В следващия момент тя се събуди и красивите устни се разтегнаха в истински писък: висок, изпълнен със смут и неподправен ужас. Постепенно писъкът заглъхна до приглушено ахване.

Той се изправи и седна до нея. Тя избягваше погледа му и глупаво зяпаше гърдите си и голите си крака.

— Дяволите да те вземат, какво си направил с мен!

— Целунах гърдите ти, а ти простена и изви гръб. След това навря гърдите си в лицето ми, така че бях принуден да те поразгърдя, за да не те разочаровам в желанието ти. Но твоята лакомия край няма. Искаше още, затова се излегна по гръб и вдигна крака, а аз само ти помогнах, като издърпах полата ти.

— Не, не, проклет да си! Това е лъжа!

Лицето й бе почервеняло и тя направо пелтечеше. Райдър се намръщи. Не бе очаквал такова нещо. Къде останаха подкупващите й усмивки и нейните забележки: оскърбителни, свенливи и натежали от сласт? Видя как тя се окопити, видя как смущението напуска очите й, как самообладанието и онази проклета студена усмивка отново се настаняват на предишното си място.

А Софи си мислеше: „Дали е видял насинените ми ребра? Мили Боже, моля те, дано не е!“

Тя се съвзе. Бавно, като му хвърляше изкусителни усмивчици, тя придърпа парчетата на срязаната си риза върху гърдите си и започна да я закопчава. През цялото време краката й оставаха изложени на погледа му.

Когато приключи с копчетата, тя бавно се изправи и го изгледа. Приглади полата си, а ръцете й останаха да лежат върху бедрата й.

— Копеле проклето! — каза тя и се изненада от мекотата в собствения си глас. — Дяволите да те вземат, значи дойде.

— Да. Реших, че в името на мъжкото си достойнство не мога да търпя явното ти презрение.

— Не си по-различен от повечето мъже.

— Не, сигурно не съм.

— Никой не ти дава право да се отнасяш така с мен.

— Исках да те изненадам. Намирам, че си изключително непредсказуема, когато те хвана неподготвена. Разпищя се като някоя стара мома. Повече от възхитително. Твоята непредсказуемост е чудесна подправка. Без нея гозбата би била малко безсолна. Чудя се, с какво още ще ме изненадаш.

— Позабавлява се, Райдър. Стига толкова.

— О! Както виждаш, още не съм започнал. Но аз имам един въпрос към теб, София. Защо изрита лорд Дейвид Локридж от харема си?

— Харем? Струва ми се бъркаш родовете.

— Идеята е все същата. Защо, София?

Тя сви рамене и за момент му обърна гръб и зарея поглед над морето. Дълго време не продума.

Най-сетне тя отново се обърна към него. Проклетата флиртаджийска маска пак покриваше лицето й.

— Омръзна ми. Той бе едно пораснало хлапе. Мислеше само за собственото си удоволствие. Писна ми от него, това е всичко.

— Лъжеш.

— О? И защо смяташ така?

— Искаш да ти повярвам, че си го разкарала, защото искаш мен и си си спомнила моето изискване аз да съм единственият мъж, които се възползва от леглото ти.

— Да, спомням си какво каза.

— Ами Оливър Сасън? Ще разкараш ли и него?

Тя сви рамене и нищо не каза.

— Няма да стана твой любовник, докато не го направиш.

— Май си прекалено голям оптимист в своите желания, Райдър. Май работата не е в това, дамата да стане по привлекателна за господата. Аз съм си привлекателна. Трябва да ти текат лигите дори когато просто разговаряш с мен. Трябва да ме молиш да те допусна в леглото си.

Той се разсмя, силно и сърдечно.

— София, нека ти кажа нещо. Ти си хубава, да. Дори и с абсурдния си грим, пак си хубава, но разбери ме. Лягал съм и с много жени, чиято красота свежда хубостта ти до едната баналност, нищо извън рамките на обичайното. Тялото ти, съдя по това, което успях да видя, е доста приятно наглед. Но разбери ме, няма да ти играя по свирката. Няма да чакам зад кулисите, докато ти вдигаш крака пред, както изглежда, всеки мъж в околията. Не съм невъздържано момченце, изгарящо от нетърпение да оноди всичко женско, до което се докопа. Аз съм мъж, София, и с годините съм си създал собствени стандарти.

— С годините! На колко си, двадесет и пет, двадесети шест?

— Първия си полов акт преживях на тринайсет. А ти?

В този момент той видя в очите й гняв, при това едва сдържан. След това забеляза някаква несигурност, сякаш тя водеше някаква вътрешна борба дали да го фрасне по главата, ако й се удаде случай. После му се усмихна — онази свенлива, закачлива усмивка, която го вкаменяваше.

— Накратко, мис Статън-Гревил, отърви се от другите, от всички други, или никога няма да легна с теб. Вече се улавям, че бързо губя интерес.

— Много добре — отвърна тя. — Ще разкарам Оливър. Довечера ще дойдеш ли в къщичката? В девет?

— Има ли и други?

— Не.

— А, ти вече изрита Чарлз Грамънд. Горкичкият, да, изгуби всичките си пари от лорд Дейвид.

— Точно така.

Райдър се улови, че се умисля, нещо го човъркаше, но в същото време знаеше, че тя ще го избягва.

