— Не казвам, че е груб или жесток, няма такова нещо. Спасявал ме е толкова пъти, колкото и аз него, ако не и повече. Просто се боя от него и не желая да съм омъжена за никого. Според него няма от какво да се притеснявам, тъй като вече е правил с мен каквото си ще. И иска от мен да му имам доверие. Но как бих могла, след всичко, което се случи?

— Даа, разбирам — промълви Алекс.

Изчака Софи да продължи, но тя си замълча. Е, това нямаше значение — рано или късно щеше да научи тази вълнуваща история, така че ведро каза:

— Добре. Сега вече си си у дома. Надявам се, че тук ще си щастлива. Има само една личност, която вероятно ще ти създава проблеми, и това е нашата обща свекърва, но пък без нея щеше да е скучно. Тя ми помага да се поддържам във форма. Ненавижда ме, но аз не й обръщам внимание. Все още не може да понесе мисълта, че Дъглас не се ожени за сестра ми Мелисанда. Но това също е една много дълга история. Ще имаме време да се позабавляваме и с нея, нали?

Във всеки случай аз още един два дни няма да мога да те защитавам. Е, в края на краищата, лейди Лидия може и да те хареса, но много се съмнявам — просто не е такъв човек. А, ето го и Дъглас. Софи, ти си малко по-висока от мен, но камериерката ми навярно ще успее да ти преправи някои от дрехите ми, докато извикаме шивачка.

— О, не, не мога да приема това!

— Не ставай глупава — каза графинята с нетърпящ възражение глас. — Ако лейди Лидия те види в рокля като тази на гърба ти, завинаги ще те заклейми като жена от най-низша класа.

Дъглас се разсмя:

— Тя е напълно права. Сега ще отидем да ти покажа спалнята ти, а после ще се върнеш тук, за да те облечем прилично. А аз ще се постарая да занимавам майка си до вечеря.

Но последните му думи прозвучаха доста неубедително. Софи с недоумение изгледа този мъж, който в началото й се видя толкова суров. Той се доближи до леглото, целуна жена си по устните и прошепна:

— Поправките ще бъдат доста сериозни, скъпа — твоите гърди са най-неотразимите.

Софи го чу и отново се вторачи в него. Този властен човек, който според Райдър с лекота би се справил с нея, да се шегува така с гърдите на жена си?! Навярно все още не познаваше мъжете чак толкова добре.

Графът се изправи, погали жена си по бузата и се обърна към Софи:

— Сега да я оставим за малко сама с нещастието й, а след час ще се върнеш, за да се погрижите за роклята, нали?

Софи кимна. Просто нищо друго не можеше да направи.

13.

— Какво става тук, Александра? Джъркинз ми каза, че Дора му казала как чула мисис Пийчъм да казва на Холис, че Райдър се бил оженил. Оженил се бил! Абсурд! Това просто не може да е вярно. Навярно някоя от неговите уличници се опитва да мине за почтена и да ни заблуди. Навярно ще иска пари — те всички искат пари. А както чух, имала и дете! Това вече минава всякакви граници. Дошла съм, Александра, да ти помогна да се отървеш от нея. Ти си болна и нищо чудно, че момичето е успяло да те заблуди. Мили Боже! Това тя ли е? Тук, в твоята спалня?! Изглежда точно така, както предполагах — като някоя преоблечена уличница. Веднага напусни къщата ми! Вън!

И театрално посочи с ръка към Софи, която застина до камината и не сваляше очи от нея. Враждебният глас натрапчиво звучеше в ушите й, тя се скова от ужас и направо не знаеше какво да каже.

— О, Господи! — простена Алекс, притвори очи и в миг доби наистина много болнав вид.

Софи стоеше насред стаята, облечена в една от роклите на Алекс, която едва скриваше глезените й, а над талията й стоеше прекалено свободно, тъй като, както бе отбелязал и графът, Софи нямаше единствените по рода си гърди на Алекс. Какво ли искаше да каже с това „уличниците на Райдър“?

Алекс събра сили и се повдигна от възглавниците.

— Скъпа Лидия, това е Софи Шербрук, новата ти снаха. Софи, това е лейди Лидия, майката на Райдър.

— Това не е възможно! — твърдо каза вдовицата и постави ръце на хълбоците си. — Я се погледни! Виж тоя парцал, който си облякла — на нищо не прилича! Грозен, евтин… Приличаш на уличница, която се опитва да мине за почтена жена! Но мен не можеш да ме заблудиш така лесно, както снаха ми.

— Всъщност, мадам, това е една от моите рокли, която преправяме за Софи.

Но дори и след това явно доказателство, че греши, лейди Лидия изобщо не се разколеба и дори не се опита да се извини на снаха си, задето я е обидила — това й се случваше толкова често, че не би й стигнало времето да се извинява. Все още стоеше с ръце на хълбоците, ноздрите й потръпваха от възмущение и нямаше никакво намерение да отстъпва. Погледна пак към Софи и рече:

— Този цвят изобщо не й отива. Прави я много бледа. Та значи твърдиш, че си съпруга на Райдър, а? Не е възможно. Райдър винаги се е надсмивал над самата мисъл за брак. Предпочита да е свободен, за да може да бъде с много жени. Така че ти несъмнено си една лъжкиня, една авантюристка, и несъмнено…

— Съжалявам, Алекс, просто съвсем за малко я изпуснах! Здравей, мамо.

