Сякаш нищо не е било, вцепенено си помисли тя.
— Аз бях девств… — Гласът й заглъхна, сякаш бе катурната по склона канара. Господи! Та той ще си умре от смях, ако му каже, че е била девствена. Тя поклати глава и се опита да се овладее. Той знаеше за опиатите, бе почти убедена в това.
— Ти ме упои. Сигурно си сложил нещо в пунша ми. А след това злоупотреби с моята беззащитност. — Това не бяха думите, които й се искаше да каже, но нищо друго не й дойде наум. Прозвуча като безполезно оплакване на обидена девица. Освен това Софи осъзна, че каквото и да каже, то няма да бъде на място. Нямаше да постигне нищо друго, освен да му даде още поводи за присмех.
— Не ти ли казах, че току след пристигането си в Монтегю Бей чух, че имаш трима любовници? Имах възможност да чуя и описание на въпросните мъже Оливър Сасън даже се случи там и трябваше да изтърпи някои безмилостни подмятания за връзката си с теб. Чиста завист, разбира си. Та, мисълта ми е, че не е възможно дълго да си останала девствена. Освен ако не си приложила някакви съвсем екзотични и странни хватки. А, да, не се изненадвай, София, и моля те, не протестирай. Малко думи започват с „девств“. Радвам се, че се осъзна и не довърши тази смешна лъжа. Девствена… още нещо, което умът ми не побира.
— Не — промълви тя разгромена. — За какво ми е да те лъжа? — Но си мислеше: Тази сутрин не почувствах нищо особено. Дори се огледах в огледалото. Бях си същата и въпреки това той казва, че е спал с мен и не съм била девствена. Нищо не разбираше, но си замълча. Бе очевидно, че мъжете не са в състояние да разберат дали една жена е била докосвана или не. Явно мъжете нямаха друг избор, освен да съдят за невинността на една жена единствено от това, което тя им каже по въпроса. От нейните думи полза никаква, като се имаше предвид репутацията й и тя си го знаеше. Това трябва да е. Беше точно толкова невинна, колкото и всяка друга курва в Монтегю Бей. Забеляза, че Райдър се хили насреща й. Усмивката му бе изпълнена с тържество, доволство и нещо много повече от злонамереност.
— Моля те, Райдър, моля те, кажи ми истината! Какво знаеш? Как разбра? Какво искаш? Признавам си, всичко свърши. Убедена съм в това. Край, дори и вуйчо още да не е разбрал. Но, моля те! О, моля те, за Бога… — Млъкна. Какво се канеше да го пита? Не можеше да направи нищо, за да го спре. Той щеше да извърши това, което иска. Почти го чуваше как й се присмива, ако се опита да му каже за Джеръми. Тя бавно стана от стола. Чувстваше се вцепенена и изтръпнала. Изгледа го с невиждащи очи, обърна се, повдигна краищата на полите си и изтича по стъпалата на верандата.
— Издадоха те гърдите ти, мис Статън-Гревил — с висок и приповдигнат глас извика той подире й. — Благодарение на това стигнах до извода, че си ме упоила. Както виждаш, за мен въобще не беше толкова трудно да се досетя. Гърдите на една жена са си нейни собствени и не може просто ей така да си ги разменя с други. Вярно, и другите гърди си ги биваше, но бяха прекалено големи за мен. Предпочитам твоите.
Тя не се обърна, но той би могъл да се закълне, че цялото й тяло потръпна при думите му.
Райдър остана безучастен наблюдател на нейното бягството. Остави я да си върви. Не се обади повече. Значи така, бе дошла да му заяви, че била девствена. Каква глупост. Той поклати глава. Въпреки че друга бе спала с него, той все още дълбоко се съмняваше, че София е невинното девойче, както изглеждаше в тази объркващо момичешка муселинена рокля и с измито от грима лице. Да, съвсем невероятно е. Тя го бе водила, изкусно го бе задявала, примамвала… Позволила му бе да милва гърдите й, сякаш бе някоя вряла и кипяла куртизанка. Вещо бе определяла темпото, докато не успя да я изненада.
Наблюдаваше я как подкара кобилата си в галоп по алеята на Кимбърли Хол. Продължи да я наблюдава, докато тя не се скри от погледа му.
Стана и се протегна. Трябваше да реши какво ще прави сега. Жалко, че не бе открил каква бе целта на игрите й, но и това щеше да стане. Дори и за миг не се съмняваше в това.
Вуйчо Тео я чакаше в кабинета си. Бе пребледнял и ръцете му леко трепереха. Бе забравил добродушната и блага маска. Страхът не бе чужд на Софи и тя се постара да запази максималната възможна дистанция между себе си и Тео.
— Дяволите да те вземат! Къде беше?
Тя очакваше въпроса, затова изрецитира:
— Събудих се в леглото в къщичката — гола и съвсем сама. Трябваше да разбера какво се е случило, така че отидох до Кимбърли Хол. Райдър каза, че е спал с мен. Защо била цялата тази врява, нали ми бил любовник. Обвиних го, че ме е упоил. Понечих да му кажа, че съм девствена, но разбрах, че няма да ми повярва.
— И двама ни упои, копелето му проклето!
При тези думи на вуйчо си Софи изпита силна радост, независимо от това, което и бе направил Райдър. Край, най-после всичко бе свършило.
— Проклятие! Как е разбрал? Другите изобщо не се усетиха.
— Не зная. — Тео Бърджис усети лъжата й. Софи разбра, че няма смисъл и спокойно продължи: — Добре де. Каза, че е разбрал, че гърдите на жената от онази вечер не са били моите. Преди това на два пъти бе галил гърдите ми. Беше ги виждал, чувствал. По това е разбрал. Каза, че всички жени са различни.
