Ти си на ред, вуйчо Тео, мислеше си Райдър, докато бързаше назад към верандата. Подозирам, че си доста лесен, дърт копелдак.

И Тео Бърджис бе забележително лесен. Вдигна безчувствения Тео на рамо и го отнесе в леглото му. Видя го само един от робите.



Софи се пробуди бавно. Изпитваше някакво особено чувство — сякаш висеше във въздуха, отделена от собственото си тяло. Усещаше главата си олекнала, мислите й бяха хаотични и неясни. Беше леко замаяна. Беше ранно утро, слънцето блестеше през прозореца.

Но това не бе възможно. Сутрин слънцето не грееше през нейния прозорец.

Тя направи усилие да се изправи и седна в леглото. Разтърси глава, учудена от странните си усещания. Чувстваше се като пияна, а това определено бе странно.

Тя провеси крака от леглото. Това не бе нейното легло. Чак тогава осъзна, че е гола голеничка.

Извика. Огледа се невиждащо наоколо. Беше в къщичката, съвсем сама. Просто си седеше там, придърпваше чаршафа върху себе си и зяпаше в отсрещната стена. Какво бе станало?

Райдър Шербрук! Това бе станало! Някак си бе открил какво са му сторили с вуйчо Тео. И си бе отмъстил.

Тя се зачуди дали бе направил с нея същото, което Далия бе направила на два пъти с него поминалата нощ. Как да разбере? Тя бавно се изправи и пусна чаршафа. Бе топло. Тя, усети как по челото й избива пот, но единствената причина не бе топлата стая. Страхът също я изгаряше.

Какво й бе сторил?

Тя сведе очи и огледа тялото си. Изглеждаше си същата. Спомни си как, много отдавна, вуйчо Тео я бе уверил, че е останала девствена. Но как може човек да разбере дали една жена е девствена или не? Не бе попитала вуйчо си за това. Господи!

Какво да прави?

Софи видя дрехите си, внимателно окачени на облегалката на плетения стол. Същите дрехи, с които бе облечена снощи. Донесъл я е тук, в къщичката, и я е съблякъл чисто гола. Бе повече от неудобно. Трябваше да разбере какво бе направил с нея. Трябваше да разбере какво знае той.

Сети се за вуйчо Тео и пребледня като платно. Досети се какво се е случило. Райдър бе упоил първо нея, а след това и вуйчо Тео. Добре ги беше подредил. Око за око…

Тя бързо се облече и среса косата си. Върза се на опашка със същата панделка, която бе използвала и предишната вечер. Застана пред огледалото и се огледа. По-различна ли изглеждаше? Така ли се разбираше дали вече не си девствена?

Бе пребледняла, нищо друго. Трябваше да разбере. Излезе от къщичката и бързо се отправи към Кемъл Хол.

Вуйчо Тео го нямаше. Един от робите й каза, че масса все още не е излизал от спалнята си.

Едва тогава тя съобрази, че е само седем часа сутринта. Но тя не можеше да чака. Нареди да оседлаят Опал.

6.

Райдър си пиеше кафето сам на предната веранда. Все още бе рано, но дълбоко в себе си той бе убеден, че тя скоро ще дойде. Нямаше как да не дотърчи. Тя трябваше да разбере какво й бе сторил и той нямаше търпение да й обясни.

Райдър видя Опал. Кобилата галопираше по алеята на Кимбърли. Сладкото му предчувствие го накара да се усмихне. Той се стегна и застана нащрек. Не се изправи. Просто си седеше там и наблюдаваше Софи, докато тя се приближаваше.

Софи скочи от коня и го завърза за един от металните, боядисани в черно стълбове. Трепереше. Това съвсем не бе достатъчно. Софи отърка длани в полата си и се изпъчи.

Тя просто се качи на верандата, застана до него и го загледа. Не беше очаквала от него да стане в присъствието на дама, както се полага на един джентълмен, и той не го стори. А и в края на краищата едва ли имаше нещо на този свят, което да заслужава квалификацията „дама“ по-малко от нея.

Райдър я погледна от мястото си и хищно й се усмихна.

— Добро утро, София. Както забелязвам, все още не си се преоблякла. Не си имала търпение да ме видиш отново? Искаш ли да закусиш? Може би кафе? Трябва да се подсилиш, особено след снощните ти усилия.

Щеше да я разиграва. Добре тогава, тя не бе някаква си неопитна и безобидна досадница. Познаваше мъжете. През изминалата година бе опознала добре повечето от прищевките им, дребнавата им суета, нуждата им да господстват и командват. Тя му се усмихна в отговор и отметна глава.

— Бих пийнала едно кафе, благодаря.

— Сядай.

Докато го чакаше да се върне, умът й работеше трескаво, но не й идваха никакви идеи. Тя пое чашката, която Райдър й подаде и бавно отпи, като не преставаше да го наблюдава, докато той не се настани на отсрещния плетен стол. Райдър лениво се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. Бе отпуснат като гущер на припек. Заклати се на задните крака на стола. На Софи й се прииска столът да се прекатури. Да си строши проклетата тиква, дано!

— Много е рано за гости. — Забележката му бе отправена към глицинията, избуяла по протежение на парапета на верандата.

— Да — отвърна тя, — действително е много рано и въпреки това ти си на крак и издокаран, сякаш очакваш някого. Топло ще е днес.

— Всеки ден е топло. За нещо определено ли искаше да поговорим? Или може би искаш да видиш Самюъл? Изгубил си е ума по теб. Вече ми се повдига от безкрайните му излияния. А може би Емил? Нали се сещаш, приятеля ти от детинство? Оня, дето се правиш, че не го забелязваш?

