Къде е това копеле Томас, дяволите го взели! Всъщност, откровено казано, Томас го притесняваше повече от Тео Бърджис. Тео поне се стараеше да се докарва пред хората. Томас не даваше и пукната пара. Райдър изобщо не се съмняваше, че човекът, ударил Софи и запратил свещника на пода, е бил Томас.

Райдър остави Емил да наглежда Кемъл Хол, а той се прибра в Кимбърли да дремне няколко часа. Когато се събуди, го известиха, че мис Статън-Гревил все още спи. Той се намръщи, но замълча. Мислеше за краката й. Току-що бе приключил със закуската, когато от Монтегю Бей пристигна мистър Шърман Коул.

Коул беше тлъст, двойните брадички се полюляваха над яката му, посивялата му коса бе подстригана на паница, имаше остри очи и дебели бърни. При мисълта, че човекът пред него се е опитал да целуне Софи на Райдър му се повдигна.

Все пак той пое десницата на съдията и му предложи кафе. Мистър Коул искаше не само кафе, но и сладки кифли, които, след като подносът бе поставен пред него, загледа с по-голямо напрежение, отколкото Райдър би могъл да погледне гола красавица.

Райдър се настани на отсрещния стол и впери поглед над дясното рамо на Коул. Просто не бе в състояние да гледа съдията в лицето. Гледката не бе никак приятна. Райдър си наложи да слуша приказките на Коул, макар че те излизаха от устата малко завалени, тъй като съдията не спираше да дудне с пълна уста.

— Да, мистър Шербрук, както знаете аз съм мирови съдия — човекът, които отговаря за всички нарушения на гражданския ред и закона. Тук, на острова, законът — това съм аз и неговата сила говори чрез мене. Новината, че и вие сте замесен, като сте взели мис Статън-Гревил в Кимбърли, бе истински удар за мен. Не знам как сте се забъркали, но съм сигурен, че скоро ще ми кажете. Ако обичате, доведете момичето. Ще я разпитам веднага.

Господи, помисли си Райдър, събра върховете на пръстите си и продължи да наблюдава над тях човека, който току-що бе изгълтал четири кифли. Той не бе просто свиня, бе също така надут, високомерен и изключително досаден. Колкото до обноските му, такива нямаше. По сакото и по брадата му имаше трохи. Трябваше да бъде съблечен и хвърлен на крокодилите в мангровите блата. Друго не го оправяше.

— Не съм на същото мнение, мистър Коул — благодушно отвърна Райдър. — Разбирате ли, тя е погълнала много пушек и не може да говори, без това да й причинява голяма болка. Може би след няколко дни ще е по-добре. Можете да дойдете тогава.

Мистър Коул се намръщи. Не бе свикнал да му се противоречи. Тук той бе водачът, законът в пълното му измерение и единствено неговата дума, неговите заповеди имаха значение.

— Искам да я видя — повтори той, упорит като нерез.

— Не може.

— Вижте какво, Шербрук…

— Мистър Шербрук, Коул.

Бе съвсем очевидно, че Шърман Коул бе като ударен с мокър парцал и с всяка измината минута се ядосваше все повече. Но той не бе глупак. Дали София Статън-Гревил вече е любовница на този тук? Дали пък не бе решил да я закриля? Коул сви устни и запази мълчание. От опит знаеше, че хората най-често се чувстват принудени да запълват мълчанието и по този начин му осигуряваха нужната информация, но от устата на този младок не се отрони и думица. Той стоеше облегнат в стола си, върховете на пръстите му бяха все така събрани и, дяволите го взели, изглеждаше отегчен.

Това бе вбесяващо. Мистър Коул пое дълбоко дъх, хвърли един бърз поглед към подноса и като видя, че кифлите са свършили, отново се начумери. Храната винаги му бе помагала да се ориентира в мислите си, още от дете.

— Искам я — каза той.

— Жалко. Никога няма да я имате. Трябва да свикнете с тази мисъл, сър.

— Не исках да кажа това! Скъпи младежо, аз съм женен човек, съпругата ми е очарователна дама, наистина очарователна. Имах предвид, че трябва да говоря със мис Статън-Гревил и трябва да ви кажа, мистър Шербрук, че надушвам нещо гнило в цялата работа. Подозирам, че тя хладнокръвно е убила чичо си, а след това е опожарила къщата.

— Забележителна теория. Мога ли да ви запитам какво ви наведе на тези невероятни умозаключения?

— Това момиче не е такова, каквото изглежда, по-скоро то е точно такова, само че вуйчо й не го осъзнаваше и не можеше да го приеме. Сигурно сте чули — може би дори разполагате с информация от извора, — че тя е уличница, високоплатена проститутка без каквито и да е морални задръжки. Мисля, че вуйчо й най-накрая е разбрал истината и когато я е заплашил, че ще я изхвърли, тя го е убила. Да, така е станало. — Той направи пауза, удостои Райдър с един патентован строг съдийски поглед и обяви: — Тук съм, за да се погрижа правосъдието да възтържествува.

Райдър се изсмя — дълбок сърдечен смях.

— Вашата теория е повече от забавна, мистър Коул. Но трябва да разберете, че тя е и съвсем клеветническа.

— Имам свидетел, мистър Шербрук.

— Нима?

— Да. Томас, надзирателят.

Райдър отново се изсмя — още по-дълбоко и още по-сърдечно.

