Сър Робърт слезе от коня, пристъпи, надвеси се над нея с ръце на хълбоците и се усмихна:

— Казаха ми, че ще ви намеря тук. Навярно си спомняте за мен. Всъщност, сигурен съм, че ме помните — жените никога не забравят мъже, които са ги оглеждали така, както аз ви гледах онзи ден.

Да, тя добре познаваше този тип мъже. Хвърли му небрежен поглед и се прозя.

— Тази земя е на Шербрукови и настоявам веднага да се махнете. Изобщо не си спомням кой бяхте, а и нямам представа защо би трябвало да си спомням.

Ядоса го и това й хареса. Отново се прозя.

— Казвам се сър Робърт Пикринг и нямам никакво намерение да си тръгвам. Трябва да поговоря с вас. Дойдох тук да ви намеря и да се споразумеем. Из цялата околност се разправя как някакво си момиче пристигнало от Ямайка със сакатия си брат и успяло да влезе под кожата на графа. Това, разбира се, никак не е трудно, защото мозъкът му е зает единствено с новата му жена. Говори се също, че лейди Лидия изобщо избягва да остава в една и съща стая с вас. Но когато Райдър се върне, с всичко това ще се свърши — той няма да ви позволи да останете тук и ще бъдете разобличена. Райдър е дискретен, той никога няма да ви подслони в дома си. И вероятно ще се вбеси, задето сте дръзнали да дойдете тук. Но вие сте едно много хубаво момиче и аз съм готов да се погрижа за вас и за куцото момче. Трябва само веднага да напуснете Нортклиф Хол. Ще ви настаня в една къщичка на няколко мили оттук…

— Ахаа, вече ви разбирам — прекъсна го Софи. Така го ненавиждаше, че едва се сдържаше да не го бутне от скалата.

Синджън й беше казала, че лордът се ползва с много лоша слава и че всички дами съжаляват нещастната му жена, която вечно е бременна. Търпели го само защото баща му бил влиятелен човек.

— Приемате ли предложението ми?

Софи овладя гнева си. Ясно си даваше сметка, че единствено преструвките, суетността му и невероятното му самомнение го карат да говори такива глупости. Успя дори да му се усмихне.

— Я ми кажете, сър Робърт, откъде сте толкова сигурен, че аз не съм жената на Райдър Шербрук? Понеже не приличам на жените, които Райдър е предпочитал ли? А приличам ли ви изобщо на момиче, което би се съгласило да стане нечия любовница?

— О, не, и точно това най-много ми хареса във вас. Всъщност жените на Райдър, които познавам, са най-различни. Някои са толкова красиви, че искаш да ги имаш веднага, а други са просто хубавички, но всичките имат прекрасни тела. Както вече ви казах, за Райдър се говори, че поддържа връзки с много жени едновременно. Той никога не би се обвързал само с една жена. Така че, явно сте негова любовница. Не може да бъде другояче. Не ви ли споменах, че съм един от доверениците на лейди Лидия, какъвто беше и баща ми? Не? Е, добре, знайте тогава, че тя много би искала да ви види, ако може, и отвъд Йерихон. Аз пък бих желал да й доставя това удоволствие. Приемате ли предложението ми?

Софи бавно се изправи, отупа прахта от амазонката си, изпъна ръкавиците си и прибра, доколкото можа, косите под шапката си. Струваше й се много странно, че тук Райдър има нейната слава. Бяха я взели за лека жена само защото всички бяха убедени, че той никога не би се оженил. Заета с тези мисли, тя хвърли поглед към мъжа пред себе си и рече:

— Обзалагам се, сър Робърт, че сте от хората, които дебнат прислужничките си по стълбите, за да ги опипват. Нали?

— Знаех си, че зад скромния ти вид се крие наглост. Има нещо в теб, което дразни мъжа и го предизвиква да ти надигне полите. Още щом те погледне, човек разбира, че знаеш какво се иска от теб. По очите ти си личи. Иска ти се, нали? Не ти ли се иска да те обладая, и то още тук?

— Предположението ви е забележително, но ако се приближите още малко, ще ви хвърля от скалата.

Той се засмя и бърз като змия, я сграбчи за ръката и я притисна към себе си. Софи не почувства страх, само се вбеси. Мъже! Всичките бяха еднакви! Забеляза на бузата му пропуснато от камериера недообръснато петно. От устата му лъхаше на грахова супа. По лицето й се изписа отегчение.

Това го разгневи, той я притисна силно към себе си и се опита да намери устните й, но тя му се изплъзна. Знаеше, че и през ум не му минава, че може да не го желае. Той я сграбчи за косите, за да не шава.

— О, това е вече прекалено — каза Софи, все още спокойна. — Няма да ви позволя да се държите повече така!

— Ха! — изсумтя той и успя за миг да намери устата й и да я докосне, но това беше всичко.

Ръцете й се свиха в юмруци, коляното й се надигна, готово да го срита в слабините…

И внезапно иззад гърба му се чу яростен рев. Софи почувства как сър Робърт подскочи като подритнато куче и се отдръпна от нея. Беше Райдър. Прииска й се да се разкрещи от радост. Изглеждаше здрав, загорял и силен, а шербруковските му очи пламтяха от гняв. Тя спокойно го наблюдаваше как удари сър Робърт право в зъбите, как мъжът падна на колене и как понечи да го удари отново и тогава сложи ръка на рамото му:

— Не си струва да си ожулваш кокалчетата заради него. И без това вече трябва да търси благовидно обяснение за чудесната синина, която му направи. Остави го, той е само едно нищожество.

