Райдър Шербрук засмяно му предложи гостоприемството на Кимбърли Хол до идния следобед и той с готовност прие. Знаеше какви ги разправят за София Статън-Гревил, знаеше, че на Шърман Коул много му се ще да я арестува й си мислеше, че знае и защо — нали в крайна сметка човешките слабости бяха негова професия. Но понеже не беше нито глупав, нито безмилостен човек, пък и не смяташе, че любопитството задължително е добродетел, в случая предпочиташе да не знае подробностите.

Всички чакаха. Тази вечер, благодарение на трите чаши пунш, които бе изпил на вечеря, гласът на мистър Медърз звучеше още по-сладко от обикновено. Той бързаше да привърши кратката церемония, доволен, че младата дама не припадна. Тя беше пребледняла, гледаше с тъжни, безизразни очи и почти шепнеше.

За сметка на това Райдър Шербрук бе английски аристократ до мозъка на костите си. Гордо изправен, той отговаряше ясно и отчетливо и ако изпитваше същия ужас като булката, чудесно го прикриваше.

Райдър се чудеше какво ли си мисли Софи. Добре знаеше, че не иска да се омъжва за него и че към тази стъпка я бе подтикнала единствено мисълта, че може да увисне на въжето. А за един младоженец тази мисъл съвсем не беше приятна. Съмняваше се, че в друг случай би го взела за съпруг, дори и да беше бременна от него. Е, в крайна сметка, това съвсем скоро щеше да стане. С известна изненада осъзна, че всъщност иска точно това — тя да му стане съпруга и двамата с Джеръми да се почувстват в безопасност.

И когато тя съвсем тихо промълви своето „Да“, той стисна ръката й. Помисли си, че първоначалният й отказ говореше за честност и достойнство. Тя не го искаше, но можеше да я разбере, като знаеше какво е преживяла. Нищо, скоро щеше да промени мнението й за себе си. Не беше глупак, а и тя вече щеше да е негова съпруга. Припомни си всички жени, които беше имал досега, припомни си удоволствието, възбудата и смеха, които бе споделял с тях. А ето че трябваше да се обвърже с жена, която не го иска, която се омъжва за него само защото няма друг избор. Е, в това отношение си приличаха — и той никога не би помислил да се жени за нея, макар че определено си струваше. Беше просто въпрос на чест.

Софи бе доволна, че успя да изрече своето „Да“. Ненавиждаше се, задето почти го проблея, но макар да знаеше от какво я спасява, този мъж я плашеше до смърт.

В момента, в който станеше негова жена, той можеше да прави с нея, каквото пожелае. Знаеше това — чичо й непрекъснато й го повтаряше. Не вярваше, че ще я бие — не беше от този тип мъже. Плашеше я друго — че ще може да се възползва от тялото й, когато и както си поиска. От друга страна, той вече я беше обладавал, бе виждал тялото й, както и тя неговото, и не беше я наранил. На сутринта не усети нито болка, нито неразположение. Не, не беше я наранил.

Но беше изплашена. Докосна гладката муселинена рокля, която Коко й бе ушила следобеда. Беше красива, снежнобяла. Това я накара да се усмихне.

— Ще изглеждаш като девица на жертвоприношение — бе казал той, когато видя почти завършената рокля.

Щеше й се викарият вече да е свършил. Стомахът й се свиваше. Страхуваше се не само от Райдър, но и от Шърман Коул, и се чудеше дали наистина ще успеят с Джеръми да се качат на кораба и най-после да бъдат в безопасност.

Спомни си как Райдър дойде да я вземе за вечеря. Влезе в стаята усмихнат, дяволски елегантен и красив.

— Знаеш ли, че си прекрасна?

— По-скоро приемлива.

— Не, прекрасна си. Готова ли си? Викарият вече дойде. Ще вечеряме преди церемонията. Съжалявам, че от Кемъл Хол няма да присъства никой, но не можем да рискуваме.

— Райдър, не е нужно да правиш това.

— Стига де — мило я прекъсна той, предложи й ръката си и двамата заслизаха по широкото стълбище.

Райдър усети как тя потръпва, докато той произнася брачната клетва, и тихо й прошепна:

— Недей, Софи, не се плаши от мен. Имай ми доверие — много скоро всичко ще приключи и никога вече няма да ти се случи нищо лошо.

Тя не му повярва, но някак не вървеше да му го каже, след като вече беше неин съпруг. Видя как Джеръми се усмихва, сякаш светът е негов. За неин ужас Райдър беше спечелил малкия с лекота.

Церемонията свърши. Посипаха се поздравления. Самюъл изглеждаше доволен и много облекчен, обърна се към Софи, прегърна я и тихо й каза:

— Всичко ще бъде наред, мила моя. Винаги съм казвал, че има Провидение. Писано ви било с Джеръми да напуснете Ямайка и да се върнете в Англия. А младоженецът ще ти хареса, ще видиш — веднъж стъпил в правия път, той без колебание ще го следва. Така че вярвай му, Софи — много добър човек е.

Тя хвърли поглед към младоженеца, прегърнал Джеръми през раменете. Момчето бърбореше като сврака, а Райдър кимаше и се смееше.

Внезапно веселата глъчка замря. Райдър вдигна поглед и съзря Шърман Коул на вратата на залата.

На Софи й идеше да потъне вдън земя. Не можеше да помръдне. Видя как Райдър бързо се отправя към Кол.

