— Бременна е — обясни той и сви рамене.

Райдър се усмихна и вдигна ръка.

— Всичко е наред. Тоя на пода е Томас. Беше дошъл да ме убие. Най-малкото, бях първи в списъка му. Софи ме спаси.

— Райдър — с пресилен смях се обади Емил, — радвам се, че всичко свърши и двамата сте добре. Софи те е спасила? Тя винаги е била смело момиче и всеки, дръзнал да нападне някой, който й е скъп, си е навличал нейния гняв. Но, скъпи приятелю, ти си както майка те е родила. За втори път демонстрираш адамовия си костюм.

— Наистина — отвлечено каза Райдър. Той отиде до един стол и се намъкна в халата си. — Толкова е горещо, знаеш… Софи, добре ли си?

Тя все още не бе проронила и думичка. Всъщност не бе помръднала и на сантиметър дори. Райдър се приближи до нея и лекичко докосна бузата й с пръсти.

— Добре ли си?

— Софи!

Викът бе на Джеръми, който разблъска останалите и като се провря в стаята, тромаво изтича към сестра си.

Тогава тя се оживи и го притисна към себе си, поглаждаше разрешената му коса и много тихо и спокойно му говореше:

— Добре съм, любов, добре съм. Райдър също е добре. Томас обаче, не е. Това е страхотно, нали Джеръми? Край на грубияните. Вече няма кой да ни причинява болка, и на нас, и на другите. Никакви Томасовци вече.

— За нещастие светът гъмжи от такива като него — обади се Райдър. — Но сега поне са с един по-малко. Емил, какво ще кажеш да го занесем в мангровите блата и да го оставим на крокодилите. На мен този идея много ми харесва.

— И на мен — потвърди Емил.

— Трябва да известим Шърман Коул — намеси се Самюъл. — Сега сигурно ще повярва, че Томас е убил Бърджис.

— Предполагам, че си прав — Райдър изглеждаше опечален. — Може би двамата с Емил можем да го закараме до Монтегю Бей. Може пък да стане някакъв инцидент по пътя. Точно когато минаваме покрай…

— Мангровите блата — ухили се Емил.

— Сега е среднощ — каза Райдър. Хайде да го вържем и да го набутаме в някой тъмен килер. Има ли някое сигурно място, Самюъл?

— Да, ледницата.

Пет минути по-късно Томас бе здраво овързан и отнесен в ледницата, а пред вратата й бе поставен страж. Най-сетне спалнята на Райдър отново бе празна, с изключение на Софи и Джеръми. Момчето все още я държеше в прегръдката си. Бе се вкопчил в нея; тя бе единственото, което му бе останало от неговия свят.

Райдър без колебания седна на пода и тихо успокои момчето:

— Всичко е наред, Джеръми. Честно. Софи е в безопасност. Хайде, приятелю, двамата със сестра ти ще те сложим да спиш.

— Искаш ли преди това да изпиеш чаша мляко, а Джеръми?

Момчето поклати глава.

— Не, ще го повърна. Това беше страшно, Софи, много страшно. Вече се уморих да се страхувам.

— И аз, любов, и аз.

— Аз също — каза Райдър и когато момчето невярващо го изгледа, разроши косата му.

Трябваха им цели тридесет минути, за да успокоят Джеръми. И двамата останаха с него, докато не заспа. Райдър придружи Софи до спалнята й.

— Ела да поседнем малко навън. И аз като Джеръми съм прекалено възбуден, за да заспя.

Седнаха в два плетени стола. Стояха обгърнати от тишината, а ужасът бавно избледняваше. Много бавно.

— Благодаря ти, Софи.

— Пак заповядай.

— Как разбра?

— Просто чух някакъв странен шум — шум, който не принадлежи на нощта и той ме събуди. Видях сянка и я последвах. След това разбрах, че е Томас и че е дошъл да те убие.

— Ти реагира много бързо. — Гласът на Райдър звучеше малко раздразнено. — Никога не съм виждал жена да действа толкова бързо и вещо. Не се поколеба. Не припадна, нито издаде някое от онези деликатни покъртителни изписуквания. Крещеше като луда. Дори си носеше и оръжие.

— Както си спомняш и преди бях използвала каната. Знаех, че е надеждна. Ти се оплете в мрежата. Какво трябваше да сторя? Да го оставя да те изкорми като прясно уловена риба? А освен това едно изискано женствено изхленчване нямаше да свърши кой знае каква работа. А не забравяй, че следващата бях аз, а след мен и Джеръми.

— Да, ти бе следващата — бавно повтори Райдър. — Томас щеше да успее, ако не беше ти. Знаеш го, нали? Аз не се будя особено лесно.

Тя сви рамене, сякаш и пет пари не даваше и това го вбеси. Вбеси го тази сила в нея, това перчене, за които не бе сигурен там ли са, истински ли са… Май никога не съм бил наясно по този въпрос, мислеше си той. Той скочи на крака и я изгледа. Бе разтърсен от собственото си отношение към нея. Досега дори и не бе подозирал за собствения си егоизъм. Това бе прекалено. Тя бе обърнала света, а с него и целия негов опит, с краката нагоре. — Радвам се, че съм ти скъп.

— Какви ги плещиш?

— Емил каза, че освирепяваш, когато се наложи да защитиш някой, който ти е скъп.

— Казах ти, Райдър, след като се погрижеше за тебе, Томас щеше да убие мен. Не съм чак такава глупачка.

