— Защо си толкова добър?

— Това те шокира? Предполагам, че наистина не си свикнала мъжете да се държат така.

— Не съм.

— Довърши закуската си и ще поговорим. Време е, не мислиш ли? Не мога да продължавам да се бия със сенки. Трябва да знам истината.

— Ти си толкова умен, че си мисля дали вече не си се досетил за всичко. Нали току-що ми каза, че разбираш много повече, отколкото мога да предположа?

Не, помисли си той, още е рано да я съблече, за да види ребрата й.

— Не ми харесват заповедите ти, Райдър. Съжалявам, ти бе добър с мен и Джеръми, но след като се възстановя, аз ще се погрижа за нас. Ти не си длъжен да…

— Млъкни, Софи. Наистина си много досадна.

— Върви по дяволите!

— Кой ли ми каза, че си много опърничава? — ухили се той.

— Без съмнение някой нещастник. Опърничава — каква глупост! Всички мъже са еднакви. Никой от вас не може да понесе мисълта, че жената е в състояние да взима собствени решения, да носи отговорност. Трябва неизменно вие да командвате и всичко да става както на вас ви се иска. И не ви е срам да наричате това закрила над слабия пол. Е, нека ти обясня нещо, Райдър, няма да се оставя да…

— Млъкни, Софи. Ако си решила да си го изкараш на някого, защо не изберем друг обект за гнева ти. Да поговорим за вуйчо ти.

— Той жив ли е. Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Не си се прицелила много добре.

— Да наръгаш собствения си вуйчо не е нещо, с което трябва да се похвали човек.

— Също и да биеш собствената си племенница.

Тя въздъхна, отпусна главата си на възглавницата и затвори очи. Той не наруши тишината. В продължение на няколко минути изучаваше лицето й. Косата й бе едва сплетена и висеше на дълги сплъстени кичури.

— Искаш ли да се изкъпеш? Да си измиеш косата?

В широко отворените й очи имаше толкова надежда и вълнение, че той се разсмя.

— Добре тогава. Ако си изядеш закуската, ще измисля нещо.

Тя изяде всичко и не след дълго заспа. Райдър вдигна подноса и седна в стола до леглото й. Проклета бъркотия! Той добре разбираше, че е затънал до ушите, ако не и повече. Какво щеше да прави, това все още не знаеше. Погледна Софи, бе млада, уязвима и нежна. Не приличаше на елегантната и студена София. Успя да види красивите й високи скули под ужасните отоци. Носът й бе тънък и правилен, веждите — красиво изваяни и извити, миглите — гъсти и дълги. Може би на друго място, в друго време, при други обстоятелства, той би я направил своя любовница и би й показал, че мъжете съвсем не са за изхвърляне, особено когато става въпрос за щастието на някоя жена. Но сега обстоятелствата бяха ужасни. Той продължи да я изучава. Тя наистина бе доста хубава и осъзнаването на този факт го изненада. Брадичката й не бе закръглена и мека. Напротив, бе упорита и твърда, и челюстите й издаваха решителност. Предполагаше, че и като дете е била така опърничава. Но освен това бе и вярна. Би сторила всичко за Джеръми. Всичко.

А сега какво й оставаше?

Той се разпореди в стаята да бъде донесена вода, която изсипаха в голямата бакърена вана. Сега моментът бе подходящ да хвърли един поглед на ребрата й. Много бавно той издърпа чаршафа. Софи беше облечена в една от нощниците на Самюъл. Райдър тъкмо разкопчаваше копчетата, когато тя отвори очи. Тя не помръдваше, не продумваше, просто го гледаше.

— Какво правиш?

— Ще хвърля едно око на ребрата ти. Така или иначе превръзките трябва да се свалят, щом ще се къпеш.

— Не.

— Софи, имал съм възможност да те видя гола и познавам тялото ти доста добре. Предполагам, че и ти би могла да кажеш същото за мен. Предполагам, че конкретните обстоятелства са малко особени, но аз съм единственият, който се е грижил за теб. Ще стоиш спокойно и ще ме оставиш да погледна ребрата ти. Ако продължаваш да се опъваш, ще те вържа.

— Не, проклет да си!

— Няма да получиш ваната си.

— Не.

— Колко мъже са виждали тялото ти? Освен мен, разбира се. Навярно не са само тримата, които забавляваше, когато пристигнах. Едва ли ти е останала и капка скромност.

Тя извърна лице. Той внимателно съблече нощницата и започна методично да сваля превръзките й. Не обръщаше никакво внимание на гърдите й, както и на бялото й коремче. Разглеждаше натъртените й ребра, а ядът го задавяше. Искаше да убие вуйчо Тео с голи ръце, нищо друго.

Той лекичко опипа всяко от ребрата с върха на пръстите си.

— Кажи ми, когато те заболи — каза той. Тя едва си поемаше дъх. Ръката му закачи лекичко лявата й гърда.

Тя потрепери.

— Добре. По-добре си. Сега ще ти помогна да се изкъпеш.

Защо не, помисли си тя. Той бе напълно прав. През нощта, след като я бе упоил, я бе виждал гола, бе спал с нея… нагледал й се е. Нямаше никакво значение. Тя го остави да я премести до края на леглото. Беше гола голеничка. Той й помогна да се изправи на крака. Придържаше тялото й с ръка. Коленете й омекнаха и тя падна напред върху него. Райдър я задържа, като я притисна силно към себе си. Софи усещаше топлия му дъх на слепоочието си. Би трябвало да е ужасена от него, но сега се чувстваше прекалено слаба, а болката преминаваше на вълни през тялото й. Естествено, той знаеше това, проклет да е!

