— А ти щеше.

Единствената й реакция бе студеният й глас:

— Твърде вероятно.

— Лорд Дейвид ти стана любовник, за да може да оскубе Чарлз Грамънд.

— Да. И се справи прекрасно.

— А Чарлз Грамънд беше твой любовник, за да прояви по-голяма отзивчивост при предложението на вуйчо ти да купи плантацията.

— Да.

— Как успя да се отървеш от лорд Дейвид?

Тя се усмихна. Усмивката й бе младежка и закачлива и той усети, че се поддава на очарованието й. Осъзна, че това е първата истинска усмивка, която вижда на лицето й.

— Казах му, че съм болна от сифилис.

— Божичко! Та това е върхът!

— Сигурно и на теб щях да кажа същото, след като продадеше Кимбърли на вуйчо.

— Има една съществена разлика. Просто аз нямаше да ти повярвам.

— И аз това казах на вуйчо. Казах му, че си по-различен от другите. Казах му, че не си глупак. Казах му, че трябва да бъде изключително предпазлив с теб, дори да се страхува от теб. Не ми обърна внимание.

— Нещо не схващам тази работа за страха, ама нейсе. Не те е послушал. Не се е боял достатъчно от мен, толкова по-жалко.

— Не. Той преценява всички хора със собствения си аршин. Бе чул, че си женкар — млад развратник с нравственост не по-голяма от тази на някой котарак. Смяташе, че ще бъде съвсем лесно.

— Не съм… — Райдър замълча и се начумери, свел очи към натъртените си кокалчета. Каква ужасяваща мисъл, Исусе! Съзнанието му отказваше да я възприеме. Той преглътна и нехайно сви рамене.

— Е, направил е грешка, не е ли така?

— За това, че си женкар? Че си котарак? Не, естествено. Ако беше като останалите, нямаше да разбереш, че в къщичката не бях аз.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не си спала с нито един от тях? Че винаги е била другата?

Тя го погледна сериозно.

— Щеше ли да ми повярваш?

— Сигурно не. — Той вдигна ръка, за да я прекъсне. — Чуй ме, Софи. Никога досега не съм срещал жена с толкова богат репертоар от женски хитрости, а повярвай ми, получавал съм само най-доброто. Иска ми се да знам какъв е женският еквивалент на котарак. Пасва ти идеално. Твоят запас от средства за прелъстяване е забележително богат за възрастта ти. Хайде, стига толкова. Няма значение. Да се върнем на скъпия ти вуйчо. Все още съм като ударен с мокър парцал от новината, че притежавам Кимбърли Хол.

— Истина е.

— Ами, ако не бях дошъл? Ако бе пристигнал брат ми?

— Вуйчо Тео сметна, че това е малко вероятно. Разбираш ли, той познава цялото ти семейство. Дори нае някакъв тип в Англия, който да изрови всичко за семейство Шербрук и теб. Той ни писа и писмото му бъкаше от подробности.

— И е направил е това, преди двамата с Томас да започнат малката си кампания за сплашване в Кимбърли?

— О, да. Всичко бе добре обмислено. Вуйчо Тео знаеше, че Самюъл Грейсън е суеверен и може да бъде манипулиран. Знаеше, че просто няма начин той да не пише на брат ти за помощ. И той писа. Дори каза на вуйчо, че смята да потърси помощ от вас. Разбира се, вуйчо го поощри за писмото. Както се казва, наля масло в огъня.

— Започвам да мисля, че вуйчо Тео заслужава да му извия мръсното вратле.

— Човекът, когото вуйчо нае, писа, че брат ти има много задължения и е почти невероятно да дойде, по-малкият ти брат учи за духовник в Оксфорд. Значи остава петнайсетгодишната ти сестричка. Естествено, дойде ти. Всичко стана точно според плана му. Той просто те подцени, това е всичко. Предполагаше, че ще бъдеш като лорд Дейвид — лекомислен, самовлюбен, доста глупав и изгарящ от желание да спиш с мен. Не беше прав, просто той никога не би си признал, че се е провалил. Ти дори и за момент не повярва, че в произшествията, които ставаха тук, има нещо свръхестествено, нали?

— Разбира се — разсеяно отвърна Райдър.

— Нито пък поиска да ми станеш любовник.

— Не. Да. Не знам.

— Какво ще правиш?

— Оливър Сасън се е съгласил да не казва нищо на мен и на брат ми, докато вуйчо ти не реши, че е настъпил моментът за това?

Тя кимна.

— Джеръми знае ли нещо?

— Не. Опитах се да го предпазя, доколкото можах. А освен това вуйчо Тео винаги внимаваше много в отношението си към него, както пред хората, така и насаме. Дори и сега всички са убедени, че двамата с Джеръми сме извадили голям късмет. Предполагам, клюките гласят, че вуйчо Тео е прекалено любещ, прекалено сантиментален, за да може дори да се досети, че племенницата му е уличница.

— Да. И аз чух това. Уморена си. Време е да си починеш, а аз да помисля. Искам да разплета тази плетеница. И то скоро.

Тя не заспа. Бе прекалено уплашена за бъдещето. Три часа лежа на проклетото легло, а умът й отчаяно се блъскаше без посока.

8.

Софи тихичко се отправи към стаята на Джеръми. Прекоси коридора на втория етаж на Кимбърли, където спеше той. Искаше да поговори с него, да го окуражи.