— Теб.

Той й кимна вяло и млъкна. Тишината се проточи.

— Е? — подкани я той накрая. — Не че имам някаква спешна работа, просто бързо се отегчавам. Застоя се.

— Какво ми направи?

— Моля? — Едната му вежда подскочи цели два инча нагоре. Остана доволен от съвсем искреното недоумение, което прозвуча в гласа му.

— Стига си ме разигравал, дяволите да те вземат? Ти ли ме отнесе в къщичката? Моля те, кажи ми!

— Да.

— Ти ли свали дрехите ми?

— Да. Освен това ги сгънах вместо теб. Аз съм мъж с навици. Привикнал съм на ред.

— Ти… ами, така да се каже, беше ли интимен с мен?

— Имаш предвид, преди да ти сгъна дрехите? Или след това?

Тя го гледаше втренчено. Замълча. Райдър сви рамене, огледа гърдите й и се усмихна.

— Дали съм бил „интимен с теб“, мис Статън-Гревил? Защо, за Бога, да не те чукам, или както ти толкова старомодно се изрази, да не бъда „интимен с теб“? Твоето тяло ми принадлежи, каза ми го съвсем ясно. Не обичам особено много да приемам в леглото си жени, които са по-безчувствени от самия мен, но и простото разтваряне на краката ти и проникване в теб ми свърши работа… Под „работа“ имам предвид задълженията си като твой любовник, разбира се. Е, малко поизви гръб, но, за съжаление, не мисля, че ти хареса, макар че изохка веднъж, дваж. — Той зае замислена поза. — Чакай, чакай… спомням си, че простена, докато целувах гърдите ти… или пък беше, докато те галих отзад. А не беше ли когато те обърнах по корем? Обаче определено не крещя както миналата нощ. Разбира се, не беше във форма да се качиш върху ми, така че с обяздването се заех аз. Много си мекушава, София. Отстъпчива. Донякъде ми хареса. Е, донякъде ми хареса. Разбира се, снощи бях напълно на себе си и се насладих и с последната фибра на тялото си на удоволствието да те чукам. — Райдър тъкмо бе загрял и навлизаше в най-интересната част на монолога си, когато Софи скочи от стола си и му изкрещя:

— Престани! Проклет да си! Просто престани! Ти ме изнасили! Животно!

— Да съм те изнасилил?! — Райдър бе озадачен. — Животно? Но София, аз съм ти любовник?

— Упои ме! Спа с мен, докато бях в безсъзнание. Никакъв любовник не си! Вероломно копеле, това си ти! Мразя те!

Райдър се разсмя. Смехът му беше дълбок, сърдечен и искрен и по кожата й пропълзяха тръпки. Господи! Как й се искаше да го удари, да го цапардоса по главата с нещо тежко, да го изрита! Не можа да се овладее. Тя се спусна към него със свити юмруци. Трябваше й много сила, но все пак тя успя да бутне стола му назад и той се просна на верандата. За съжаление Софи не успя да отстъпи достатъчно бързо. Райдър я улови за глезена, дръпна я върху себе си и улови ръцете й, така че тя не можеше да го удари.

Той заразглежда почервенялото й от гняв лице, гърдите й, които бързо се надигаха и спускаха и щастлив като поп на сватба, сподели:

— Колко си темпераментна, София. Може би следващия път и ти ще си на себе си, та да можем да си говорим, докато се любим. От това удоволствието ти ще стане по-голямо. Както и моето, надявам се. Не че се оплаквам.

Тя се съпротивляваше. Райдър усещаше тялото й, притиснато в неговото. Тя бе съвсем побесняла и пет пари не даваше за това, че коремът й се търка о него. Той бе възбуден, сигурно и тя го чувстваше. Но Райдър я държеше здраво. Просто я изчакваше да проумее, че нищо не може да му стори. Въпреки това тя не се предаде и продължи борбата още няколко минути.

— Проклет да си — каза тя най-сетне. — Пусни ме! — Гласът й бе нисък и в него звучеше злоба.

— Знаеш ли, София, досега никоя жена не ме бе нападала с лоши намерения. Естествено, нахвърляли са ми се със смях, със сексуална жажда, да. Много обичам игривите жени и някои от тях изглежда го знаят. Но това насилие? Не съм сигурен, че съм наясно с правилата. Дали да не те подържа така още пет минути, та да съм сигурен, че си се укротила?

Тя изпитваше някаква смесица от ярост и страх. Сълзи изгаряха очите й. Не намираше думи. Софи просто поклати глава.

Райдър забеляза сълзите й, но знаеше, че тя няма да им позволи да потекат от очите й.

— Ще ми се нахвърлиш ли пак, ако те пусна?

Тя поклати глава отново. Райдър бе сигурен, че сега тя наистина бе неспособна да говори. Бе победил. Направо я бе съсипал. Никак не бе трудно. Тя си го заслужаваше. Той освободи китките й. Тя се претърколи на една страна и в следващия миг отново бе на крака, вперила от високо поглед в него.

Райдър бавно се изправи. Върна стола си на мястото му и с жест я покани да седне.

— Да съм те упоил? — бяха първите му думи. — Нали това каза? Що за идея? Каква нелепа мисъл. Как изобщо е възможно някой да си помисли за нещо толкова вероломно? Та това е подло, недостойно! Това е такава измама, че чак умът ми не я побира! Божичко! Още е много рано за такива шеги, но и без това, както ти казах, нямам какво друго да правя, а и ти, съвсем определено, не ме отегчаваш вече. Защо пък, можем да ги поразтягаме и такива.