— Уморена ли си, Софи?

— Да — машинално отвърна тя и едва тогава усети колко е изтощена.

— Как са ребрата ти?

— Болят ме ужасно, а и краката, и…

— Никак не те бива да лъжеш. Преди можех да се хвана, но сега, когато вече те познавам…

— Не си прави илюзии, Райдър, ти изобщо не ме познаваш.

— Нищо, ще те опозная. Имам най-доброто желание. За съжаление известно време ще останем разделени. Но ще ти дам препоръчително писмо до брат ми, граф Нортклиф, и достатъчно пари, за да можете в Саутхамптън двамата с Джеръми да си наемете карета и охрана. Обещай ми, че ще го направиш.

Тя обеща.

Той се загледа в извивката на гърдите й, която се подаваше над дантелата на деколтето.

— Слабичка си ми, но хич не се притеснявай — ще напълнееш.

— Щом съм бременна, това със сигурност ще стане.

Лъжи, помисли си Райдър. Толкова трудно му беше да се съобразява с тях, но все пак успя да каже небрежно:

— Както ти казах, не е сигурно, че ще имаш дете. Може да си бременна, а може и да не си. Надявам се, че това няма да те разочарова чак толкова.

— Не ми е добре, значи сигурно съм бременна.

Интересно, помисли си той, облегна се назад и повъртя чашата шампанско между дългите си пръсти.

— Софи, не бива да се боиш от мен. Не, изобщо не се опитвай да отричаш — казах ти, че познавам жените. Моля те, постарай се да запомниш, че щом веднъж съм бил с теб, ти вече не си девствена. А аз се възползвах от теб. Дори целунах оня чудесен родилен белег зад лявото ти коляно:

— Може и да е така, но все пак…

— Все пак какво?

— Ами когато си вършил с мен тия неща, аз изобщо не бях на себе си.

— Просто трябва да ми повярваш.

— Така, както ти ми повярва ли?

— Е, хайде да забравим всичките подли номера, включително и упояването. Макар че още побеснявам, като се сетя как с чичо ти ме съблякохте и ме оставихте на онова момиче. Между другото, как се казва тя?

— Далия. И още първия път, когато те видя, каза, че си опасен.

Райдър се засмя и Софи побърза да добави:

— Но не достатъчно, за да пожелае чичо ми да й плати.

— А ти гледаше ли, докато бях с нея?

— Съвсем малко, и то защото чичо ми реши, че трябва. Смяташе, че си от мъжете, които споделят с любовниците си интимните си преживявания, така че трябвало да знам какво е ставало. Но аз не издържах и излязох.

— Много подъл номер беше. А сега, скъпа моя, се качваме горе.

След по-малко от десет минути тя вече го гледаше от другия край на спалнята. Той затвори вратата, заключи и тръгна към нея с усмивка и победоносно блеснали сини очи.

Наистина изглежда като девица, която ще принасят в жертва, помисли си той, и в този миг най-после осъзна, че тя наистина е девствена, че предполагаемите й любовници са били с Далия и че Самюъл имаше право — тя за нищо на света не би станала проститутка.

Зачуди се дали да не й каже, че все още си е девица и че е използвал великолепната си лъжа, за да попречи на брака й със Самюъл, но се отказа. Щяха да имат предостатъчно време да си кажат какво ли не. Истината можеше и да почака.

Прегърна я, без да я целува, и рече:

— Знам, че си виждала част от това, което мъжете и жените правят заедно в леглото. От личен опит знам и това, че умееш да прелъстиш един мъж, да го възбудиш, докато стане твърд като камък и готов да ти обещае всичко на света. С мен не успя само поради особените обстоятелства. Няма да бързаме Софи. Искам да забравиш неприятните си преживелици — те вече нямат значение. Значение имаме само ти и аз. Разбираш ли?

— Не искам, Райдър. Имам нужда от време.

— Ще имаш цялото време, което ти трябва, или поне седем седмици, но не и тази нощ. Аз не съм като ония лигльовци. С мен ще ти бъде приятно и ще те накарам да забравиш всичките им неприятни навици.

Ръцете му успокояващо я галеха по гърба, сякаш опитомяваше някое дете или диво животно. А тя си спомни лорд Дейвид, спомни си ръцете му върху тялото си и устата му върху своята… Спомни си и Оливър Сасън, и Чарлз Грамънд, и Дики Мейсън — още един мъж, когото чичо й с нейна помощ опропасти. Имаше и двама други — единият вече бе мъртъв, а другият напусна Ямайка със славата на закоравял пияница. Господи! Нямаше да може да забрави. Мразеше всичко това. Мразеше и себе си, а и него, задето я беше принудил на тази женитба.

Отдръпна се така рязко, че Райдър не успя да я задържи, изтича на балкона и се обърна към него едва когато стигна до перилата.

Той не бе мръднал от мястото си, но вече събличаше връхната си дреха. Тя го изгледа вцепенена как сваля вратовръзката, ризата, бельото си, как сяда на столчето и събува ботушите си, и когато се изправи и посегна към копчетата на бричовете, му изкрещя:

— Не! Какво правиш?! Спри!

— Защо? — попита той. — Едва ли мога да накърня с нещо девическия ти свян, нали? Господи, жено, та ти си ме виждала гол, виждала си ме възбуден, с желание в очите — за теб това не е нищо ново. Не си ли виждала и други мъже в това състояние?

