Райдър се спря на вратата. Видя я да стои на балкона, облечена в нелепата си торбеста нощница, с коса, която се спускаше като поток по гърба й. Изглеждаше шестнайсетгодишна. Но той знаеше, че когато надникне в очите й, ще открие в тях само цинично отегчение.

— Върни се в леглото — тихо каза той. Не искаше да я стресне.

Тя бавно се обърна. Вече не бе слаба и наранена. Стоеше изправена на краката си. Бе голяма жена и щеше да му даде да се разбере.

— Писна ми от проклетото легло! — спокойно каза тя. — Искам да постоя. Каза, че искаш да поговорим. Хайде.

Отново си бе възвърнала обичайното държание. Това достави огромно удоволствие на Райдър.

— Както желаеш — нехайно рече той. — Томас беше тук.

Какво очакваше от нея? Да ахне? Да се разтрепери от страх? Да залитне към него и да го моли за закрилата му? Тя не направи нищо подобно. Изражението й бе отнесено и си остана такова. Изглеждаше спокойна и ведра. Наистина бе много по-добре. Той я приближи и спря точно пред нея. Вдигна пръсти и лекичко докосна брадичката й, връхчето на носа й, очерта веждите й.

— Отоците спадат. Утре вече няма да си такова страшилище.

Тя не помръдна.

— В такъв случай няма да искам огледало до утре следобед.

— Както ти казах, Томас бе тук.

— Предполагам, че си се справил с него?

Той се ухили.

— Не, помолих го да ти позволи да останеш още малко. Той реши да отстъпи пред молбата ми. Обаче каза, че ще се върне и…

Тя трепна. Едно съвсем лекичко потръпване, но той вече забелязваше и най-незначителните движения.

— Не бъди глупава! Хайде, нека ти разкажа за срещата ни. Господи! Този човек е напълно безсъвестен. Пълен мошеник. Приех го в салона. Знаеш ли, че Джеймс, икономът ни, не си пада много по Томас? Сигурен съм, че очите му просветнаха злобно, когато произнесе името му.

— Томас е животно. Джеймс има брат, който е собственост на вуйчо. Мистър Грейсън се опита да го купи, но вуйчо отказа. Да, Томас е свиня.

— Е, съгласен съм. Сега замълчи и ме остави да ти разкажа за нашия твърде отегчителен разговор.

Райдър бе влязъл в салона в много добро настроение. Едва не потриваше ръце от удоволствие. Той спря, усмихна се и каза:

— Предполагам, че вие сте Томас? Приятно ми е да ви посрещна в Кимбърли Хол без лъка и стрелите ви, а също и без онзи очарователен бял чаршаф, който и двамата с господаря ви обичате да носите. Особено ми харесаха белите качулки. Ах, какъв домакин съм. Желаете ли кафе?

— Дошъл съм за племенниците на мистър Бърджис.

— О? — Райдър възнагради надзирателя с блага усмивка. Томас бе висок и изключително мършав, като се изключи шкембето, което се показваше между жилетката и бричовете му. Прошарената му коса бе остригана много късо, а по бузите му бе набола четина. Изглеждаше като човек, които през последните няколко дни нито се е къпал, нито се е преобличал, нито пък се е наспивал като хората. Очите му бяха студени, много студени.

— Длъжник съм ви за стрелата, която забихте в рамото ми.

— Изобщо не знам за какво говорите — каза Томас. — Бъдете така любезен, мистър Шербрук. Мистър Бърджис изгаря от нетърпение да види племенниците си. Много е загрижен за тях.

— О, не се и съмнявам. Нима е възможно някой да се съмнява в чувствата му? Но какво го кара да смята, че те са тук?

— Така се говори. Това е известно на всички. Приказва се, че мис Статън-Гревил, без да се крие, живее тук като ваша любовница и като отплата за нейните услуги вие сте взели и момчето. Това се отрази много зле на мистър Бърджис. А сега ги доведете. Няма да ви досаждат повече.

— Защо не седнете, Томас?

— Майната ти, Шербрук, нямаш право…

— Нямам право какво? Да освободя едно момиче, което е било бито до припадък? Да измъкна едно малко момченце от стаята, в която е било заключено.

— По дяволите! Преби я един от любовниците й! Аз заключих момчето за негово добро!

— Пребил я е един от нейните любовници — бавно повтори Райдър. — Чудя се кой точно. Може би Оливър Сасън? Без съмнение, голям грубиян, нали? Не, мисля, че грешите. Според моите източници тя го е оставила и той не е изглеждал разстроен от това. Кой друг? Може би Чарлз Грамънд? Чувам, че жена му е истинска хуна, може би тя го е сторила?

— Мамицата ти, Шербрук! Доведи ги!

Райдър се усмихна.

— Сега ме чуй, Томас. Мисля, че ти си едно безсъвестно копеле. Няма да се разправям повече с теб. Господарят ти обаче е друго нещо. Кажи му, че скоро ще чуе за мен. А ако се опиташ да доведеш тук аверите си, да ми правите навалица, ще те спипам. Ще те убия, при това ще го направя много бавно. Разбра ли ме?

Томас не знаеше какво да прави. Беше казал на мистър Бърджис, че тоя не е като останалите мъже в Монтегю Бей. Тоя бе корав, че и умен.

— Казвам ти, Шербрук, пребил я е един от любовниците й. Вуйчо й се е опитал да го спре. Ако ти е казала нещо друго, то е, защото се срамува от славата си. Хайде, бъди разумен. За какво са ти на врата едно сакато копеле и някаква си курва?

Томас не успя да довърши мисълта си. Райдър заби юмрука си право в челюстта му — силен, чист удар. После замахна отново и този път юмрукът му намери шкембето на Томас. Томас изврещя и падна като отсечен.

— Джеймс! А, радвам се, че си тук. Май си се навъртал наоколо, а? Е, сега помощта ти ми е много необходима. Ако обичаш, хвани някой по-якичък да ти помогне. Вдигнете този паразит оттук, върнете го в Кемъл Хол и го стоварете там. В мръсотията. По очи.

— Да, масса — усмихнат се отзова Джеймс. — Тоз мъж копиле, истинско копиле. Добре изглежда на под. Не, не е копиле, змия той, змия.

— Предполагам, че отровните му зъби най-малкото се клатят — каза Райдър, като разтриваше кокалчетата си. Той погледна Томас и се начумери. — Има шкембе. Не е добре за един мъж. Да, изобщо не е здравословно.

Сега той отново разтри кокалчетата си и си помисли колко добре му се бе отразило да си изкара гнева на краставия му кучи син. Погледна Софи и й се усмихна.

— Това е всичко. Нищо друго. Джеймс и още един мъж го изнесоха.

— Радвам се, че си го ударил — каза тя. — Надявам се, че си го фраснал много силно. Самата аз много пъти съм искала да направя точно това. Той е ужасен. Господи, на теб ти е харесало!

— Може би — насладата на Райдър бе очевидна. — Той е подлец. — Райдър се умълча и я погледна замислено. — Как така се забърка в тази каша?

— Какво искате да кажете, сър? А, сигурно се питате как така сама съм си избрала да стана уличница? А може би как така Джеръми внезапно е решил да окуцее? Бих ви помолила да бъдете по-конкретен.

— Когато лежеше по гръб, бе много по-лесно човек да се справи с теб. Пак си кисела като оцет.

— Много жалко, защото никога вече няма да имате възможност да ме видите в такава светлина.

— Дори когато се любим?

Още едно съвсем лекичко трепване. Да, опознаваше я съвсем добре.

— Седни, Софи. Ще се държа на разстояние. Не искам да те плаша.

Това даде резултат. Райдър бе доволен.

— Не ме плашиш. Никой мъж не може да ме уплаши.

— Вярвам ти, естествено. Изглежда, имаш голям опит с мъжете. Аз обаче не съм като другите и от мен те е страх. Най-накрая ще си го признаеш и, смея да твърдя, ще станеш и по-внимателна. Седни, преди да съм те вдигнал и да съм те насадил на стола.

Тя седна и приглади нощницата на краката си. Тогава й хрумна, че наистина е много странно да седи в една спалня с мъж, само по нощница, и това я накара да се усмихне.

— Кимбърли Хол принадлежи на теб, а не на твоя брат — граф Нортклифски — без предисловия каза тя.

Райдър се облещи със зяпнала уста.

— Какво каза? Не, това е абсурд. Пълна глупост. Откъде ти хрумна такова нещо?

— Млъкни и ме чуй. Кимбърли Хол е принадлежал на твоя чичо — Брандън. Когато той умрял, ти си наследил богатството му. Но поради небрежност Оливър Сасън забравил да прикрепи спецификациите за този имот към наследството, което чичо ти изпратил на семейството ти. В началото е било просто неволна грешка. Недоглеждане. А точно тогава умира и баща ти и настъпват известни смущения и бъркотия, тъй като новият граф все още не се е уволнил от армията. Става така, че всички смятат, че Кимбърли принадлежи на семейството, по-точно на твоя по-голям брат, а не на теб.

— За Бога!

— Не си ли доста богат за непървороден син?

— Да.

— Е, сега си още по-богат. Тази плантация е твоя.

— Започвам да разбирам защо Оливър Сасън бе сред твоите любовници.

— Естествено.

— Казах на Емил, че зад всичко се крият някакви подбуди. Особено когато и ти си забъркана, Софи. Никога не би станала мръсница без някакви много силни подбуди.

— Виж, Райдър, не ме интересува дори да притежаваш цяла Ямайка. Вуйчо ми искаше тази плантация и реши, че моите дарби биха увеличили шансовете му да я получи. Не ме разбирай неправилно, аз трябваше само да те размекна. Според окончателната му оценка за теб ти едва ли би искал да живееш тук и едва ли не сигурните печалби от захарта биха те заинтригували. Следователно налага се окончателният извод: продаваш, натъпкваш гвинеите в аристократичните си джобове и отплаваш щастлив за Англия.

— Значи, когато настъпеше подходящият момент, мистър Сасън щеше да ми каже, че Кимбърли Хол ми принадлежи?

— Да.

— И тъй като ти си моята възхитителна любовница — ти и онази другата, с големите гърди, разбира се — аз ще бъда възхитен да продам плантацията на вуйчо ти. Смяташе ли да те изпрати в Англия с мен? Имам предвид, като моя любовница?

— Не знам какви са плановете му.

— Защо се съгласи с всичко това?

Погледът й бе твърд и студен.

— Не ставай смешен. Толкова си добър в приписването на подбуди, как така сега се препъна? Джеръми щеше да стане негов наследник. Това беше наградата за съдействието ми. Ако ли пък не съдействах… Е, каза, че ще изхвърли и двама ни. Джеръми е сакат, никога нямаше да успее да се справи с живота тук.