Щеше да му се разкрива, малко по малко, колкото да я зърне, но нямаше да свали гарда си, докато той не измислеше нещо съвсем неочаквано, докато не я хванеше напълно неподготвена, както преди малко, когато разголи гърдите й и й вдигна полата.

Той се изправи и застана до нея. Не й каза нищо, само втренчено я загледа. Сграбчи я под мишниците и я придърпа към себе си.

— Може би не ми се иска да попадна в легло, приютявало толкова много мъже. Може би ми се иска да изпробвам каквото имаш да ми покажеш още сега, тук.

Той я целуна, но тя се дръпна и устните му попаднаха на челюстта й.

Той само й се усмихна, обгърна бедрата й с ръце и като я повдигна силно, притисна корема й към слабините си. Коремът й бе твърд и той знаеше, че тя може да почувства това, в което той се опираше.

— Пусни ме, Райдър.

Гласът й бе спокоен и овладян. Той не спря да се усмихва.

— От друга страна — каза той, а устните му бяха досами устата й, — може би изобщо не искам да те имам. Може би това, което наистина ми се иска, е да ти го върна. Да те накарам да усетиш вкуса на заслуженото наказание. Да, точно това искам да направя.

Той я занесе до водата. Тя разбра намерението му и започна да се бори. Той се разсмя и нагази във водата. Щеше да съсипе ботушите си, изработени от мека кожа, но пет пари не даваше за това. Нагази навътре, където водата достигаше до бедрата му.

Тя крещеше, налагаше с юмруци гърдите, ръцете, раменете му.

Той я вдигна високо и я хвърли на цели четири фута от себе си, в по-дълбокото. Тя пльосна по гръб, размахала ръце като обезумяла и потъна като камък.

— Ето ти, немирнице — извика той, когато главата й изскочи над водата. Лешниковата й коса бе сплъстена в гъста плетеница по лицето и раменете й. Изглеждаше доста трогателно. — Не ме нападай пак, преди да си готова да платиш по-големи репарации.

Той отново се изсмя и с едри крачки се отправи към коня си.

— Сериозно ти говоря, София. Аз съм джентълмен през по-голямата част от времето, стига, разбира се, обстоятелствата да не изискват друго поведение. Разбери ме. Никога няма да ти позволя отново да си играеш с мен, без да получиш пълно и цялостно възмездие за това.

Полите й я повличаха ту на едната, ту на другата страна, докато тя се препъваше към брега. Ботушът й попадна в някаква дупка и тя се захлупи по очи. Успя да се изправи и да запази равновесие и му се закани с вдигнат юмрук. Той бе на коня си и се отдалечаваше надолу по плажа. Все още се смееше.

Райдър спря и тя го чу да вика през рамо:

— Довечера. В девет часа. Не закъснявай! А, и се постарай мястото да е проветрено.



Софи крачеше из къщичката с пълното съзнание, че вуйчо й я наблюдава с ъгълчето на очите си.

— Страх ме е от него — каза тя най-накрая.

— Не изглупявай — отряза я вуйчо Тео. — Той е просто един мъж. При това млад и със сигурност не чак толкова опитен.

— Грешиш. Оставам с впечатлението, че е спал с повече жени, отколкото изобщо има тук на Ямайка. Да върви по дяволите и той, и придирчивите му стандарти.

Тео сви рамене.

— Напий го. Знаеш как да го направиш. Стана време да идва. Ще бъда наблизо. Знаеш си работата.

— Да — отвърна тя. Прииска й се, просто ей така, да легне на земята и да умре.

Но Джеръми щеше да остане сам.

Тя се поизпъчи, но страхът не я напускаше. Трябваше да се вземе в ръце, трябваше да го вкара в капана. Правеше го добре. Бе умна, а и добрият Господ знаеше, че не й липсва опит.

Точно в девет на входната врата лекичко се почука.

Софи отвори. Той стоеше на вратата и лениво й се усмихваше.

— Бих казал, че опитът ти със съблазнителната рокля е по-скоро успешен — каза той, като мина покрай нея и влезе. — Все пак курвенското червено не ти отива. Мисля, че мекият зелен цвят ще е по-подходящ. Би трябвало да избягваш всички нюанси на бялото, така ще избегнеш и присмеха. Освен това банелата, с която повдигаш гърдите си, е хитрина, която не одобрявам. Жената или си има цици, или няма. Не можеш да заблудиш един мъж, който познава жените. Ще се научиш. Ела тук на светлото, за да мога да видя лицето ти.

Софи безмълвно го последва. Права беше да се страхува от него. С дългите си пръсти той повдигна брадичката й така, че свещта да осветява лицето й.

— Охо, никакъв грим. Или почти никакъв. Доволен съм, че се стараеш да задоволиш изискванията ми. Така, а сега какво предпочиташ, да се разсъблечеш или първо да си поприказваме? Кои са например любимите ти философи? О, по изражението на лицето ти разбирам, че си прочела великите мислители на всички времена. Да, май си напълно сведуща за толкова много от тях. Нека се спрем само на втората половина от миналия век. Френската школа.

Тя се отдръпна назад и застана зад един плетен стол.

— Харесвам Русо.

— Нима? В оригинал ли го четеш, или преведен на английски?

— И в оригинал и преведен. — Тя му обърна гръб и побърза да му налее чаша пунш. Подаде му я. — Тази вечер е топло. Защо не пийнеш, докато си говорим за Русо.