Най-сетне остана гол и тя можа да види колко я желае. Но не пристъпи към нея, а й протегна ръка:

— Ела тук, Софи. Време е да започнем брачния си живот.

— Не ми е добре — отвърна тя.

— Значи така — каза той, повече на себе си, отколкото на нея, и се приближи.

Предаде я сватбената й рокля. Опита се да му се изплъзне, но полите се набраха между краката й и не успя да се дръпне достатъчно бързо. Застъпи дантеления подгъв и усети как дрехата се разкъсва под лявата й ръка, а не искаше да я скъса — толкова беше хубава…

Нетърпеливият глас на Райдър я стресна:

— Не се бори с мен, Софи — няма смисъл. Ти даде клетва да ми се подчиняваш и е време да приемеш тази клетва сериозно.

Тя вдигна глава и го погледна в очите:

— Значи да премина от подчинение на чичо си в подчинение на съпруга си, така ли? Но аз искам да съм свободна, не разбираш ли? Защо мъжете се раждат свободни, а толкова малко жени успяват да се доберат до свободата? И ти не си по-различен от останалите, както и предполагах. Всички сте егоистични и брутални животни!

— Не, Софи. Аз не съм като другите. Аз съм твой съпруг, докато смъртта ни раздели.

Софи го изгледа с безразличие.

Изведнъж той с ужас си помисли, че тя може никога да не го пожелае. Това беше абсурдно! Нямаше да го допусне. Въздъхна.

— Добре, седни. Нека поговорим.

Тя седна и той раздразнено забеляза облекчението, което се изписа по лицето й.

— Имаш ли да ми кажеш още нещо за мъжкото безчестие и бруталност?

Тя отвърна, без да го погледне:

— Предполагам, че е глупаво да се държа така, след като вече си ме виждал гола и си ме имал. Вярно, че не си ме наранил, тъй като на сутринта не изпитвах болка. Но разбери, аз не помня нищо. Нищичко.

Вдигна глава и го погледна в очите:

— Трудно ми е, Райдър.

— Знам, Софи, и искам да ти помогна, но трябва да ми вярваш. Нямам никакво намерение да те държа заключена вкъщи. Предполагам, че през повечето време ще правиш, каквото искаш. Но не си мисли, че ще те пусна да ми избягаш накрай света. Та ти си само една слаба жена и толкова лесно можеш да бъдеш наранена. А по-късно, кой знае, може пък двамата заедно да отплуваме накрай света.

Това никак не съвпадаше с представите й за свободата, но в момента нямаше смисъл да възразява.

— Аз никога няма да те нараня, Софи, няма да те бия, нито да те заплашвам — така правят само негодниците. Чичо ти беше един безсъвестен мошеник. При това извратен. Нито аз, нито приятелите ми сме такива. Никога няма да ти сторя зло.

— Не ти вярвам.

— А защо не ми повярваш? — Райдър стана и й предложи ръката си. — Ела, време е вече да си лягаме. Ще ти помогна да съблечеш роклята си.

Нямам избор, помисли си тя. Никакъв избор. Тръгна към него и скоро роклята й бе разкопчана и той нежно я смъкна от раменете й. Целуна я леко по рамото и почувства как тя потръпна.

— Съблечи я. Предполагам, че ще искаш да си я запазиш все пак това е сватбената ти рокля, нали? Можеш да зашиеш скъсаното. Имаш ли място в багажа си за нея?

— Да.

Софи предпочиташе да зашие роклята си сега, за да скъси дългата нощ, но разбра по изражението му, че повече не била да му се противопоставя. Припомни си лицето на чичо си и потъмнелите му от гняв очи, когато го предизвикваше, и отново усети ударите на юмруците му и разкъсващата болка.

Скоро остана само по риза и по чорапи.

— Значи на собствената си сватба остана без обувки, а? — отбеляза той развеселен. — Мислех си, че си по-висока. Нека събуем и чорапите, за да погледна как са краката ти.

Тя приседна на ръба на леглото, само по бялата си муселинена риза. Райдър се облегна на лакът съвсем близо до нея и тя още по-осезаемо усети голотата му.

— Раните ти зарастват добре — обяви той. — Останали са само няколко драскотини. На кораба не носи обувки, но внимавай да не се набодеш на някоя треска от палубата. Дай сега да огледам и ребрата ти.

Той я улови за ръка, привлече я към себе си, наведе се и повдигна края на ризата й — и замръзна. Чудеше се да закрещи ли, или да се изсмее на жестоката ирония на съдбата — това бе първата му брачна нощ, а той нямаше да може да се възползва от нея.

По ризата й имаше кръв.

— Не ти ли е добре, Софи?

— Не, Райдър. Не те лъжа. Коремът ме присвива.

— Нищо чудно — съгласи се той и много дълбоко въздъхна: — Съжалявам, ако те разочаровам, но не си бременна.

Тя рязко си пое дъх, погледна го и още повече пребледня.

— Нищо де, не се притеснявай от мен. Носиш ли си други дрехи?

Тя поклати глава.

— Добре, ще повикам Коко и ще ти дам лауданум. Много ли те боли?

След петнадесет минути Райдър седеше по халат на леглото и наблюдаваше бледото лице на жена си. Въпреки горещината, тя се беше завила до носа. Даде й да изпие лауданума и каза заядливо:

— Кълна се, че няма да ти посегна, докато си упоена.