— Шшшт. Райдър ме предупреди, че ще се опиташ да ми говориш и ми заръча да ти кажа да мълчиш. Каза ми, аз да ти разкажа какво се е случило. Разбра ли?

— Да.

— Трябва да лежиш съвсем неподвижно. Райдър каза, че ще се оправиш. Каза, че нямаш нищо счупено, но ребрата и лицето ти са много натъртени. Каза да не мърдаш, Софи.

— Да.

— Вуйчо Тео стана друг — бавно каза Джеръми, като се мръщеше. Не проумява, разбра Софи, но замълча и го изчака да продължи. — Видя ме да влизам в къщата с Томас и се разкрещя. Държеше се за рамото. Видях през пръстите му да се просмуква кръв. Кряскаше ми, че е приключил с нас двамата.

— Не те би, нали?

— О, не. Само каза на Томас да ме заключи в моята стая. Каза, че ще се погрижи за мен по-късно. Не ме би като тебе. Но беше много ядосан и те наричаше лъжкиня и уличница и курва и други неща, които не разбирам. Каза, че аз съм само едно малко сакато копеленце и че ще се погрижи никога да не наследя Кемъл Хол и никога да не си върна къщата във Фоуи. Каза, че ще те прати в пъкъла, където ти е мястото.

О, Господи, помисли си Софи. Искаше й се да може да протегне ръце и да приюти Джеръми в прегръдките си. Той говореше много спокойно и безпристрастно. Това още повече я изплаши.

— Тъкмо щях да се спусна по лозата, когато вратата се разхвърча и в стаята влезе Райдър. Каза ми, че тръгваме. Каза ми, че ти си тук и че ще ме заведе при тебе. Каза, че всичко ще е наред.

— А вуйчо Тео?

— Той не беше там. Мисля, че излезе заедно с Томас да се погрижи за рамото си. Ти ли го удари, Софи?

— Да, наръгах го с ножа за отваряне на писма.

Като че ли прие доста леко неукрасените й думи.

— Страх ме беше, Софи — обади се Джеръми след малко. — Страх ме бе, че вуйчо ще изпрати Томас с камшика и той ще ме набие като робите. И не знаех къде си и какво ти е направил.

За миг тя почувства такова облекчение, че болката се превърна в нещо незначително и маловажно. Софи не чу вратата да се отваря, но Джеръми изведнъж се обърна и лицето му светна.

— Добре ли е тя? — гласът на Райдър — нисък и дълбок.

— Да, сър. Казах й да не мърда, точно както ми поръчахте, и да ме остави да говоря. Беше много послушна. Тя се е опитала, сър. Намушкала го е.

— Да, зная. А сега, момчето ми, какво ще кажеш за малко ананасов пай? Готвачката разправя, че всички млади мъже, които тя познава, обичат ананасов пай.

Джеръми стрелна сестра си с очи.

— Няма нищо, Джеръми. Аз съм тук. Върви.

Райдър не продума, докато Джеръми не излезе от стаята.

— Готова ли си за още малко лауданум?

— Не, моля те. Всичко ми е като в мъгла от него.

— По-добре от болката. Джеръми е в безопасност и ти се заклевам, че ще остане под моя закрила. Няма защо да се правиш на мъченица. Не, София, не говори. Ето, изпий го.

Тя взе лекарството и след няколко минути очите й се затвориха и тя задиша по-дълбоко.

— Казвам се Софи — с тих и неясен глас се обади тя. — Винаги съм мразила София.

— И на мен Софи повече ми харесва — каза Райдър, но тя вече спеше.

Той смени леда на лицето й и се настани в един стол. Протегна краката си и кръстоса глезените си. Събра върховете на пръстите си и започна лекичко да потупва брадичката си с тях. Очите му не я оставиха и за миг. Какво щеше да прави сега? По дяволите!

Замисли се за дома, за братята си и за Синджън — сестра си. Толкова ги обичаше. Замисли се за новата жена на брат си, Алекс, и се запита как ли се справя тя с графа, който беше такъв инат.

Ако Самюъл Грейсън не бе написал с такава уплаха своето писмо за странните явления тук, Райдър още щеше да си е в Англия, щеше да се радва на децата си, да се наслаждава на любовницата си, да язди по южните склонове, а вятърът щеше да развява косата му. Даа… без следа от грижи дори.

А сега имаше две големи грижи. Той осъзна, че до този момент животът му бе сякаш по меню — какъвто си го поръча. Беше правил само онова, което му се искаше, тъй като провидението му бе отредило мястото на втори син, а това означаваше, че граф Нортклифски е брат му. Не по-малък дар на фортуна бе и огромното състояние, което чичо му Брандън му бе завещал. Осъзна, че досега си бе играл с живота си и започваше да се презира за това. Бе взимал от него каквото си поиска, без да се замисля за последствията — тях също успяваше доста добре да контролира. Повечето познати го харесваха и той го знаеше. Бе чаровен, доброто настроение и смехът вървяха навсякъде с него, в сделките бе почтен. Той поклати глава. Толкова бе прозрачен. Бе почтен, разбира се, по простата причина, че никога не му се бе налагало да бъде непочтен; не бе срещал никакви предизвикателства за честта си, за честността си, никога не бе поставян пред истинско изпитание. Сигурно можеше да го похвали човек заради децата, но то беше друго, то беше нещо дълбоко в него и той трябваше да го върши. Доставяше му удоволствие да го върши, бе лесно да го върши — правеха го щастлив.