Беше графът. Дишаше тежко и Софи за миг я напуши смях, като си представи как този суров мъж търчи нагоре по стъпалата, за да обуздава майка си.

— Аа, както виждам, вече сте се запознали със Софи. Тя пристигна с по-малкия си брат Джеръми.

Припомнил си, че в тази къща той е господарят, графът величествено влезе в стаята, но щом се приближи до Софи, й намигна. Спря се, огледа я от глава до пети и се обърна към жена си:

— Видя ли, че се оказах прав? Ти си единствена по рода си. Мамо, няма ли да поздравиш Софи с добре дошла в Нортклиф Хауз?

Графът седна на изящния стол, който изстена под тежестта му, без да свали очи от лицето на майка си. На нейно място Софи щеше да измърмори нещо незначително и да избяга от стаята. Молеше се никога да не й се налага да се изпречва срещу този мъж, който й се струваше по-опасен и от най-острия нож.

— Това пък какво значи?! — заядливо попита лейди Лидия. — Хайде, Дъглас, не ми разправяй, че си й повярвал. Виж я само — ами че Райдър не би я и погледнал втори път.

— И все пак го е направил, мамо, защото наистина са женени. Получих от Райдър писмо, с което ми представя и нея, и Джеръми. Така че бъди добра да си наденеш една от най-хубавите усмивки и да я поздравиш.

Софи щеше само глуповато да се усмихне, ако тези тихи и спокойни думи бяха отправени към нея. Но лейди Лидия само за миг се поколеба и после безизразно каза:

— Моят син, на когото дължа уважение, понеже е граф, те е приел в този дом. Но ще видим дали ще останеш, когато и другият ми син се завърне.

Изправи се, сякаш бе глътнала бастун, и излезе от стаята.

А графът се обърна към все още пребледнялата си жена:

— Да не си се опитвала да я поучаваш, Алекс? Този изправен гръб предполага, че си се държала с нея най-арогантно. Да не би да си я поучавала, а?

— Ти по-добре да беше дошъл малко по-рано — отговори Алекс.

— Съжалявам, но когато поиска, тя наистина може да бъде прекалено бърза. Софи, в тази рокля изглеждаш малко бледа. Не бива да носиш жълто. На Алекс то й стои добре, но ти имаш нужда от друг цвят. Алекс, нямаш ли нещо да речем в бледорозово?

Алекс имаше три розови рокли. Така че след петнадесет минути графинята вече спеше следобедния си сън, розовата рокля бе предадена на камериерката за поправка, а Софи, застанала насред спалнята си, оглеждаше огромния гардероб от черешово дърво, пълен с мъжки дрехи. С дрехите на Райдър. Бяха я настанили в неговата спалня. Не беше се и сетила, че ще стане така, но нямаше друг избор.

Надникна през прозореца с изглед към входната алея и видя Джеръми, който бавно куцукаше подир Синджън на връщане от конюшнята. Тя забави стъпка и тръгна редом с него. Той оживено й говореше и размахваше ръце, точно като баща си, а Синджън внимателно слушаше и от време на време кимаше с глава. Софи почувства прилив на благодарност. Късно следобед слънцето се беше показало и сега блестеше над тучните зелени ливади, обсипани с цветя. И макар да ги нямаше пищните багри на Ямайка, гледката беше прекрасна. Софи се зачуди къде ли държат голите гръцки статуи — очакваше прозорците на Райдър да гледат право към тях. Обиколи стаята, заотваря чекмеджетата на гардероба и откри бельото си до неговото. Това я обърка и изплаши. Много внимателно затвори чекмеджето, легна по гръб на кревата и се загледа в тавана.



Денят бе ветровит и студен, въздухът направо тежеше от влага. Софи скочи от Лила, кобилата, която й беше предоставил графът, привърза я за един тисов клон и се доближи до ръба на скалата. Плажът бе покрит с изхвърлени от вълните парчета дърво, с изсъхнали водорасли, с огромни камъни и много тъмен пясък, който изглеждаше мокър и студен. Още не можеше да привикне към климата. Непрекъснато й беше студено. Обгърна раменете си с ръце и дълго стоя така, неподвижна. Дивата гледка в краката й я омайваше, а вятърът развяваше косите й, измъкнали се изпод панделката на тила.

Синджън й беше казала, че някога графът обичал да идва тук, за да размишлява. Но откакто се оженил за Алекс, беше добавила зълва й със закачлив блясък в сините си шербруковски очи, ходел там все по-рядко, а откак признал Алекс за съпруга, кракът му вече не стъпвал там.

Това беше добре дошло за Софи, която обичаше да се усамотява на пустата скала и да съзерцава бушуващите води. През последната седмица бе прекарала тук доста време, даден от езика на лейди Лидия и от любопитните очи в Нортклиф Хауз.

Седна на един камък и приглади амазонката на коленете си. Изведнъж кобилата й изцвили и Софи вдигна очи. Някакъв човек яздеше към нея. Не беше графът, не беше и Синджън, която често се отбиваше и просто присядаше в краката й, без да досажда. Беше някакъв мъж, когото бе срещнала в селото преди няколко дни. Ако си спомняше добре, казваше се сър Робърт Пикринг — към тридесет и пет годишен, женен, баща на пет дъщери. Похотливият поглед, който й хвърли, когато Алекс ги запозна, напомни на Софи за лорд Дейвид Локридж, и още тогава й стана неприятен. А появата му на шербрукска земя засили това чувство. Познаваше този тип мъже и се приготви за отбрана.