Думите й достигнаха до съзнанието на Райдър и гневът му постихна, но пръстите на краката още го сърбяха да срита мъжа в ребрата.

— Успя ли да те нарани тоя кретен?

— О, не. Всъщност…

Сър Робърт се изправи и залитна. Гневът му се насочи не към Райдър, който го беше ударил, а към Софи. Тя знаеше, че всички мъже реагират така — винаги обвиняват жената. И се приготви да посрещне удара.

— Райдър, тя се опита да ме прелъсти! Добре дошъл у дома. Стоях си тук, а тя дойде и се опита да ме прелъсти…

Райдър се усмихна и го удари отново. Този път сър Робърт остана на земята.

— Никой не вярва на приказките й, Райдър, особено майка ти. Тя твърди, че е твоя жена, но всички знаем, че това е невъзможно. Тя ме пожела и флиртуваше най-безсрамно с всички мъже, с които я запознаваха, и…

Райдър приклекна, сграбчи го за яката и изсъска право в лицето му:

— Това е моята съпруга. Казва се Софи Шербрук. И кажи на всички ония мъже, че ако някой посмее дори да се приближи до нея, ще го пребия. А теб, Боби, ако още веднъж я ядосаш, ще те убия. Ясно ли е?

Сър Робърт кимна и хвърли злобен поглед към Софи, но докато отстъпваше заднишком към коня си, все пак не можа да се сдържи да не попита:

— Наистина ли си женен за нея? За една единствена жена?!

— Не казах ли точно това преди малко?

Райдър мълчаливо наблюдаваше сър Робърт, който яхна коня си и жестоко срита нещастното животно. И едва когато изчезна от погледа му, той се обърна към Софи, която мълчаливо го гледаше с коси, развени от вятъра. Усмихна се, помилва я по бузата и рече:

— Отдавна не сме се виждали. В конюшнята ми казаха, че обичаш да идваш тук. Здравей, Софи.

— Здравей.

— За първи път ли те безпокои Боби?

— Да, Райдър. И сама щях да се справя с него. Нямаше нужда да се правиш на рицар.

Той присви очи.

— Видях, че се готвиш да го ритнеш, Софи, но исках аз да го ударя. Радвам се, че ми преотстъпи това удоволствие. Можеш да ме разбереш, нали? Ти така добре познаваш мъжете.

— Да.

— Защо му позволи да те целуне?

— Защото иначе щеше да ми отскубне скалпа.

Райдър тръсна глава:

— Това е невероятно. Последното нещо, за което искам да говоря и да мисля, е тоя проклет мухльо Боби Простака, както му викахме като деца.

И се усмихна:

— Ела при мен!

Тя не помръдна, заслушана в забавените удари на сърцето си. Той се приближи и я прегърна.

— Много ми липсвахте — и ти, и Джеръми. Толкова отдавна не сме се виждали, Софи.

Повдигна брадичката й и я целуна с топлите си, корави устни. Но тя остана безучастна.

— Целуни ме, както само ти можеш — рече той.

— Не мога — отвърна тя и се опита да се освободи.

— Софи, на път съм да консумирам брака ни още тук, но едва ли ще ти е особено удобно. Хайде, целуни ме, за да ме залъжеш до вечерта.

Тя знаеше, че наистина ще го направи и нямаше как — целуна го с всичкото умение, което бе придобила през последните две години. Но това изобщо не го успокои. Той все повече се възбуждаше и вече й се струваше, че всеки миг ще надигне полите й и ще я притисне към някоя скала. Дишаше тежко, ръцете му се плъзнаха към бедрата й, повдигна я, и в този момент тя го отблъсна. Той веднага се спря.

Бавно вдигна глава и безизразно я погледна:

— Ужасна си. Държиш се като в Ямайка. Подлуди ме за няколко минути, а после ме отблъсна и през цялото време владееше положението. За тия осем седмици бях позабравил колко добре се справяш с мъжете. Просто подредих спомените си и се опитах да повярвам, че щом вече си моя съпруга, ще ми се зарадваш, ще се отнесеш към мен с уважение и ще ми дадеш да разбера, че ме приемаш и може би дори ме харесваш. Но нищо май не се е променило. Нали, Софи?

— Беше толкова неочаквано…

Той изруга и тя се отдръпна.

— О, само не ми разправяй, че това те шокира. Господи, по отношение на псувните навярно би могла и да ме надминеш! Не, това е направо невъзможно! Току-що се прибирам у дома. Видях се с брат си — той ми каза, че често идваш тук. Видях Синджън и Джеръми, който много ми се зарадва. Е, може би беше глупаво да реша, че и ти ще ме посрещнеш по същия начин. Няма значение. Но аз няма да анулирам нашия брак! Аз съм честен човек. Съгласих се да се оженя за теб, макар да се оказа излишно. Разбираш ли, Софи, скъпоценният ти чичо не бил нито застрелян, нито намушкан. Някой, най-вероятно Томас, го бил удушил с гарота. Така че е нямало нужда да се женя за теб, за да те снася от бесилото.

— Удушен с гарота ли? Нищо не разбирам.

— Но точно така е станало. Направих ужасна грешка. Трябваше да го огледам по-добре, но трупът беше твърде неприятна гледка. Предположих, че ти си го застреляла, но се оказа, че не е така. И излъгах, че е бил намушкан, за да те спася. Е, грешката си остава за моя сметка. Но в края на краищата негодникът е бил удушен с гарота.