— Това е абсурдно! Казал, че циците на Далиа не били твоите! — разкрещя се вуйчо й. Езикът му бе надебелял от обзелия го бяс и думите излизаха леко завалени. — Това е нелепо! Мамицата ти, София! Лъжеш!
Внезапно Тео Бърджис замръзна насред думата, извъртя се и се втренчи в племенницата си.
— За Бога! — гласът му бе съвършено спокоен. — Ти си му казала, нали? Отишла си при него и си му казала. Подлъгала си се по чара му и по мъжественото му тяло и си му казала!
— Не! Презирам всички мъже! Той не е по-различен от другите!
— Ти ме мразиш, затова си го използвала, за да ми го върнеш. Е, тая работа няма да я бъде. Ще измисля нещо, а ти ще правиш каквото ти се каже. О, не, София, още не сме свършили. И няма да свършим, докато аз не кажа.
— Свърши се! Край! Той знае. Не всичко, но достатъчно. Той ще направи нещо и ти няма да можеш да го спреш.
— Знае, защото ти си му казала. И престани да лъжеш! Проклета малка кучка!
Тя видя как очите му помътняха. Знаеше какво предстои. В следващия миг той се нахвърли върху нея. Удари я силно. Тя политна и се стовари върху касата на вратата. Софи сграбчи топката на бравата, за да се задържи на крака, и в следващия момент съжали, защото той отново я удари. Яростта я изпълни, а заедно с нея и сила, за чието съществуване тя не бе подозирала. Болката изчезна, остана само яростта. Тя му се измъкна и възстанови равновесието си. Взе една лампа от масата и я запрати по него. Улучи го в ръката.
Той крещеше, псуваше я люто и тя знаеше, че докопали я, няма да спре, докато не я пребие до смърт.
Един от робите надникна през прозореца, след това лицето му бързо изчезна. Тя изтича зад голямото бюро. Взимаше напосоки книги и го замеряше с тях, но той продължаваше да се приближава, все по-близо и по-близо. Юмруците му изглеждаха огромни, кокалчетата на пръстите му бяха побелели от напрежение, лицето му — сгърчено в жестока гримаса.
Тя мерна ножа за отваряне на писма. Нито за миг не се замисли. Сграбчи ножа и се втурна право към него.
— Няма да ти позволя да ме удряш повече! Никога! Мразя те! — Замахна с всичка сила. Усети острието на ножа да се плъзва в рамото му с лекота, от която й прилоша.
Тя продължи да крещи. Погледът й бе замъглен. Погледна ножа. Седефената му дръжка стърчеше нелепо от тялото на вуйчо й. Видя как погледът му се прехвърли от нея върху ножа. Лицето му изразяваше недоумение.
— Ръгна ме — бавно каза той. Отново вдигна очи към нея и изкрещя: — Сега ще ти дам да разбереш, кучко проклета! Дадох ти всичко, на тебе и на онова жалко куцо недоносче. Ще ме ръгаш, а!
Той я улови за ръката и така я изви, че тя си помисли, че ще я счупи. Но той я пусна, като я блъсна силно в стената. Сега бе хваната на тясно, като в капан в ъгъла на стаята. Той се нахвърли върху нея. Ударите се сипеха безспир, отново и отново… по ребрата, по лицето, още и още.
Тя се отпусна в безсъзнание, полегнала на една страна на пода.
Когато Софи дойде на себе си, тя все още лежеше на пода, на същото място, където бе паднала, просната на една страна. Болката пропъждаше и най-малкия й опит да мисли свързано. Софи простена тихо, неспособна да се сдържа повече. Поне не я бе убил. И ръката й не бе счупена. И това беше нещо.
Тя остана там още няколко минути. Не мърдаше. Дишаше едва-едва. Беше се научила как да се справя с болката, но този път бе по-трудно. Този път вуйчо й бе забравил всякаква мярка. Беше я бил в кабинета си — стая, в която робите можеха да влизат по всяко време. Обикновено бе толкова внимателен. Изчакваше я да си легне и чак тогава се качваше в стаята й. Биеше я там. Шансовете това да излезе наяве бяха много малки, почти никакви.
Дали не я бе пребил така, защото нямаше намерение да продължава с преструвките си? Дори и пред робите? Дали най-накрая не бе разбрал, че всичко е свършило и вече не го бе грижа? Софи бе убедена, че щеше да я пребие дори и да не го бе наръгала.
Може да е мъртъв. Ако е така, то тя е убийца.
Софи се опита да седне. Болката бе силна, но тя успя да се справи някак си. Не можеше да остане тук. Ако някой от робите влезеше и я видеше, истината бързо-бързо щеше да излезе наяве, а това означаваше, че и Джеръми щеше да разбере. При тази мисъл умът й блокира. Той нямаше да се примири с това. Щеше да нападне вуйчо Тео. Видя себе си и брат си, накачулени с малкото им вещи насред бунището на Монтегю Бей. О, Джеръми! О, не, не и нейното малко братче! Беше се грижила за него през последните четири години. Щеше да се грижи за него до края на живота си.
Не, сигурно грешеше. Вуйчо Тео не би направил нищо веднага. Най-малкото, защото го бе ранила. Щеше да бъде прекалено слаб, за да реагира незабавно. Но той й се бе заклел, че още нищо не е приключило. Беше я пребил, защото бе вбесен от Райдър Шербрук. Не, щеше да се опита да продължи, длъжен бе да го стори. Да, тя грешеше.
"Непознатата от Ямайка" отзывы
Отзывы читателей о книге "Непознатата от Ямайка". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Непознатата от Ямайка" друзьям в соцсетях.