— Сър!

— Мистър Коул, Томас е подлец, както, предполагам, това ви е добре известно. Не ми се струва разумно да се вземат показанията на един подлец и мошеник. Предлагам на вниманието ви една друга теория, която в значителна степен се различава от вашата. При това тя е подплатена с не по-малко силна мотивация и рационални аргументи от вашата. Томас е простак и грубиянин. Подозирам, че мистър Бърджис е открил, че Томас го мами или че се отнася прекалено жестоко с робите и го е уволнил. С две думи, Томас го е убил. Късметът му е проработил. Мис Статън-Гревил и брат й се оказват в Кемъл Хол по същото време и по този начин тя се превръща в идеалната изкупителна жертва за Томас.

— Томас е мъж, а тя е…

— Не, той е копеле, при това жестоко и подло като влечуго.

— Това не оправдава мис Статън-Гревил. Тя не е нищо повече от една…

— На ваше място бих изоставил тази тема, Коул. Двамата с брат й са под личната ми закрила. Всъщност тези дни ще подам заявление да им стана настойник. Оливър Сасън ще се заеме с това.

— Аха, сега виждам какъв е истинският проблем.

— Нима? Моля, какво точно виждате?

— Както ви намекнах и преди малко, тя е ваша любовница.

Отговорът на Райдър напомняше много на тона, с който баща му си служеше, когато бе уморен от нечие нахалство и искаше нахалникът да си върви.

— Някой ден може и да ми стане любовница. Все още не съм съвсем сигурен дали искам да спя с нея и да я задържа. Както и да е, но аз чувствам някакво задължение към Джеръми, а тя върви с него. В края на краищата момчето е наследник на Бърджис. Някой трябва да се погрижи за неговите интереси, а аз не виждам друг по-подходящ от мен за тази работа. Е, Коул искате ли да кажете още нещо? Не? В такъв случай защо не удостоите Томас с августейшото си присъствие? Вероятно бихте могли да го склоните да си признае, уменията ви да водите разпит са очевидни. — Райдър се изправи и просто изчака Коул да стане, което съдията стори неохотно.

— Може пък да намеря повече доказателства и да я обвиня!

— Повече?! Коул, та ако говорим за доказателства, до момента нямате и трохичка, какво остава за самуна? Хванете Томас и сте спипали убиеца. Ако обичате, имам много работа. Вярвам, че ще ме извините. О, не искате ли да си вземете някоя и друга кифла за из път?

Софи тичешком се изкачи по стълбите. Бе видяла мистър Шърман Коул да се задава по алеята. Тя трябваше да разбере какво ще каже съдията. Нищо от това, което чу, не бе неочаквано. Райдър се бе справил по блестящ начин. Но това, което каза Райдър… Тя почувства дълбока, много дълбока болка и тя не идваше от ребрата й или от нараненото й гърло.

„Все още не съм съвсем сигурен дали искам да спя с нея и да я задържа.“

И той не бе по-различен от другите мъже. Тя предполагаше, че той ще поиска от нея да дели постелята му като отплата за това, че се бе погрижил за Джеръми. После ще му писне от нея и толкова. Поне ще бъде свободна. Най-после! Двамата с Джеръми щяха да си живеят мирно и тихо в Кемъл Хол. Всичко ще бъде наред. След година и половина тя ставаше на двадесет и една — достатъчно възрастна, за да бъде настойник на Джеръми.

Софи успя да се мушне в леглото и да издърпа чаршафа до брадичката си, преди Райдър да се появи на вратата. Той остана дълго на прага. Не й каза нищо, само я наблюдаваше.

— Мистър Коул бе много забавен.

— Сериозно? Ще ме арестуват ли?

— Все още си пресипнала. Не, няма да те арестуват. Смея да твърдя, че Томас като нищо може да се окаже на въжето. Това би разрешило всичките ни проблеми, не смяташ ли?

Тя извърна лице от него.

— Защо Коко е била будна толкова до късно снощи? Нали каза, че тя ме е видяла като тръгвах?

— Коко е бременна. Било й е зле. Излязла е на балкона си да се поосвежи на хладния нощен въздух.

— О!

— Искаш ли да ти разкажа какво ще стане сега?

Тя искаше да му изкрещи, че вече е чула всичко, искаше да му каже да си затвори устата и да се маха, но не можеше. Кимна.

Той цензурираше разговора със съдията благоразумно и толкова умело, че тя не би заподозряла нищичко, ако не го бе подслушала.

— Не мисля — каза тя, когато Райдър свърши.

— Какво не мислиш?

— Няма нужда да си предлагаш услугите за настойник. Аз съм почти на двадесет. Засега и мистър Сасън би могъл да бъде настойник на Джеръми, а когато стана на двадесет и една, настойник ще му бъда аз. Сега Кемъл Хол му принадлежи. Да, аз ще съм негов настойник.

— Не.

— Ти си почти на моите години. Как изобщо си представяш да бъдеш мой настойник? Това е абсурдно.

— Аз съм почти на двадесет и шест. Вече не съм толкова млад.

— Нито пък си стар.

Внезапно той се ухили.

— На брат ми това би му харесало. Горкичкият! Беше само на двадесет и осем, а не го оставяха на мира. Постоянно му триеха сол на главата да се ожени и да си направи наследник.

— Какво стана?