— Няма значение играе ли си или не. Искам да отидеш в Кимбърли Хол и да си свършиш работата. Искам го в къщичката, София. И то скоро.

Той се приближи до нея, бързо се огледа, увери се, че наоколо няма никой и я зашлеви. Тя политна назад, блъсна се в един стол и го преобърна. Падна. Не помръдваше.

— Стани. Не съм сигурен дали разбираш колко сериозно е това за мен.

— Разбирам.

— Дяволите да те вземат. Ставай или ще пребия брат ти. Да видим как ще му хареса.

Софи се изправи. Този път бе подготвена за удара, но въпреки това юмрукът, стоварил се в ребрата й, я накара да се отпусне на колене. Още синини. Тъкмо бяха започнали да й минават. Тя потрепери от гняв и болка.

— Уверен съм, че сега вече разбираш. Обличай се и се гримирай. Бледа си и имаш болнав вид. Покрий мястото, където те плеснах, може да почервенее. Хайде, бързо!

— Райдър Шербрук не ме харесва с грим.

— Тогава се нагласи както той иска. Стига си лежала тук като сакато куче.

Час и половина по-късно, тъкмо когато тримата мъже в Кимбърли се гласяха да обядват, Джеймс обяви пристигането на мис София Статън-Гревил.

Емил стрелна Райдър с насмешлив поглед. Райдър лекичко се подсмихваше. Не беше помислил, че тя може да дойде тук. Не беше в нейния стил, поне той така мислеше. Трябва да се е случило нещо, което я е накарало да дойде в Кимбърли, или някой я е пришпорил насам.

Самюъл Грейсън се ухили мазно на Джеймс и потри ръце.

— Покани я, Джеймс. О, да!

Когато Софи влезе в трапезарията, очите на Райдър светнаха. Бе като някакво видение в своя жълт костюм за езда и с оскъдния грим на лицето си. Райдър бе убеден, че лицето й не е съвсем чисто, това предполагаше пълна капитулация пред неговите желания. Софи бе загубила само едно сражение, не войната.

От нея струеше смях и чар. Бе весела и духовита и с невероятна дързост си играеше с оглупелия Самюъл. За Райдър оставаха хвърлените изпод клепачите погледи — наистина много съблазнителни. Колкото до Емил, през повечето време тя почти не му обръщаше внимание. Софи с готовност прие поканата на Грейсън да обядва с тях.

Райдър се задоволи с това, да се облегне на стола си и да наблюдава представлението й. Нямаше никакво намерение да се намесва, преди да е останал насаме с нея. А наистина искаше да останат сами. Емил се държеше повече от безучастно.

Към края на обяда Софи вдигна засмените си очи към Райдър.

— Всъщност, дойдох да поканя мистър Шербрук да разгледа една очарователна пещера. Един от робите ни току-що я откри. Много по-голяма е от онази, дето му я показах на плажа на Пенелопа и не е чак толкова студена и влажна, тъй като входът й е по-голям и вътре прониква повече слънце.

— Ти ще си очарователен гид, скъпа — гласът на Самюъл Грейсън бе така омаян, че на Райдър му се догади. — По това време на деня Райдър обикновено избягва слънцето. Още не е свикнал с жегата.

— Може би мистър Райдър ще намери в себе си достатъчно твърдост, за да издържи на горещината, при условие, че награда за усилието му ще бъде тази очарователна пещера.

Райдър не бе човек, който да не може да различи голямата стръв, особено когато тя сама се оплиташе в краката му. О, да, поставете под съмнение мъжествеността на някого и той няма да се поколебае сам да налапа кукичката.

— Не знам — бавно продума той. — Може би друг път, мис Статън-Гревил. Наистина съм много уморен.

— София — със сприхав глас го поправи тя.

— Да, София. Знаеш ли, изобщо не съм толкова силен, а и твърдостта ми изглежда съвсем я няма. Да, аз съм един слаб човек, който трябва да се грижи за разклатеното си здраве.

— Без съмнение една нищо и никаква езда до плажа няма да ви убие!

— Имате ли чадър? Ще трябва да си пазя главата по пътя.

— И една шапка ще е съвсем достатъчна.

— Освен това се притеснявам и за коня си — продължи Райдър. — Прави се на голям дявол, но всъщност е точно толкова слаб и мекушав, колкото съм и аз.

Тя рязко си пое дъх. Беше плъзгав като змиорка.

— Добре тогава — усмихна се тя. — Ще тръгвам за пещерата. Довиждане, мистър Грейсън. Благодаря за превъзходния обяд.