— Много ли боли?

— Не. Просто съм отпаднала. Мога и сама, наистина. Би ли ме оставил?

— Мирувай, Софи.

Той полекичка я настани във ваната. Тя въздъхна от удоволствие. Райдър й се ухили, разплете косата й и я приглади.

Тя успя да измие по-голямата част от тялото си, а той изми косата й. Банята им отне много време и когато свършиха, тя бе пребледняла и разтреперана от изтощение. И от болка, предположи той. После я подсуши така делово, сякаш търкаше кобила, а не жена. Тази мисъл я накара да се усмихне. Райдър забеляза леката усмивка. Чудеше се какво ли я бе предизвикало докато увиваше главата й с друга хавлия.

Той я занесе до един люлеещ се стол до вратата на балкона, седна и я положи в скута си.

— Време е и двамата да си починем. Измори ме. Имаш много коса. Облегни глава на рамото ми. Така е добре.

— За теб съм едно нищо.

— Какво ще рече това?

— Ами, аз съм гола, ти си ме виждал, спал си с мен и въпреки това пет пари не даваш. Едното нищо.

Той я притисна по-силно към себе си, но усети как тя трепна и веднага отпусна ръце.

— Нима предпочиташ да те олигавя цялата и да те накарам да се чувстваш неудобно, като зяпам гърдите ти?

— Не, това вече го направи. За теб това не означаваше нищо. Просто игра. Просто…

— Просто какво?

— Не мога да те разбера.

— Понякога и аз самият не мога да се разбера — отвърна той. Започна да я люлее напред-назад. След две минути тя вече спеше.

Не, помисли си той, не разбираше и това го подлудяваше.

Той я занесе на леглото и я положи на него. Реши да не я превързва. Много внимателно той махна хавлията от косата й, разреса я с пръсти и я разпръсна по възглавницата, за да изсъхне.

Райдър погледна плоския й корем и меките косъмчета под него. Наистина е много хубава, помисли си той, и я покри с чаршафа. А знанията й за мъжете са толкова едностранчиви. Те искаха само нейното тяло, нищо повече. Е, тялото й наистина бе прекрасно, но той изобщо не бе трогнат от това.

Нямаше никакво намерение да се остави някога да бъде затрогнат от тази жена, поне не повече отколкото беше сега.

Райдър обядваше заедно със Самюъл, Емил и Джеръми, когато Джеймс влезе в стаята и обяви:

— Мистър Томас е тук, мистър Шербрук. Иска да ви види.

Вилицата на Джеръми цопна в чинията му. Лицето му внезапно пребледня.

— Покани го в салона, Джеймс — кимна Райдър. — Идвам след малко. Джеръми, вземи си вилицата и довърши тези възхитителни скариди. Помолих сестра ти да ми се довери. Сега и теб моля за същото. Ако бузите ти не възвърнат цвета си, ще се видя принуден да те държа на слънце, докато не получиш загар. Ако си мислиш, че ще позволя на Томас или на когото и да било да се доближи до теб, горчиво се лъжеш. Разбираш ли, млади момко?

— Да, сър — отговори Джеръми. Очите му търсеха лицето на Райдър. Райдър забеляза в тях страх, несигурност и почувства как дълбоко в него нещо се преобръща. Той потупа момчето по рамото.

— Емил смята да ти покаже всичко за рома. И то още днес.

— Вече знам много за рома.

— Емил ще ти покаже много неща, които въобще не си виждал. Нали, Емил?

— Да.

— Изяж си обяда. Ще имаш нужда от сила.

На излизане от трапезарията Райдър чу Джеръми да пита Емил:

— Вие биете ли робите с камшика, сър?

— Не — делово отвърна Емил. — Те са наши работници. Без тях няма да можем да произвеждаме много захар. Ние зависим от тях. Ако ги бия, те няма да могат да работят и тогава закъде сме?

— Томас бие робите в Камил.

— Томас е глупак. Без съмнение, Райдър ще се погрижи за пропуските във възпитанието му.

Райдър се усмихна, развеселен от сладкото си предчувствие. Искаше му се да бе поговорил със Софи, преди да се срещне с Томас, но не желаеше да я буди. Е, несъмнено, Томас бе тук, защото вуйчо Тео все още не бе в състояние да дойде лично. Добре. Май му бе забила ножа доста надълбоко.



Когато Софи се събуди, слънцето вече клонеше към заник и обагряше небето във всички нюанси на розовия и червения цвят. Бе сама. Тя стана, облекчи се, откри мъжката нощница, с която я бяха облекли, и я навлече през глава. Ребрата я подръпваха болезнено, но ужасната разкъсваща болка сега бе поносима.

Тя бавно излезе на балкона и вдигна лице под милувките на спокойния вечерен въздух. Скоро ще се възстанови достатъчно, за да напусне Кимбърли. Скоро ще трябва да напусне Кимбърли. И тя, и Джеръми. Но къде щеше да отиде?

В това отношение Райдър бе прав. Тя нямаше нищо, никакви пари… нищо друго, освен курвенската си репутация.

Софи зарея невиждащ поглед в златнорозовия здрач, заслушана в гургулиците, жабите, щурците и другите създания на нощта, които обикновено не чуваше, защото бе свикнала с тях.