— За мен е удоволствие да ви видя, мистър Кол, но не си спомням да бяхте поканен. Какво ви води насам?

Шърман Коул огледа залата, втренчи се в Софи, която с бялата си венчална рокля приличаше на мраморна статуя, видя как Самюъл я улови за ръката и му рече:

— Мили Боже! Да не смяташ да защитиш малката мръсница, като я омъжиш? И тоя глупак Грейсън наистина го направи?! Наистина ли те ожени за тая малка уличница, а?

Райдър въздъхна:

— Не ви ли предупредих вече? Сър, освен че сте досаден, вие сте бил и глупак.

— Но той не може да се ожени за нея! Чуваш ли, Самюъл?! Това с нищо няма да промени нещата! Та тя уби бедния си чичо! И аз още утре, като изследваме тялото на Бърджис, ще дойда да я прибера. Остава ти само една нощ с нея, така че гледай добре да я оползотвориш. А после ще дойде моят ред и аз ще се погрижа справедливостта да възтържествува и…

И Райдър го удари точно в челюстта: Шърман Коул се свлече на земята в безформена купчина. Райдър го вдигна под мишниците и го завлече зад един стол, но краката му останаха да стърчат отвън. Той придърпа стола, избута Коул зад него, после отново върна стола на мястото му. Погледна към Софи, ухили се и доволно и отри ръце:

— Беше истинско удоволствие — рече той и се приближи към нея. — Емил, защо когато се съвземе, не го изпратиш до Монтегю Бей? Нека си мисли, че Софи се е омъжила за баща ти — така ще бъде спокоен и доволен от себе си.

— Да вървим в трапезарията — подкани ги Самюъл. — Искам да вдигна наздравица за вас двамата с шампанското, което Джеймс успя да изрови специално за случая.

Но тя остана бледа и неподвижна. Райдър се намръщи:

— Хайде стига вече, де! — И понеже тя пак не помръдна, притегли я към себе си и я целуна. Целувката беше съвсем лека, устните му едва се докоснаха до нейните. После й прошепна на ухото:

— Аз съм ти съпруг и ще те защитавам. Не бой се, Коул нищо няма да ти стори.

Но тя все така стоеше, замръзнала от уплаха. Когато я пусна, вече не се мръщеше, изглеждаше замислена. Не бе отговорила на целувката му, но нали все пак току-що преживя нова неприятна изненада.

— Знаеш ли, Софи, не го ударих само за да те защитя, а просто защото изпитвах огромно желание да го направя. Но макар и мотивите ми да не бяха съвсем честни, бих ли могъл все пак да се надявам, че при случай ще ми се отплатиш със същото?

— Вече съм го правила.

Той се усмихна:

— И се справи чудесно. Ще продължиш ли да бъдеш моята амазонка? Ще продължиш ли да ме защищаваш?

— Ти не си Джеръми.

— Но съм твоят съпруг, така че вече съм по-важен и от Джеръми.

— Е, тогава — с въздишка отвърна тя — ще те защищавам, Райдър.

— Чудесно.

Райдър пак погледна през рамо краката на Коул, които стърчаха изпод стола. Какво, по дяволите, искаше той? Монтегю Бей беше далеч. Само за да злорадства ли беше дошъл? За да стресне Софи? Или да ги заплаши всички?

Но бързо забрави за Коул. Тази нощ щеше да бъде със Софи. Много скоро, след по-малко от три часа, тя щеше да лежи гола в прегръдките му и той смяташе да й се насити и за седмиците, през които щяха да останат разделени.

Тръгнаха към трапезарията и Райдър си затананика. Сложи Софи от дясната си страна, зае мястото на домакина и целуна пръстите на ръката й. Тя не помръдна.

— Емил ще изпрати Коул — рече той. — И навярно ще разбере защо дойде тази вечер.

— Бих искала да можех и аз да го ударя — отвърна тя.

Това страшно му допадна:

— Наистина ли щеше да го направиш? Е, ако трябва, ще го намеря и ще ти го доведа. Я ми покажи юмрука си.

Тя сви юмрук и той долепи палеца й до другите пръсти:

— Когато удряш, никога не изпъвай палеца си — може да го счупиш.

— Ожулил си кокалчетата си.

— Нямаше начин — такава е цената, която човек плаща за удоволствието да удари. А сега, моя младоженке, вдигни чаша и леко докосни моята. Точно така. Сега се усмихни… Браво!

Тя отпи от шампанското. Беше чудесно — студено и тръпчиво. Отпи по-голяма глътка.

Разговорът около масата се оживи и с всяка нова бутилка смехът и глъчката се засилваха. Викарият си спомни анекдота за светеца, изпратен по грешка в ада, и го разказа с ентусиазма на набожен грешник.

Райдър се посмя, сетне погледна жена си.

— Много си мълчалива. И нищо не ядеш.

— Не исках това да става — отвърна тя, вперила поглед в чинията си с ананасов пай.

— Но стана. Така че го приеми. Просто свикни с тази мисъл.

— Май не ми остава друг избор — промълви тя и пак отпи от шампанското.

— Да не смяташ да се напиеш до забрава?

— Не мисля, че е възможно.

— О, напълно възможно е, повярвай ми. В такова състояние хората правят невероятни неща. Младите мъже например продължават да пеят с цяло гърло, дори когато вече се търкалят под масата.

Той пусна в ход целия си чар, смееше се, опитваше се да я прелъсти с най-добрите оръжия от арсенала си, но всичко оставаше напразно.