— Ела тук, Джеръми. Стой по-далече от него. Така е добре, сега ела при мен.

Лицето на Джеръми бе побеляло от болка, очите му гледаха виновно от чувството за собствения му провал. Тя добре разбираше и двете чувства.

— Всичко е наред. Този път победихме. Много бе храбро да дойдеш тук сам. Това е хубаво. Сега ела при мен. Тръгваме си.

— Така ли мислиш, курво? Не разчитай на това. Трябва само да извикам. Поне десетина от робите ще дотърчат на мига, готови да изпълнят всичко, което им наредя.

— Няма да има никакво значение, защото ще бъдеш с дупка в шкембето. Хайде, вуйчо, викай! Това ще е последният звук, който ще излезе от устата ти, ако не броим агонията. Толкова ми се иска да те убия. Страхливец! Да биеш Джеръми! Коравосърдечието ти изненада дори и мен, макар и само в първия момент.

Тео Бърджис бе като в небрано лозе. Той поклати глава и се опита да проясни мислите си, замъглени от многото ром, който бе изпил заради проклетата болка в рамото. Вярваше й. Та нали го бе намушкала! Мамка му! Трябваше да я доубие, но от раната, която тя му нанесе, му се бе завило свят и главата му бе станала като балон, напълнен с горещ въздух. Погледна я и усети, че започва пак започва да го боли, независимо от огромното количество ром. Гледаше я и си спомняше изтезанието на гадния нож, спомняше си как Томас го бе извадил и как той се бе опитал да запази мълчание, но не бе успял. Спомняше си как бе пищял. Спомняше си как се бе почувствал излъган дори и в болката си. Той не бе дочакал благословения припадък. О, не. Наложило се бе да изтърпи изтезанието на болката, а то бе продължило дълго. Беше се заклел, че тя ще му плати. Трябваше да му плати и той щеше да се погрижи за това.

— Знаеш ли, скъпа, ако ме убиеш, няма да получиш и троха — каза той накрая, доволен от безразличието в гласа си.

— Мозъкът ти се е пресякъл от пиене. Джеръми е твой наследник. Той ще получи всичко.

— О, не. Той не е мой наследник по простата причина, че нямам завещание.

— Със или без завещание, ние сме най-близките ти роднини, така че когато всичко си дойде на мястото, Джеръми ще наследи Кемъл Хол. Разбира се, татковата къща във Фоуи също е негова.

— Сигурно ти го е казал Оливър Сасън, а? Докато те ръчкаше?

— Започваш да вярваш на собствените си измислици. Това говори за отслабващ мозък, вуйчо. Имам два патрона в този деринджър. Джеръми, дай да видя как те е ударил.

Брат й се обърна. Камшикът бе срязал ризата му. Само една резка. Слава Богу, кожата не бе наранена, но подутината бе ужасна и почервеняваше, а покрай нея се надигаха отоци. Софи затаи дъх.

— Ти си чудовище. Както ти казах, имам два патрона. Ако бях видяла и една капчица кръв, щеше да си получиш дупката в корема. Но този път извади късмет. Няма да те убия. Само ще взема Джеръми и ще се върнем в Кимбърли Хол. А ти ще ни оставиш на мира, ясно ли е? Няма да припарваш там, нито ще пращаш Томас. А сега тръгваме и да не си помръднал!

— И какво смяташ да правиш, когато Райдър ви изхвърли от Кимбърли?

— Това не ти влиза в работата.

— Томас ми каза, че си настанена в спалнята на Шербрук. Вече всички знаят, че си му любовница. Репутацията ти…

Тя направо му се изсмя.

— Я ми виж лицето. Можеш ли да си представиш, че някой здрав и прав мъж ще ме пожелае такава? Виолетовозеленото на ребрата ми е още по отблъскващо от синините на лицето ми. Повярвай ми, дори и да искаш да легна с него, дори и той да го желаеше, нямаше да съм в състояние да го направя. Ти се погрижи за това. А сега, двамата с Джеръми се махаме оттук.

— Ще се върнеш при оня шибан англичанин?

— И ти си шибан англичанин, забрави ли?

— Казах ти, бързо-бързо ще те разкара. Чувам, че се отегчавал бързо и никоя не можела да го задържи. Моят човек в Англия ми писа, че жените си стъпвали по главите, само и само да му станат любовници. Та ти ли? Няма да го задържиш дори и за втората нощ. Малка грозна курва!

— Не ми и трябва. Не искам дори и да седя в една стая с него. Може да си има колкото си ще любовници, не ми пука. Той обаче изглежда честен и почтен, нещо ново за мен. Той защити Джеръми. Писна ми! Джеръми, излез навън. Ей сега идвам.

— Но Софи…

— Върви!

Момчето излезе заднишком. Лицето му бе замръзнало и бяло като тебешир.

Софи насочи деринджъра към лявото коляно на Тео.

— Като че ли — с нисък и много гаден глас каза тя — току-що промених решението си. Ще ми бъде приятно да зная, че ще креташ на куц крак до края на шибания си живот. Сакат инвалид, да. Един безполезен куцльо.

Тео Бърджис изпищя.

— Не, мамка ти, не! — Той се спусна към нея, размахал ръце като луд.

Внезапно свещникът се стовари на пода и стаята потъна в мрак.

Пръстът на Софи неволно трепна върху спусъка. Деринджърът изтрещя. Звукът прозвуча чудовищно силно в малката стая. Тя чу вик. Някой я удари по ръката, но Софи не изпусна деринджъра и този път дръпна спусъка съзнателно. Нещо се стовари върху слепоочието й и тя се свлече на пода. Чу Джеръми да вика и усети някаква остра миризма, нещо смътно познато. Тя успя да отвори очи. Полагаше отчаяни усилия да не загуби съзнание. Видя само мрак и някаква странна оранжева светлина. И звуците — пукащи, съскащи, някак фучащи.

