— Извинете нахалството на сестра ми — рече Дъглас, докато отваряше писмото, — но все още никой не е успял да я накара да си държи езика зад зъбите.

— О, защо, толкова беше мила, и никак не ме притесни!

— Нито пък мен — обади се Джеръми.

— Честно казано и мен не ме притеснява. А сега ме извинете за момент — отвърна графът и зачете писмото.

Софи изобщо не знаеше какво му е писал Райдър. Докато пътуваха, много пъти си беше задавала този въпрос, а веднъж дори се опита да разтопи печата на свещта, но бързо се отказа — с лошия си късмет, ако го отвореше, сигурно щеше да си проличи и графът можеше да я вземе за някоя измамница. Представяше си как щеше да й се заканва с пръст, докато я изхвърляха през вратата. И сега стоеше, напрегната и нещастна, като затворник, който очаква присъдата си. Графът внимателно прочете писмото, после я погледна и чертите му изведнъж се смекчиха, а в очите му проблесна весело пламъче. Целият стана някак по-приветлив. Софи с облекчение забеляза промяната — през последните две години се беше научила добре да чете по мъжките лица.

— Райдър ми пише за някаква неприятност, с която сте се справили задоволително.

Софи се надяваше, че тя не е част от тази неприятност.

— Да — каза предпазливо и замръзна в очакване.

— Пише ми също така да те наричам Софи. Според него София звучало като име на руска принцеса, чиито вени са сковани в лед, докато ти си била топла и ласкава.

— Така ли пише?

— Брат ми винаги излага същината на нещата, Софи, и никога не си губи времето с изтъркани фрази. А за теб, Джеръми, пише, че си най-страхотният от всичките му шуреи, така че веднага да ти предоставя кон.

— Наистина ли? Но, сър, та това е ужасно — ами че аз съм единственият му шурей.

— Е, такъв си е Райдър. И ме моли да се грижа за вас, докато се завърне у дома.

Братът и сестрата се вторачиха в граф Нортклиф. А Дъглас Шербрук прекрасно разбираше, че са се опасявали от него. Когато Холис му съобщи, че снаха му очаква да го види, той се разсмя и гласно изрази учудването си от нахалството на поредната любовница на Райдър.

— И казваш, че води някакво дете, така ли беше? Момче на десетина години? Не е възможно, Холис. Та Райдър не е достатъчно възрастен, за да има такова голямо дете.

Но Холис не се засмя с него, а остана напълно спокоен и каза, без да го погледне:

— Не се дръжте зле с нея, милорд. Да не сбъркате. Тя наистина е тази, за която се представя.

Вярно, че двамата изглеждаха като мокри мишки. Пък и Софи не беше кой знае каква красавица и по нищо не приличаше на жените, с които Райдър обикновено се забъркваше. Но лицето й беше миловидно, а чертите й издаваха гордост и упорство. И брат му наистина се беше оженил за нея. Трудно му бе да повярва, макар да държеше доказателството в ръцете си. Трудно му бе да повярва и все пак Холис беше й повярвал още в първия миг.

Графът се откъсна от мислите си и се почуди какво да каже. Спаси го влизането на самата мисис Пийчъм, която вече двадесет години беше икономка на семейство Шербрук.

— Виж ти, съпругата на господаря Райдър! В тия мокри дрехи сигурно се чувствате ужасно! Божичко, колко е сладка! А какви коси има! Мисис Пийчъм ще се погрижи за вас, миличка, не се безпокойте!

Софи бе покорена. Тя поклати глава:

— Вече не съм толкова мокра.

— А, ето го и Холис. Би ли се представил на дамата, Холис?

— Разбира се, милорд. Аз съм Холис, госпожо. Ако имате нужда от каквото и да било, просто трябва да ме повикате.

Чаят беше сервиран и мисис Пийчъм и Холис се оттеглиха. Синджън весело лапаше кифлички и непрестанно побутваше Джеръми с лакът в ребрата, за да му подскаже кои са най-вкусните, а той вече се беше преместил по-близо до нея.

Софи отхапа от лимоновия кейк. Беше чудесен. Погледна нервно към графа, който замислено я изучаваше. В стаята бе топло и приятно. Бяха ги посрещнали добре. Бяха ги нахранили. Райдър бе писал на брат си да я нарича Софи. Джеръми щеше да получи кон. Но всичко вече й дойде твърде много.

Графът се усмихна и й предложи още чай, а тя внезапно избухна в плач.

— О, Божичко!

— Синджън — спокойно каза графът. — Заведи Джеръми в конюшнята и му изберете подходящ кон за езда. Ако вали, разкажи му за конете. Веднага тръгвайте!

Синджън сграбчи Джеръми са ръка и го повлече след себе си, а отвън се наведе над ухото му и въодушевено прошепна:

— Не се безпокой! Дъглас ще се погрижи за сестра ти. Представям си какво е преживяла, но вече всичко ще бъде наред. Дъглас е чудесен, ще видиш.

Графът изчака малко и се обърна към разплаканата съпруга на Райдър:

— Справихте се чудесно. Аз самият бих обезумял при мисълта да отида в къща, пълна с непознати хора, които могат да превърнат живота ми в ад. Но ето, вече сте тук и ние не се оказахме чак толкова страшни, така че сега всичко ще се оправи, нали?

Софи изхълца и изтри очи с опакото на ръката си. Дъглас й предложи носната си кърпа и тя се изсекна.

