— Не! Искам я! Веднага! — изкрещя Коул.

— Уморих се от тази канска жега — отвърна Райдър. Той слезе от коня си и мина покрай Шърман Коул. — А също и от вашите крясъци. Има две възможности: или да ме придружите вътре, или да си стоите тук и да лаете по слънцето, докато се разтопите.

Самюъл забърза след Райдър. Коул, които отново бе хванат по бели гащи от този младок, ги последва по-бавно. Чу, че четиримата мъже тихичко си говорят и се зачуди дали, копелетата му с копелета, нямаше да го зарежат тук сам. И четиримата не искаха да идват с него. Е, да си вървят. Можеше да я откара до Монтегю Бей и сам. След това ще я заключи в онази стаичка и ще си сложи ключа в джоба. Ще види тя! Без него нямаше да получи и глътка вода.

В салона Райдър се обърна към него и каза без предисловия:

— Твърдите, че мис Статън-Гревил е убила вуйчо си?

— Да, и този път разполагам с достатъчно доказателства. Простреляла го е два пъти, един от хората ми откри деринджъра. — Той извади оръжието от джоба си и го разлюля пред Райдър. — Както виждате, липсват два патрона.

— Интересно.

— Доведете я. Това очевидно е дамски пистолет. Доведете я. Ще я отведа със себе си.

— Къде ще я отведете, Коул?

Лицето на съдията бе доста зачервено, но сега стана направо алено.

— Има една къщичка, в която държим задържаните. Вярно, това е по-скоро една голяма стая, но върши работа за такива като нея.

Райдър само поклати глава. Би могъл да позволи на Коул да я види в сегашното й състояние — насинено подуто лице, приведена като старица заради болките в премазаните ребра, да не говорим за проклетите й крака. Без съмнение жарката му пламенност щеше да се поохлади при тази гледка. Отведеше ли я веднъж в тази къща, за която говореше, щеше да я насили. Щеше да я изнасилва отново и отново, до безкрая. Райдър усети червата си свити на топка и разтри стомаха си с ръка.

— Не съм на същото мнение, Коул — благо каза той. — Защо не се върнете в Кемъл Хол заедно с хората си. Ще намерите един чудесен пресен гроб, който ви чака да го разровите.

— Какви ги приказвате, сър? По дяволите!

— Не е толкова сложно, Коул. Тео Бърджис май не е бил погребан незабавно, така че Емил Грейсън можа да огледа тялото му, преди да го закопае. Оказва се, че Бърджис не е бил застрелян. Бил е прободен три пъти в гърдите. А сега, не искате ли да огледате тялото лично? Емил казва, че било доста противна работа. Жегата и нали знаете… Не?! Ами в такъв случай защо не се разкарате заедно с ония отвън и не се опитате да откриете Томас?

— Но този деринджър…

— Той е мой — обади се Самюъл Грейсън. — Благодаря, че ми го донесохте. И, сър, напълно сте нрав. Това е дамски пистолет, принадлежеше на съпругата ми.

Коул не обърна внимание на Грейсън, очите му бяха вперени в Райдър.

— Но какво е правила тя там?

— Мислех, че това е домът й. — Едната вежда на Райдър се вдигна недоумяващо.

— Ще огледам тялото лично.

— Добре. Там има един човек на име Клейтън. Той е счетоводител в Кимбърли, но сега наглежда работата в Кемъл Хол. Без съмнение той ще осигури на хората ви лопати. Работата няма да е от приятните, но сигурен съм, че и сам знаете това. Божичко, каква жега, а? Бих допълнил също така, че когато се върна след „погребението“, Емил бе зелен. Изминали са още няколко часа. Е, то тялото е толкова зле, че и без това няма накъде. Вървете, Коул. Уморен съм, а разговорите с вас ме уморяват още повече. Пожелавам ви късмет и приятно копаене. Бих се осмелил да предположа, че резултатът ще е по-неприятен дори от самия процес.

Райдър се обърна и излезе на предната веранда. Не каза нищо повече, просто изчака Коул и хората му да си тръгнат. Коул си мрънкаше някакви заплахи под носа.

— Наистина ли е бил намушкан? — попита Самюъл.

— Нямам представа. Емил не е казвал такова нещо.

— Да не искаш да кажеш, че току-що си го измисли?

Райдър погледна Самюъл с вдигнати вежди.

— Ами, да. Предполага някои интересни хипотези, нали?

— Все още съм притеснен, Райдър. Коул е твърдо решен да я отведе. Той е опасен, въпреки че ти го презираш. Много я иска.

— Нали го е отблъснала. Ударила го е, когато се е опитал да я целуне.

— Такива като него никога не забравят подобни неща. — Самюъл поклати глава. — Трябва да се направи нещо, и то бързо. О, горкичкото дете.

— Имаш предвид Джеръми? Вярно, така е, но той е млад и лесно свиква. Ще се оправи.

— Не! Имам предвид София!

— О! Надявам се, че е пазила постелята.

— Да.

Райдър не каза и дума повече, просто влезе обратно в къщата и се отправи към стълбището.



Бе късно следобед, когато той отново я посети в стаята й. Софи бе облечена в една от собствените си нощници. Изглеждаше свежа, чиста и много млада. Синините по лицето й вече бяха поизбледнели, отоците — поспаднали. Освен всичко друго, изглеждаше и много отегчена. Тя се начумери при влизането му и каза:

— Много е трудно да се изкъпеш във ваната, без да измокриш краката си.