Но сега нещата се бяха изплъзнали от ръцете му. Не искаше да се забърква в тази каша, но вече се бе забъркал. Той се вгледа в пребитото момиче, което лежеше на неговото легло. Бе успяла да намушка оня копелдак. Куражлия! Не можеше просто, ей така, да стане и да си тръгне. Не можеше да я зареже. Той тихичко и много отчетливо изпсува.

Не му оставаше нищо друго.

7.

Слънцето струеше в стаята и сгряваше лицето на Софи.

Тя отвори очи и се вслуша в тялото си. Болката бе намаляла в сравнение с предишния ден. Два дни. Вече два дни, откакто лежеше тук и се питаше какво бе станало и какво ще стане сега. Мразеше чувството на безпомощност. Трябваше да стане, трябваше да направи нещо, още не знаеше какво; знаеше само, че първо трябва да се изправи на крака. Тя успя да се повдигне, простена от болката в ребрата и падна обратно на възглавницата. Дишаше тежко. Затвори очи и преброи до десет. Добре поне, че можеше да затвори очи и да премигва, без да я боли. Ледът, който Райдър бе налагал на очите й през последните два дни, определено си бе свършил работата. Отоците й бяха спаднали. Но ребрата… Тя усети вкуса на кръв в устатата си и разбра, че е прехапала устната си. Нищо. Кой го бе грижа? Най-сетне тя овладя болката. Все още не помръдваше. Боеше се, нищо повече. Когато най-накрая отново отвори очи, тя видя Райдър, който стоеше до леглото й и я наблюдаваше.

— Добре. Значи си будна. Донесъл съм ти закуска. Ще доведа Джеръми веднага щом се уверя, че състоянието ти е достатъчно добро и няма да го уплаши. Първия път трябваше да го оставя да те види, защото не вярваше, че си жива. Но видът ти го уплаши. Славно момче, държи се. Гордея се с него. Трябва и ти да си горда с брат си. — Докато говореше, той й се усмихваше. Бе много делови. Последното, от което тя имаше нужда, бяха излияния на съчувствие и съжаление и той добре го разбираше. — Направих това, което според мен е най-добро и за двама ви. Не, не мърдай. Ще ти помогна. Не се опитвай да правиш каквото и да е сама.

Райдър я повдигна, подпря я на възглавниците и сложи подноса на краката й.

— Може би искаш да се облекчиш, преди да закусиш?

— Не. — Софи не откъсваше очи от вилицата, която лежеше до чинията й.

— Не се обезкуражавай. Не ти отива. Убеден съм, че си в състояние да се справиш с всяка нахална забележка, която може да излезе от мъжките уста. Хайде сега, след дългата нощ сигурно си…

— Добре, добре! Ако обичаш, вдигни този поднос и ме остави сама.

Той се ухили, доволен от избухването й, както и от червенината, която отново се върна на бледото й лице.

— Коко, ела да помогнеш на мис Статън-Гревил — извика Райдър. — Предполагам, че ще искаш да изляза — обърна се той към Софи.

— Поне това…

— О, с удоволствие ще те оставя да наточиш острието на остроумието си за сметка на бедничката ми мъжка глава.

Тя пребледня. Това го разгневи. Той се наведе над нея, ръцете му бяха от двете страни на лицето й.

— По дяволите, Софи, не мисли за вуйчо си! Господи! И аз да бях на твое място и аз щях да го наръгам. Щях да му извия мръснишкия врат. Хайде, престани.

— Ти не разбираш.

— Разбирам много повече неща, отколкото предполагаш.

Тя учудено вдигна очи към него, но се побоя да го попита какво има предвид.

— Благодаря ти, че взе Джеръми. — Той само кимна и излезе от стаята.

Когато Райдър се върна, Софи вече закусваше. Не, май се заблуждаваше. Тя по-скоро побутваше печените картофи из чинията си. Видът й далеч не бе толкова ужасен, както предишните два дни. Трябваше да види ребрата й, но това можеше да почака малко.

— Яж. Няма да си тръгна, докато не изядеш всичко. Боли ли, като дъвчеш и като преглъщаш? Предположих, че може и да те боли, ето защо отново си на меките картофи. Накарах готвачката да ги залее с меласа.

— Благодаря. Много са хубави, наистина. Просто не съм толкова гладна.

— Разтревожена си, това е то. Казах ти, че няма за какво да се безпокоиш. Яж.

— Защо се държиш така?

Той се обърна към отворената врата на балкона.

— Как?

Тя махна с вилицата си, трепна от болката, която това движение й причини, и замълча.

— Е, наистина, не мисля, че бих могъл да те любя, като се има предвид състоянието ти. Не, не ме замеряй с картофите, ребрата може да те заболят. Ще ти призная нещо. Дори и синините, така разкошно обагрени, са за предпочитане пред грима, с които цапотеше лицето си.

— Вуйчо искаше да се гримирам. Каза, че с грим изглеждам по-женствена и по-изтънчена.

— Да. Предполагам, че се е налагало да прикриваш и синините си. Прав ли съм?

— Съвсем скоро ще съм достатъчно добре, за да си тръгна.

— О? И къде смяташ да отидеш? Младо момиче, без пари и с момченце на ръце.

Той съжали за сарказма си, въпреки че тя го заслужаваше и продължи:

— Аз ще реша какво ще правим, когато се възстановиш напълно. Ти не се грижи за нищо. Както ти казах, Джеръми е добре, а и аз го наглеждам от близо. Когато аз не съм с него, той е с Емил или Самюъл.