Той се облегна на малкото писалище, кръстосал глезените и ръцете си.

— Райдър застава по същия начин — отбеляза Софи, — но само когато иска да ме сплаши. А вие изглеждате добронамерен.

Графът се засмя:

— Брат ми да се опитва да те сплаши?! Колко странно! Обикновено получава всичко, което поиска, само благодарение на чара си.

Софи отново се изсекна и пъхна кърпата в единия си ръкав:

— И той все това ми повтаря.

— Значи се е опитвал да обърне вниманието ти върху безспорния си чар? Това изобщо не е в негов стил. Искаш ли сега да те запозная с жена си? А през това време мисис Пийчъм ще приготви стая за Джеръми и ще проветри спалнята ти. По-късно, ако желаеш, ще ми разкажеш какво точно се е случило в Ямайка. Както ти казах, Райдър пише само за важните неща, но не и за подробностите.

Софи кимна и се опита да приглади с ръка някои от гънките на роклята си, която все още изглеждаше влажна. В преддверието улови отражението си в едно огледало — изглеждаше направо ужасно! Извика стресната и посегна към един кичур, провиснал от едната страна на лицето й.

Графът приветливо каза:

— Не обръщай внимание на това огледало, то винаги лъже. И жена ми го е забелязала. А дори и сестра й Мелисанда, която е толкова красива, че като я погледнеш, чак свят ти се завива, и тя го избягва. Съжалявам, но жена ми не е в състояние да слезе и да те посрещне, така че ще трябва ние да отидем при нея. Въпреки студа и дъжда можеш да се радваш, че носът ти не е зачервен като нейния.

Графиня Нортклиф лежеше в леглото, облегната удобно на куп възглавнички. Носът й наистина беше зачервен, очите й сълзяха и на често подсмърчаше. Хубавото й бледо лице бе обградено от коси с чудесен червеникав оттенък.

Графът ги представи. Тя огледа момичето, което стоеше неподвижно като статуите в градините на Нортклиф Хол, и промърмори:

— Е, поне сте облечена…

— Какво каза, скъпа?

— О, просто си помислих, че Софи прилича на някоя от градинските ни статуи. Не мислиш ли?

— А въпросните статуи, Софи, нямат по себе си и смокиново листо дори, да не говорим за ризи или панталони. Жена ми е малко разсеяна от тази настинка. От два дни е прикована в леглото, а никак не обича да лежи — иска й се непрекъснато да е на крак и безмилостно да се разпорежда с всички нас.

— Не го слушай, той умира да ме дразни. О, Боже, та ти си плакала! Какво се е случило? Дъглас, да не би да си се държал зле с нея?!

— Да, Алекс, бях същински злодей. Наругах я, задето се е осмелила да дойде тук, и й казах, че може да преспи две нощи в конюшнята, но после все пак ще трябва да си върви. Е, поне й услужих с носната си кърпа.

— Наистина, самият факт, че Райдър си е взел жена, е в състояние да разстрои всеки нормален човек.

— Все пак не би могъл да си вземе маймуна, Алекс, поне не с тази цел. По-късно ще ти представя и Джеръми. А ти, Софи, стой по-далеч от нея — не ми се ще, когато Райдър се върне, да завари жена си в леглото със зачервен нос и в лошо настроение.

Графът потупа Софи по рамото и шеговито се поклони на жена си.

— Ако жена ми те притеснява, просто й кажи да си гледа работата. Но според мен тя умее да пази тайна и може да бъде чудесна довереница. А има и чувство за хумор.

Докосна още веднъж рамото на Софи и излезе от стаята.

— Чудесен е, нали? — забеляза графинята.

— Така ми каза и Синджън.

— И е вярно. Дори когато ме докарва до лудост и ми се ще да го убия, пак е чудесен. Звучи глупаво, нали? Е, надявам се, че през следващите двадесетина години все ще ми мине.

— И на мен ми се щеше да убия Райдър още от мига, в който го видях.

— Страхотно! — рече графинята и издуха носа си, после кихна, облегна се на възглавниците и изстена: — Съжалявам, че не мога да се погрижа за теб. Но съм сигурна, че Дъглас вече ти е намерил камериерка, а за брат ти ще се погрижи някой от лакеите. Той се казваше Джеръми, нали? Прекрасни имена имате, и двамата. А сега седни и ми разкажи как е Райдър. Да, да, седни, настани се по-удобно.

— Ами… той никак не е чудесен — започна Софи.

Алекс направо зяпна новата си етърва и бавно изрече:

— Така ли? Я ми разкажи всичко.

Софи се почувства като неблагодарна глупачка. Поклати глава, а пръстите й заусукваха полата.

— Съжалявам. Девер ти е и сигурно го обичаш. Но той се ожени за мен само за да ме спаси от смърт. Иначе изобщо нямаше и намерение да се жени. Та той дори не ме харесва. Направи го от съжаление. Но мисля, че разбра, че съм била девствена, поне преди да ме упои, да ме заведе в оная вила, да ме съблече и да прави неща, които не помня, понеже, както ти казах, ме беше упоил.

Алекс не каза нито дума. Внезапно се почувства изненадващо здрава и дори се поизправи на възглавниците. Носът й спря да тече, а умът й се проясни като лятно небе.

Но в мълчанието й нямаше нищо враждебно. Тя се усмихна на Софи и момичето продължи, вече без да хълца: