Няколко минути по-късно, на излизане, той се обърна на прага и погледна леглото вече оправено от старата робиня. Вътре смърдеше на секс.

Мразеше се заради това, което й бе позволил да прави с него. Очевидно тя нито за миг не бе престанала да се контролира. Той отново си спомни как тя бе изпищяла от удоволствие и се зачуди дали не се е преструвала. Странно, той не бе сигурен, а това определено не бе нормално. Райдър познаваше жените. Нямаше на света жена, която да може да имитира удоволствие, когато бе с него. Но тя може и да го е сторила, а той просто не знаеше дали не е така. Тогава си припомни и чашите пунш, които бе обърнал снощи при пристигането си в къщичката. Колко бе вкусен, колко студен и освежаващ бе този пунш, а след това помнеше само топлината, която бе почувствал, силната си възбуда, настойчивостта си и невероятната сласт, която бе последвала; още и още, докато в крайна сметка не бе паднал като добър войник в боя.

Той се приближи към коня си. Забеляза Емил, който седеше под едно мангово дърво. Беше килнал шапката си на тила и дъвчеше стръкче трева.

— Е — Емил се изправи и отупа панталоните си, — готов ли си да се прибираме у дома?

— Да — отговори Райдър. — Повече от готов.

Емил не задаваше въпроси. Колкото до Райдър, той бе трезвен като краставичка, а главата му се бе прояснила толкова, че чак го болеше. Колкото повече се опитваше да си припомни всяка подробност от изминалата нощ, толкова по-добре разбираше, че това просто не е по силите му. Помнеше само, че бе избълвал семето си в устата й — освобождаването бе толкова мощно, че той бе извил тялото си като дъга над леглото; как го бе яхнала — яздеше усърдно отгоре му, докато ръцете й бяха заети с тялото му и не го оставяха нито за миг. Накрая той не бе издържал и отново бе изкрещял своето облекчение.

Нещо не бе както трябва. Всъщност имаше нещо много гнило. Все още се мръщеше на собствените си мисли, когато двамата с Емил се спуснаха по дългата алея на Кимбърли Хол. С половин ухо Райдър долови ритмичното тананикане и песните на робите, които работеха в полето.

— Емил — каза той накрая, — виждал ли си някога крокодил насред пътя през мангровите блата?

— Да, виждал съм. Ужасяващо е, можеш да ми вярваш.

— Има нещо много гнило — продума Райдър.

— Какво имаш предвид?

Емил се въртеше около въпроса. Не му се искаше да нарича София Статън-Гревил курва, щом Райдър се е запалил по нея. Чувстваше се несигурен, опитваше се да бъде дипломатичен.

В следващия момент Райдър осъзна истината — ясна и разтърсваща. Гърдите й! Два пъти бе галил гърдите на София. Познаваше строежа на плътта й, размерите им, тежестта им, дори и сега можеше да свие ръцете си точно толкова, че да обхванат гърдите й като в калъп.

Жената, която го бе изчукала два пъти предишната нощ, не беше София Статън-Гревил. Гърдите изобщо не бяха същите. Толкова беше просто. Щом не е била София, значи е била някоя друга жена, а това означаваше нещо, от което му се прииска да вие от бяс. Той се обърна към Емил.

— Имаше нещо в пунша, който тя ми даде снощи — каза той. Ето, каза го на глас. И бе истина, в това бе напълно сигурен. Но не можеше да каже на Емил, че всичките му разсъждения се основават на размера на гърдите й и на усещането, което носеше за тях.

Емил прие думите му с явен скептицизъм.

— Искаш да кажеш, че те е упоила? Мили Боже, защо?

— Събудих се сам, точно както ме беше предупредил. Особеното бе, че все още се чувствах пиян. Има и нещо друго, още по странно: спомням си определени неща, но всички подробности от вечерта са се изпарили от паметта ми. — Той поклати глава. На някои места теорията му се пропукваше. — Ако наистина нещо не е както трябва, ако тя действително сипва опиати в пунша, с който черпи любовниците си, защо тогава и другите не са се досетили. Как така никой нищо не й е казал?

— Бих казал, че сред мъжете, които са посещавали къщичката, ти си човекът с най-голям опит. Може би останалите просто са си спомняли удоволствието и не са имали никакви съмнения за останалото.

— Може би — каза Райдър. — Може би. — Той смяташе, че е по-вероятно никой от другите мъже да не е виждал и галил гърдите на София Статън-Гревил. Държали са в ръцете си само гърдите на онази другата жена и затова тъпаците му с тъпаци никога не са разбрали истината. Може би и той не би я разбрал, в началото поне.

Той се засмя на глас. Тя бе разкрита. И защо? Заради циците й.

Същата вечер, в пет часа, Райдър осъзна, че там бе имало и мъж. Дори чуваше гласа му, но не можеше да си спомни какво бе казал. Имаше ли това някакъв смисъл? Сигурно. Кой, по дяволите, го беше разсъблякъл? Определено не си спомняше да е свалял дрехите си, още по-малко си спомняше София Статън-Гревил да е правила това.

Тя го бе упоила, бе го прелъстила, след това бе довела някаква друга жена да го чука. Ясно като бял ден. А, да, и вуйчо Тео, който бе дошъл, за да се погрижи за дрехите му. Бърджис трябва да е бил, нямаше кой друг.

Райдър стана от стола: Устните му бяха изкривени в зловеща усмивка. Изкъпа се и внимателно се облече. Бе обзет от студен и тих бяс. Щеше да се отбие в Кемъл Хол. Изобщо не се съмняваше, че няма да бъде поканен да остане за вечеря.

Софи искаше да вечеря в стаята си, но не след дълго на прага цъфна Джеръми.

— Какво има, Софи?

Той винаги се страхуваше, че тя ще се разболее и ще умре, както бяха умрели и техните родители. Тя побърза да го успокои.

— Добре съм, любов. Напълно промених намерението си да вечерям тук, в стаята. Дай ми само секундичка, да среша косата си.

Джеръми седна на стола. Гледаше я как се реше и не спираше да бърбори.

— … днес вуйчо Тео накара Томас да ме вземе с него на северното поле. Само за два часа, не повече, заради жегата. Беше страхотно, Софи, но Томас няколко пъти използва камшика си. Аз не мислех, че е необходимо, но Томас каза, че трябва, защото робите са мързеливи и от време на време трябва да опитват камшика, та да знаят какво ги чака, ако не работят. През цялото време им викаше мързеливи мръсници.

Томас бе едно жестоко чудовище. Софи го мразеше. Тя завърза косата си на тила с черна кадифена панделка, след това се изправи и се огледа в огледалото. Със старата си светложълта муселинена рокля изглеждаше на шестнайсет. Единствената дисонансна нотка се внасяше от зеленикавия оток на лявата й буза. Нямаше никакво намерение да се пудри. Пък и никой нямаше да забележи на мъждивата вечерна светлина. Колкото до вуйчо Тео, какво пък, щеше да му достави само удоволствие.

— Джеръми — попита тя през рамо, — ако ти беше господарят тук, щеше ли да оставиш Томас за твой надзирател? Или някой друг като него, който да налага робите с камшика?

Джеръми задъвка долната си устна, като не преставаше да люлее провесените си от стола крака. Преливаше от енергия, независимо от състоянието на размисъл, в което явно бе изпаднал.

— Не зная — призна той накрая. — Вуйчо Тео май смята, че Томас много го бива. Вярва му и му позволява да прави каквото си поиска. Само че…

— Какво?

Джеръми сви рамене и стана.

— Ами, познавам повечето от робите още откакто дойдохме тук преди четири години. Повечето от тях са ми приятели. Аз ги харесвам и те ме харесват. Не разбирам защо му е на човек да удря някого, щом го харесва. А и на полето е толкова горещо, Софи. Знам, че на мен рано-рано ми се прииска да си почина. Те никога не си почиват.

Тя разроши косата му и го целуна по бузата — майчински жест, с който рискуваше да ужаси малкото момченце. Джеръми й се изплъзна и излезе от стаята.

— Хайде, Софи!

Тя рязко спря в основата на стълбището. Там, в голямото отворено фоайе, стоеше Райдър Шербрук — истински английски джентълмен — от сресаната си светлокафява коса до лъскавите си ботуши.

Вуйчо Тео току-що го бе поканил да влезе.

Райдър вдигна очи и я видя. Не можа да скрие изненадата си и премигна. Облечената в червена рокля блудница от предишната нощ нямаше нищо общо с младото момиче, което стоеше на стълбището и го гледаше със зяпнала уста, сякаш той бе самият дявол, дошъл, за да й отреди лично четвъртия кръг на ада.

Тео Бърджис се обърна в същия момент и през лицето му премина конвулсия. Проклето момиче, определено не изглежда както трябва, прилича на петнайсетгодишна девственица. Искаше да я удари за неподчинението й, въобще не го интересуваше фактът, че Райдър Шербрук се появи съвсем изневиделица.

— Здравей, София — много спокойно поздрави Райдър. — Вуйчо ти реши да ме покани. Ще вечерям с вас. А, а този кой е?

— Аз съм Джеръми, сър. Брат съм на Софи. — Протегнал ръка, Джеръми се приближи с тромавата си походка.

Райдър се усмихна на момчето и стисна ръката му.

— Приятно ми е, Джеръми. Не знаех, че София има толкова голям брат.

— Софи казва, че раста по-бързо и от блатната трева. Аз съм на девет години, сър.

— Ерген за женене — сприхаво се обади Тео.

Софи бе замръзнала на мястото си. Чакаше. С презрение ли щеше да се отнесе към брат й Райдър, или със съжаление? Тя не знаеше кое от двете е по-лошо. Хората се отнасяха към него и по двата начина, а това бе ужасно. Засега Райдър се бе държал като съвършен джентълмен, но тя ни най-малко не му вярваше. Може би все още не е осъзнал факта, че Джеръми няма да порасне така съвършен като него.

Джеръми засия при вида на Райдър, в когото веднага разпозна истинския джентълмен. Той беше млад, красив и добре облечен и на лицето му светеше една чудесна усмивка, която личеше и в очите му. Джеръми също така разбра, че трябва да е дошъл у тях заради Софи. Той се обърна към сестра си и извика:

— Той ще вечеря с нас, Софи. Не е ли прекрасно?

— Да — отвърна тя като се насили за една усмивка, която излезе ужасна. — Това е просто прекрасно.

Райдър видя явната прилика между брата и сестрата. Видя също така, че лявото краче на Джеръми е сакато, вероятно момчето бе куцо по рождение. Жалко наистина, но това като че ли въобще не притесняваше момчето. Красив момък и, както изглеждаше, напълно свикнал с положението. През целия път до трапезарията не спираше да бръщолеви на Райдър, който го намираше както забавен, така и интелигентен. Напомняше му много на Оливър. Оливър. Колко му липсваше! И той, и другите деца.