— Типични мъжки закани — все насилие, все фукни и доволство от болката, която причинявате.

— О, не, нямам намерение да боли.

— Добре тогава, да доминираш. Това е точно толкова лошо, колкото и физическото насилие. Всички мъже трябва да знаят, че командват, дори ако заповедите им са за една единствена жена.

— Струва ми се, че вече имахме случай да приключим с подобни обвинения.

— Майната ти, Райдър! Презирам те и теб, и всички мъже! Колкото до гадната ти рода, надявам се всички да се скапят! Да изгният, дано!

— Дори и Синджън?

— Ако и тя е като тебе! Върви по дяволите!

Райдър не бе свикнал с подобни избухвания. Той се смръщи, замислен за това напълно ново явление, за неговата внезапност, макар че, откакто я бе срещнал, тя го бе изваждала от равновесие повече пъти, отколкото изобщо му се бе случвало досега. Но това… Е, какво друго очакваше? Вуйчо й я бе пребивал, вероятно безброй пъти, и то заради болното удоволствие, което бе извличал за себе си, както и за да я накара да му върви по гайдата.

— Ти не ме отегчаваш — внезапно каза той. — Всъщност, намирам, че си много забавна, а дори не съм те… — Той замръзна насред думата. Не, нямаше никакво намерение да й признава, че онази нощ, когато я бе упоил, не бе спал с нея. В същия момент през съзнанието му ясно премина тази картина. Как бе стоял над нея, как я бе гледал и как много му се бе искало да я докосне, да я погали, но не го бе направил.

— Е, Софи, искаш ли да ми станеш любовница за известно време?

— Не.

— О, Оливър Сасън ти харесва повече? Всъщност, скъпа моя, той въобще не е пълноценен образец на мъжественост, въпреки че е много сговорчив, а това е добре за него. Тъкмо поради това не можах да те посетя по-рано. Отидох до Монтегю Бей, да се видя с мистър Сасън. Нека кажем, че сега той съвсем ясно разбира какво трябва да направи. Ще се погрижи моята опеката върху вас да се уреди незабавно. Получих обилни извинения за моралното му принизяване в случая с вуйчо ти и уверенията му, че ще изпълни задълженията си без финансова отплата. — Райдър замълча, за да й даде възможност да реагира, но тя остана безмълвна. Беше се скрила в черупката си, нещо, в което много я биваше. Той искаше да я измъкне оттам, да я подмами в клопката на яростта и затова продължи подигравателно: — Естествено, мисълта, че ще те загуби, ужасно го разстрои. Той дори падна толкова ниско, че предложи да се ожени за теб, макар и да съзнаваше, че това в изключително голяма степен би уронило авторитета му тук, на Ямайка. Дори ми се стори, че забелязах в очите му сълзи, когато разбра, че никога повече няма да има възможността да ти се радва в къщичката.

— Той никога не е имал тази възможност. Не и каквато си я представяш.

— О? Твърдиш, че никога не си била в къщичката с него?

— Била съм, но не съм… — тя замълча. Не биваше. — Просто трябва да погледнеш лицето и ребрата ми, Райдър — рязко каза тя. — И ще разбереш, че никога не съм била с тези мъже по собствено желание.

— Винаги с неохота, а? Може и да ти повярвам за копелдак като Шърман Коул. Но за останалите… Съжалявам, но добре си спомням първата нощ с теб, а също и с какво съвършенство кокетничеше. Въобще не се притесни, когато свлякох роклята ти на кръста и докато милвах гърдите ти. О, не, бе толкова обиграна… обещанията, нетърпението, което ме накара да изпитвам. Похотта се лееше от мен.

— Ще ми донесеш ли превръзки? Искам да превържа краката си. Трябва да ставам, Райдър. Толкова ми е писнало, че ми иде да викам, а разговорите с теб ме съсипват.

Толкова по въпроса за умишленото дразнене, помисли си той и кимна. Превърза сам краката й, доволен от факта, че изглеждаха по-добре, отколкото същата сутрин. Хубави ходила, помисли си той, тесни и с дълбоки извивки.

— След разговора си с мистър Сасън — каза той, докато изучаваше пръстите на краката й — проверих разписанието на корабите за Англия. Има няколко, които съвсем скоро тръгват оттам. Възнамерявам и тримата да сме още на следващия кораб за дома. Решението ми е окончателно.

— Сър, пак ли помагате на сестра ми?

Райдър бавно остави крака й на леглото. Той се обърна към Джеръми, който стоеше на вратата.

— Наистина трябва да свикна да заключвам тази шибана врата — каза той под носа си, но Софи го чу. Райдър се усмихна на момчето.

— Влез, Джеръми. На сестра ти й бе много горещо и аз просто се опитвах да я развеселя. Нали знаеш, скучно й е и има нужда от развлечения.

— Вие я държахте за крака.

— Да. Пръстите й се бяха схванали, но сега е по-добре. И както виждаш, отново превързвам ходилата й. Скучно й е.

— Аз ще й почета. За Бога, Софи, какво търси Шекспир на пода? Трябва повече да внимаваш. Някои страници са се подвили. Господи, страница четиристотин и тридесета е скъсана.

— Прав си, Джеръми. Тя скъса втора сцена от „Укротяване на опърничавата“.

— Върви си, Райдър — каза тя. — Просто си върви.

Той излезе, като си подсвиркваше.



Софи не разбра какво я е събудило. В един момент сънуваше, майка й също бе там и се смееше, решеше косата й и говореше за бъдещето и за всичките изискани млади мъже, които щяха да искат да се оженят за нея, когато отидеха в Лондон за осемнайсетия й рожден ден. В следващия момент тя бе съвсем бодра. Трепна, изправи се в леглото, замръзна неподвижно и се заслуша.