— Как са краката ти?

— Добре. Почти заздравяха.

— Хубаво — каза той и я изправи на крака. Притегли я към себе си, преди тя да успее да реагира. Сграбчи брадичката й и я усмири. Силно целуна стиснатите й устни.

— Това не ми харесва — каза той, без да отделя устни от нейните, а дъхът му бе горещ като желанието, което се разгаряше някъде дълбоко в него. — Ти не си такава, каквато трябваше да бъдеш. Не те разбирам. Вече няма да се примирявам с това. Дяволите да те вземат, бъди жена!

Той отново я целуна. Усети коремът й да се допира в него и ръцете му необуздано заслизаха по гърба й, милваха я, слизаха все по надолу и силно я притискаха.

Тя му се изплъзна. Не каза нищо. Просто продължи да отстъпва заднишком, стъпка по стъпка, все по-далече и по-далече от него. Обърса устата си с опакото на ръката си.

Райдър се разтрепери от ярост.

— Имаш наглостта да бършеш от устата си моя вкус след всичките проклети мъже, с които си спала?!

Тя отпусна ръка покрай тялото си и направи още една стъпка назад.

— Отиваш много далече. Така ще се озовеш в спалнята на Самюъл. Ще ти се наложи да изриташ от леглото му икономката, но съм убеден, че той ще е повече от доволен, ако ти смениш Мери.

Тя поклати глава, все така безмълвна.

— Кажи нещо, проклета да си!

Тя се обърна и избяга.

10.

Томас изчезна. Никой не бе съвсем сигурен как точно бе успял да се измъкне от ледницата, но в близките гъсталаци откриха двама от робите на Кимбърли — завързани и в безсъзнание. Бяха ранени, но живи и това изненада Райдър. Не бяха видели нищо. Райдър подозираше, че Томас е бил освободен от хората си в Кемъл Хол, и че може би тъкмо те са били причина пазачите да не бъдат убити. Томас не би се поколебал да ги размаже като досадни мухи. Бе минало доста време от бягството му. По дяволите! Никакви крокодили, нищо. Райдър изпрати групи, които да претърсят района. Извести и Шърман Коул. След това мисълта за Софи го зачовърка.

Райдър мразеше това състояние. През живота си се бе притеснявал за твърде малко неща. Мисленето винаги му се бе струвало извънредно скучен начин за прекарване на времето. Но сега изпитваше нужда тъкмо от това. Чувстваше се притеснен.

Проклета да е, задето го накара да размишлява, да се терзае, да агонизира и да усвоява мисли и чувства, които нито искаше, нито пък имаше нужда от тях.

Той скочи на крака. Бе вбесен както от нея, така и от себе си и твърдо решен веднъж завинаги да сложи крайна това.

Софи не беше в спалнята си, по-скоро в неговата бивша спалня. Бе облечена и кротко седеше в един стол на балкона със затворени очи и ръце в скута. Изглеждаше заспала. Бе облякла една от светлосините муселинени рокли, които той бе донесъл от Кемъл Хол — затворена дреха с висока дантелена яка, която почти докосваше брадичката й. Той се спря и дълго остана така, загледан в нея. Косата й бе чиста, вързана със светлосиня панделка на опашка. Синините на лицето й почти не личаха. Изглеждаше свежа, много млада и невероятно невинна.

Невинна, ха! Но тъкмо в това бе същността на проблема. Наистина. И той нямаше никакво намерение да продължава да търпи. Той лекичко докосна рамото й.

Тя бавно отвори очи и без да променя изражението си, втренчи очи в него. Нито подскочи, нито възкликна. Нищо!

Единственото, което каза, бе:

— Райдър.

— Здрасти — Райдър почувства как в него се разлива сладостно чувство, когато тя произнесе името му. Това още повече го ядоса и тя го почувства. Тялото й се напрегна. Той отстъпи назад, отпусна ръка покрай тялото си и се настани на отсрещния стол.

— За втори път седим тук на този балкон, като стара семейна двойка, която си припомня събитията от изминалия ден.

— Едва ли — отвърна Софи и му се усмихна — твърда усмивка, която не достигаше очите й, усмивка, която, Райдър разбра това, прикриваше огромна уязвимост. — Ако не те познавах толкова добре, бих казала, че си развълнуван от нещо. Трудно е за вярване, зная. Да се вълнуваш ти, Райдър Шербрук, човекът за когото тревогите на този свят са на практика непознати. Не, естествено, не може да е това. Ти не си като обикновените хора. На теб и грижите ти са необикновени.

— Смятам, че каза достатъчно. Винаги ме е изненадвал начинът, по който се впускаш в атака, без да се погрижиш за тила си. На мига се хвърляш на врата на противника си и вече хапеш и дърпаш със зъби. Но този път няма да успееш да ме подлъжеш или да ме отклониш. Винаги това ти е била целта с мен, нали? Не, не се притеснявай да ми отговаряш. И без това или ще отречеш, или пак ще се опиташ да ме забаламосаш нещо. Искам да ми кажеш нещо, Софи. И искам истината.

— Чудесно.

Той се приведе напред. Бе стиснал ръце между коленете си.

— Истината, Софи. Говоря ти сериозно.

— Съмнявам се, че ще повярваш на истината, когато я чуеш.

— Спа ли с някого от онези мъже по собствено желание? Вуйчо ти ли те принуди да станеш уличница, или ти вече си беше такава?