Тя тихо отвори вратата и надникна вътре. Стаята бе малка, но както и от всички останали стаи, от нея се излизаше на балкона през високи врати, сега широко отворени. Софи се усмихна. И в Кемъл Хол Джеръми често спеше на балкона. Явно и тук не изневеряваше на навиците си. Комарите въобще не го впечатляваха.

Нямаше го в леглото му. Тя бавно се запъти към балкона. Все още се усмихваше спокойно. Нямаше го и там. Усмивката замръзна на устните й.

О, Господи!

Днес го бе видяла за малко. Беше мълчалив, прекалено мълчалив и сериозен. Дълго я бе гледал и тя бе разбрала, че нещо му тежи, но не бяха успели да поговорят, защото точно тогава бе влязъл Райдър. Точно затова искаше да поговорят сега.

Но него го нямаше.

Разбира се, тя знаеше къде е. Бе отишъл в Кемъл Хол, за да поиска сметка от вуйчо Тео.

Вуйчо Тео щеше да го пребие, може би дори да го убие, вече нямаше смисъл да се преструва на любящ или състрадателен. Тя се улови, че поема въздух на големи глътки, от които ребрата й запулсираха от болка.

Приведе се напред и обхвана раменете си с ръце.

Болката попремина, но тя все така не помръдваше. Просто стоеше там, зареяла поглед в красивата гледка на блесналите под почти пълната луна вълни, но всъщност не ги виждаше. Звездите приличаха на студени бели точици на фона на ясното небе. Тя се обърна и бавно се прибра в стаята си. Откри роклята си на дъното на раклата. Дрехата бе изпокъсана и мръсна, но това нямаше значение. Софи бързо се облече, без да обръща внимание на болката в ребрата си. Мислеше само за това, което трябваше да направи. Нямаше на себе си нищо друго освен роклята — нито фуста, нито риза, нито чорапи.

Не успя да намери и обувките си. Няма значение, ще отиде боса. Тя крадешком се промъкна по стълбището и тихичко като крадец влезе в малката стаичка, където бе библиотеката на Кимбърли Хол. В стаята имаше шкаф с оръжия — висока дъбова мебел с остъклени врати. Слава Богу! Не бе заключен. Тя познаваше оръжията. Взе един малък деринджър12. Ако й се наложеше да защити Джеръми, щеше да застреля всеки, който има неблагоразумието да се окаже наблизо. Без пропуски.

Пет минути по-късно тя се измъкна от Кимбърли Хол. Спусна се бързо по покритата с чакъл алея, без да обръща внимание на малките камъчета, които се забиваха в стъпалата й. Бе благодарна на нощния бриз, който разбъркваше кичурите на челото й.

Нощта бе красива. Спокойна. Сърцето й биеше в бавен и постоянен ритъм. Само да знаеше кога е тръгнал Джеръми. Бе уплашена, но спокойна. Време бе да поеме отговорност за себе си и за брат си. Мили Боже, молеше се тя, само за едно те моля! Дай ми достатъчно време!

Трябваха й двадесет минути, за да стигне до Кемъл Хол. Минаваше напряко през полетата със захарна тръстика и доколкото бе възможно, се движеше в сенките. Нарани краката си, но продължи да не обръща внимание на острата болка. Дори и кръвта по стъпалата, студена и лепкава, не я впечатли.

Няколко прозореца светеха, но не се виждаше никой, никакви сенки, никаква следа от вуйчо й, от Томас или от прислугата. Къде, по дяволите, бе Джеръми?

Тя притичваше приведена от храст на храст и все повече се приближаваше до голямата къща. Стигна до кабинета на вуйчо си и се плъзна по верандата. Тогава ги чу.

Гласът бе на вуйчо Тео. Звучеше развеселен и доста пиян.

— Значи така, копеле малко!? Реши да дойдеш тук ида ме нашибаш с камшика, а?

— Аз не съм копеле. Майка ми беше твоя сестра и жена на баща ми. Тук съм заради това, което направи на Софи. Не мога да ти позволя да се измъкнеш безнаказано. Ти си я бил!

— Заслужаваше си го. Бичът ще играе по гърба й, докато не започне да проси пощада. Само да ми падне в ръчичките.

— Няма да ти позволя. Райдър няма да ти позволи.

Райдър Шербрук, младокът, когото Тео толкова силно желаеше да убие. О, но сега той имаше момчето — безполезното сакато копеленце. Той се ухили на Джеръми.

— И как точно възнамеряваш да ме спреш? А, помиярче малко? Взех ти и камшика. И него не можа да опазиш дори.

— Ще измисля нещо.

Чу се съскането на бич, който раздира въздуха. Внезапен остър вик. Джеръми. Вуйчо Тео го бе ударил с камшика.

Ярост заля Софи. Дървената врата бе открехната. Много тихо тя се промъкна през нея и видя вуйчо Тео. Рамото му бе превързано. Облечен в халата си, стоеше приведен над Джеръми, вдигнал камшика в дясната си ръка.

— Ще ти дам да го опиташ още веднъж, господарю Джеръми само за да ти покажа колко си важен.

— Само посмей, мизернико мръсен, и ще получиш един куршум в шкембето! Не искам да умреш бързо. Искам те проснат на земята, стиснал шкембето си. Искам да усещаш как червата ти се разкапват. Искам да те чуя да врещиш.

Тео Бърджис се смръзна, но само за миг. Бавно, много бавно той спусна камшика и се обърна с лице към племенницата си.

— Значи откри, че малкото инвалидче го няма и препусна насам да го спасяваш.

Тя не му обърна внимание.