Ето го отново същият звук. Някакво движение. Идваше отвън.

Сърцето й заби със силни, бързи удари. Тя бавно отметна чаршафа и полекичка се измъкна иззад мрежата за комари. Бе много късно и много тихо, ако не се брои този странен шум. Човек беше. Движеше се тихо по балкона отвън, но не достатъчно тихо за нейния остър слух.

Тя стъпи на пода. Краката й все още бяха превързани, но от пожара в Кемъл Хол бяха изминали два дни и болката почти бе преминала. Софи бавно отиде на пръсти до отворената врата и надникна навън. Не чу нищо, само едно самотно кокуи. В следващия момент тя видя една сянка, дълга сянка, сянката на мъж, който крадешком се промъкваше покрай къщата.

Софи взе каната за вода, същата, с която преди два дни бе замерила Райдър, без да се двоуми изсипа водата в нощното гърне и излезе на балкона. Нямаше никакви пречки пред нея. Балконът, широк цели дванадесет фута, за да предпазва от слънцето, обикаляше открай докрай втория етаж на къщата. Тя се запромъква след мъжа. Изведнъж се оказа точно зад него и замръзна на мястото си. Той стоеше безшумно и се взираше в една спалня.

Спалнята на Райдър.

Видя го да вдига ръка. В нея имаше нож. Господи, това бе Томас! Щеше да убие Райдър.

Тя го изчака да влезе в спалнята и бързо го последва. Стъпките й бяха напълно безшумни заради дебелите превръзки на ходилата й. Софи надникна иззад отворената врата. Томас стоеше до леглото на Райдър. Бе вдигнал ножа. Тя видя, че гърдите му са омотани в голяма превръзка. Беше застреляла него, а не вуйчо си. Райдър бе прав.

Но не се бе прицелила добре. Жалко.

Томас бавно дръпна мрежата против комари.

Софи изпищя, и още, и още; пищеше като банши13, като някоя луда жрица на вуду. Изтича към Томас. Бе вдигнала каната в ръка.

Райдър се събуди и първото, което видя, бе сребристия отблясък от острието над тялото му. В главата му отекваше някакъв дрезгав писък. Исусе! Той се дръпна встрани и се изтърколи от леглото, но се оплете в мрежата за комари.

Софи видя Райдър как се хвърля към отсрещната страна на леглото си и как се оплита в мрежата. Той се стовари тежко на пода, оплетен в дългата десетки ярдове москитова мрежа.

Томас затича да заобиколи леглото. Дишаше тежко. Дори и не я погледна, бе зает с Райдър.

— Томас!

Той се извъртя към нея и тя видя изкривеното му от омраза лице.

— Томас, прострелях те аз, а не Райдър! Какво има, да не те е страх от мен? Копеле гадно, наистина те е страх от мен, от едно момиче, на половината на ръста ти. Страхливец, жалък хленчещ страхливец! Защо уби вуйчо ми? Мамеше те, а? Правеше те смешен.

Томас обезумя. Трепереше и размахваше ножа нагоре-надолу, сякаш се чеше въздуха около себе си.

— Знам, че ти ме застреля, кучко шибана! Като го убия, ще се разправя и с теб. Първо ще се позабавлявам, а после ще те накарам да се молиш за живота си. На колене, курво малка, на колене пред мен… Ще има да просиш пощада. — Томас бе забравил Райдър, сега дебнеше нея.

Софи нямаше време да си задава въпроси относно разумността на постъпката си. Ако Райдър не побързаше да се освободи, съвсем скоро тя щеше да се окаже в сериозно затруднение. Тя заобиколи един плетен стол и го бутна към Томас.

Всеки нерв в тялото й трептеше като струна. Изпитваше страх, ужас и странно, вълнение пред опасността. Тя погледна омразната мутра и очите й проблеснаха.

— Копеле страхливо! — подигра го Софи. След това, много бързо, тя заобиколи стола и като погледна зад гърба на Томас, изкрещя: — Давай, Райдър, виж му сметката!

Томас се извъртя, за да посрещне новия нападател, който бе мъж, а следователно и по-опасен. Това беше грешка.

Софи се спусна зад него и стовари тежката керамична кана върху главата му. Тя се разби в черепа му. Томас изохка тихичко и се свлече на пода. Ножът падна от ръката му и изтрополи на пода. Дългото сребристо острие зловещо проблясваше на бледата светлина в спалнята.

Райдър най-сетне се измъкна от мрежата и се изправи. Той отиде до Томас, коленичи и провери пулса му.

— Добре го фрасна — каза той, без да откъсва очи от Томас. — Простреляла си го. Ето, виж тук, ребрата. Сигурно още го боли. — Райдър вдигна очи към нея. Тя стоеше притихнала като камък, увита в една от своите широки бели нощници, косата й падаше на вълни по гърба й, лицето й бе по-бяло и от дантелата на нощницата й. Все още държеше дръжката на счупената кана. Вкопчила се бе в нея като в амулет.

— Благодаря ти, Софи — каза Райдър и бавно се изправи.

Тя рязко си пое дъх. Райдър бе гол и изглежда не съзнаваше това. Той отиде до лампата и я запали. Обърна се с лице към нея и в същия момент Самюъл, Мери, Емил, Коко, Джеймс и още няколко души от прислугата се втурнаха в стаята. Коко веднага припадна. За щастие Емил я улови и я положи на леглото на Райдър.