— Това е нещо, на което бих присъствал с удоволствие. Би могла довечера да се изкъпеш за мен, а? Представление един вид. Предполагам, тази злонравна озъбена гримаса означава, че ми се отказва. Е, няма нищо. Дошъл съм да поговоря с теб.

— Говори тогава.

— Нещо сме изнервени, а?

— Искам да се прибера у дома. Чух, че един от твоите счетоводители надзирава работата в Камил. Това не е честно, Райдър. Трябва да съм там. Нашите хора са в състояние да се справят с проблемите ни и сами. Наистина трябва да се прибера.

— Още не можеш, така че замълчи. Колкото до Клейтън, Емил каза, че той е роден дипломат, тъй че не се кахъри за нечия наранена чувствителност. Коул отново бе тук, имам предвид след чудесната ти игра на криеница, но аз му казах, че вуйчо ти току-що е бил погребани че се е оказало, че е наръган с нож, а не застрелян.

Тя се облещи.

— Шегуваш се.

— Кой знае? Поне Коул се разкара оттук. Но ще ти кажа истината. Мисля, че наистина Томас е убил вуйчо ти, а човекът когото ти си простреляла, е бил той. Разбира се, това означава, че раната не е била смъртоносна, тъй като по-късно Томас е разговарял с Коул и го е насочил по фалшива следа. Но сега, сякаш е потънал в земята. Иска ми се да го открия и да го хвърля в мангровите блата. Да, точно това ще направя.

— Той няма да се върне в Кемъл Хол. Наистина искам да се прибера, Райдър. Толкова работа имам. Няма причина двамата с Джеръми да стоим тук. Ребрата ми вече са много по-добре, а краката ми… Е, няма да прекалявам с разходките, а?

— И какво точно смяташ да правиш, ако мистър Шърман Коул пристигне с хората си, за да те откара в Монтегю Бей?

Тя побеля като платно. Изобщо не го затрогна.

— Всъщност — продължи той, като гледаше над дясното й рамо — решил съм всички да заминем за Англия.

— Ти си луд!

— Много е вероятно. Джеръми има нужда от образование. Ще посещава Итън.

Мечта, превърнала се в действителност, ето какво бе това, само дето Софи не искаше да е по този начин, не и чрез него.

— Не — отряза тя. — Няма да го позволя.

— Нямаш никакъв избор — усмихна й се той.

— Имам. Няма да стана твоя любовница, Райдър. Няма.

— Не си спомням да съм те молил. Поне през последните три дни.

— Чух те! Чух какво каза на мистър Коул!

— В такъв случай ти е известно, че в момента запленението ми по твоята прекрасна особа е под въпрос. След като имах възможност да те изпробвам в детайли, вече не съм съвсем сигурен в собствената си заинтересованост. Всичко, което имаш, изглежда напълно задоволително на фона на собствената ти среда, но в Англия? Виж, това не знам.

Тя взе дебелия том с пиесите на Шекспир и го запрати по него. Книгата го цапардоса точно в гърдите и той изсумтя. В действителност болката, която това движение причини на самата нея, бе по-голяма от тази на Райдър. Тя не й обърна внимание, а тя запрати по него и каната с вода, нещо доста по-лесно, и го заля целия.

Нямаше какво друго да хвърли. Софи се отпусна на възглавниците. Дишаше тежко и на пресекулки, челото й бе покрито с капчици пот. Райдър изобщо не бе помръднал, дори и за да изтрие водата от лицето си.

— За втори път ме нападаш — благодушно рече той. — Какво трябва да направя според теб?

— Трябва да спреш опитите си да се разпореждаш с живота ми.

— Искам да се възстановиш и да си добре.

— Аз също!

— О, но аз имам съвсем различни причини да желая това. Искам те във форма, готова да се бориш. Искам да те чуя как пищиш, когато те… знаеш какво, и бъди сигурна, че ще го сторя. Искам да те чуя да ме кълнеш. Искам пак да се хвърляш върху ми, още и още… Познавам те, Софи, зная, че не се предаваш лесно. Но в крайна сметка аз ще съм отгоре, ще видиш и тогава ще си получиш заслуженото.

— Иска ми се никога да не беше идвал тук.

— О? А кой щеше да дойде на мое място? Сестричката ми Синджън? Трябва да призная, че на нея всичко това би й се сторило крайно забавно, но не съм сигурен, че отношението й към теб би приличало на моето, нито пък че би се справила с теб, както това направих аз. Тя е много пряма и честна и у нея няма и капчица коварство. Или може би набожният ми по-малък брат Тайсън, който в момента е в Оксфорд и се готви за расото. Той, въобще не се съмнявам в това, ще се ожени за не по-малко набожно момиче, което ще бъде противно благоприлично и добричко. Все пак, напълно е възможно и Тайсън да бе приел някоя от твоите усмивчици, от ония с премрежените очи, но в такъв случай той щеше да избяга през глава от острова и най-вероятно, за да се удави. А колкото до графа, скъпо мое момиче, той щеше да те схруска на закуска. Той не е от търпеливите, за разлика от мен. А освен това не обича и разните игрички като мен. И пак за разлика от мен не се отдава от сърце на обичайните забавления, които жените осигуряват. Не, той щеше да те озапти на мига, а след това да се отдалечи, отупвайки ръце. Така че, в крайна сметка, ти извади голям късмет с моето пристигане тук и ти обещавам, Софи, кълнати се, че ще те имам, но когато аз реша.