го разбираше, но бе споделяла с него много повече мигове на удоволствие, отколкото можеше да очаква от строгия Дейвид. Е, все пак съпругът си е съпруг, той ти е за цял живот. А след като и Райдър се беше оженил, какво друго й оставаше? Беше смешно, беше невероятно, но той изглеждаше доволен от това. При това жена му беше ревнива!

Но той вече се мръщеше.

— Трябва да я настигнеш, Райдър. Ядоса се, като ни видя заедно. Бясна е, задето те целунах и задето ти… нали разбираш.

Райдър я погледна и й се усмихна — в гласа й звучеше истинско задоволство, че жена му го ревнува от нея. Суетността й винаги му беше харесвала. Навярно някой ден Софи щеше да стане малко по-разбираема и той щеше със същата лекота да отгатва какво става и в нейната душа. Наведе се и целуна Сара по бузата:

— Желая ти щастие с Дейвид, Сара. Сбогом!

Но не последва Софи. Обърна коня и препусна към Нортклиф. Съпругата трябва от време на време да се задушава в собствените си ревниви сосове. Нямаше никакво намерение да й се извинява заради Сара или някоя от останалите. Но какво ли правеше тя сега?

Той смушка жребеца си и весело си заподсвирква.