Светлите муселинени драперии горяха. Пламъците настъпваха напред на вълни, сякаш подхванати от силен вятър и все повече се разгаряха. Бе много горещо. Стаята гореше.

— Джеръми — прошепна тя, — бягай, моля те, трябва да бягаш. Върви при Райдър. Той ще се погрижи за теб. Можеш да му вярваш. — Димът я задави и главата й се килна на дървения под.



Софи се свести от собствената си кашлица. Гърлото й бе като раздрано. Почувства нечии ръце, усети мъжки длани да разтриват гърба й, докато тя кашляше и хриптеше. Чу гласа му:

— Свърши се, Софи. Джеръми е добре. Свърши се. Шшшт, не се притеснявай и не се опитвай да говориш.

Райдър, неговият глас, неговите ръце на гърба й. Тя се отпусна, тръпнеща от болката в гърлото. Опитваше се да не преглъща, толкова силно я болеше.

— Къде е Джеръми? Наистина ли е добре?

— Замълчи. Ще ти кажа всичко. В Кемъл Хол сме. Когато двамата с Емил дойдохме, Джеръми почти бе успял да те измъкне от стаята. Сам. Пожарът е изгасен. Щетите не са големи. Само кабинетът е пострадал повече и верандата пред него е малко обгорена. Естествено, много е опушено и къщата смърди отвратително. Вуйчо Тео е мъртъв.

Говоренето й причиняваше ужасна болка, произнасянето на всяка думичка бе истинско изпитание, но тя успя да изхрипти:

— Сигурно съм го убила. Деринджърът гръмна и го чух, че изкрещя.

— Сериозно? Е, хубаво си направила. Но като се пооправиш, ще те напляскам за това, което стори. Даа, най-малкото. Ако Коко не те бе видяла да тичаш боса по алеята на Кимбърли, най-вероятно щеше да загинеш в пожара, а с теб и Джеръми защото той нямаше да те остави вътре.

— Мистър Шърман Коул — мировият съдия ще се погрижи да ме обесят.

— Не виждам защо ще иска да те беси.

Тя се опита да се отскубне от Райдър, но той я държеше здраво.

— Ще го направи. Искаше да ми стане любовник, но вуйчо нямаше изгода от това и ме накара да му откажа. Оня го прие много гадно. Започна да ме заплашва. Вуйчо Тео смяташе, че това е много забавно. Каза, че лесно ще се справи с Коул, ако някога се наложи. Също така каза, че трябва да продължавам да поддържам невинен малък флирт с него. Вуйчо искаше, ако някога му се наложи да поиска нещо от Коул, съдията сам да дотърчи и да му се мазни.

— А ти не го послуша, така ли?

— Не. Когато се опита да ме целуне, му ударих плесница и го ритнах в пищяла. Беше преди около три месеца. Той е отвратителен.

— Ясно. Е, в такъв случай, момичето ми, предполагам, че аз трябва да съм човекът, застрелял вуйчо ти. При опит да ви спася с Джеръми. Но откъде накъде? Бърджис е известен единствено като любящия вуйчо, който не може да си има собствени деца, нали така? Ще трябва да помисля. Може би има някакво друго решение. Да, нека помисля.

— Къде е Томас?

— Не зная. Не съм го виждал. Ще попитам.

— Исках да гръмна вуйчо Тео в коляното, та да окуцее като Джеръми, да живее като него — куц! Господи! Той удари Джеръми с камшика! Но, заклевам ти се, не дръпнах спусъка умишлено! Свещникът изведнъж падна на пода, стана тъмно и аз трепнах. Тогава някой ме удари по ръката и аз стрелях, за да се защитя.

— Разкажи ми всичко. Без да изпускаш и буквичка. Бързо, не знам с колко време разполагаме.

Към края на разказа й, гърлото й се възпали толкова много, че дори и дрезгавият шепот едва излизаше от устата й.

— Сега ви оставям на Самюъл. Той ще ви заведе обратно в Кимбърли Хол. И повече да не съм чул и дума от теб — никакви доводи, никакви забележки, нищо. Сега аз съм насреща и ти ще правиш само това, което ти кажа. Първата ми заповед е да не си отваряш устата поне двадесет и четири часа.

— Боли ме главата.

Райдър я погледна, смръщил вежди, и лекичко докосна с върховете на пръстите си подутината на слепоочието й.

— Божичко! Не ми каза, че някой те е ударил по главата.

— Забравих.

— Добре, говори, но бързо. — Когато Софи свърши, Райдър се бе намръщил още повече. Тя отвори уста, но той притисна устните й с длан.

— Не. Сега мълчи. Ето го Джеръми. Беше при Емил.

Момчето коленичи до нея. Галеше изцапаното й лице, ръцете й.

— О, Софи, краката ти! Какво стана? Какво направи?

Тя бе забравила проклетите крака.

Райдър извика да му донесат фенер. Когато фенерът се появи, донесен от един от робите, Райдър го свали ниско и огледа краката й. Остана така дълго време, без да каже и думица.

— Добре си се подредила. От главата до петите. Как го правиш? Господи, Софи! Краката ти! Накарай Коко да ги измие веднага щом се приберете в Кимбърли.

Самюъл тръгна със Софи и Джеръми. Райдър сам я бе пренесъл до каретата. Беше му горещо, бе изпотен, покрит със сажди и нечистотии. Освен това бе затънал в дяволска каша.