— Но ти нищо не хапна — извика след нея Грейсън.

Емил се разсмя. Баща му се завъртя на пети и се втурна след мис Статън-Гревил.

— Страшен си, Райдър! Направо й разказваш играта! Предполагам, че досега не й се е случвало.

— Да. Но стига толкова. Мисля, че трябва да я последвам. Тя току-що получи важен урок, сега е време за атака по фронта.

— По фронта? Ами фланговете? А защо не обхождане в тила?

— Ставаш нахален, Емил — каза му Райдър, ухили му се до уши и излезе.

Софи не знаеше какво да прави. Остави един от робите, малчуган, да й помогне да се качи на Опал. Седна на седлото зарея невиждащ поглед пред себе си. Какво да направи?

Не можеше просто да се върне в Кемъл Хол, вуйчо Тео щеше да разбере, че се е провалила. Потрепери при мисълта за последствията и неволно вдигна ръка и докосна бузата си. Малко се бе подула на мястото, където я бе ударил. Пудрата скриваше отока, но не и спомена за болката и унижението. Искаше й се да изкрещи на това самодоволно копеле Райдър Шербрук, че не носи толкова грим от желание да прилича на уличница.

Цапотеше си, за да прикрива отоците, поне така бе в началото, преди вуйчо Тео да реши, че така, оплескана като някоя курва, видът й е по-светски, по-съблазняващ. Разбира се, той знаеше също така, че ако лицето й е покрито с мазила, ще може и по-често да я бие, без риск това да си проличи.

Нямаше никакъв избор. Щеше да отиде на плажа и да се помота там, преди да се върне у дома. После ще го излъже. Ще му каже, че Райдър Шербрук я е целунал, че й разкрил колко я желае. Но в такъв случай, защо не е пожелал незабавно да я заведе в къщичката? Според разбиранията на вуйчо й една целувка и мъжете мигом замечтаваха за легло. От собствения си опит тя съдеше, че вуйчо й е съвсем прав. Мозъкът й блокира. Ще се оправя с този проблем, когато му дойде времето.

Веднъж взела решение, Софи пришпори Опал към плажа. Наричаше се плажът на Монмаут10 и бе разположен на около една миля на изток от плажа на Пенелопа. Бе осеян с назъбени скални образувания, а пясъкът бе мръснокафяв от водовъртежите на приливните вълни, които се разбиваха в скалите. Пещерата бе истинска. Един от робите я бе открил едва вчера. Опал внимателно избираше пътя си между скалите, като отбягваше локвите, останали след отлива.

Не й се ходеше в проклетата пещера. Дръпна поводите на Опал и кобилата спря. Софи слезе от седлото и се огледа. След няколко минути вече седеше на сянка под една кокосова палма, където бе разстлала одеялото от седлото и се взираше в искрящата синева на морето. Странно, но мислите й се въртяха около родителите й, около последния път, когато ги бе видяла преди четири години.

Майка й, казваше се Корина, бе волева като бивол, с красиво лице и фигура, която можеше да се определи като обилна. Обичаше децата си много, прекалено много, за да ги вземе на пътешествието до Америка, което тя смяташе за изпълнено с твърде много опасности. Тогава баща й бе рекъл „глупости“, но той не притежаваше характера на майка й. И така, след смъртта на родителите й Софи и Джеръми бяха отведени от Фоуи, Корнуол и докарани на Ямайка от вуйчо й Тео. Спомняше си ясно както своята скръб, така и признателността, която изпитваше към вуйчо си. Тогава тя го бе обичала.

Молеше се смъртта на родителите й да е била бърза. Дори и сега, четири години по-късно, тя все още повтаряше тази молитва. Бе сигурна, че в самия край майка й по някакъв начин е облекчила страданията на баща й. Такава си бе тя, нейната майка. Софи затвори очи и почувства милувката на хладния морски бриз по лицето си. Тя свали жакета на костюма си за езда и разкопча горните копчета на ленената си блузка. Свали шапката си и внимателно я положи върху жакета си, като приглади навитото й перо.

След няколко минути заспа.



Райдър се усмихна, като видя кобилата на Софи.

В крайна сметка е дошла тук. Може би тази пещера наистина си я биваше. Тогава видя Софи — облегнала гръб на кокосовата палма, дълбоко заспала.

Въпреки тежкия влажен въздух, под сенките, тук на плажа, бе доста прохладно. Той слезе от коня си и го завърза близо до едно място, където растеше морска трева, та да може да попасе.

Райдър се надвеси над нея. Чертите й бяха спокойни в съня й. Загледан в нея, Райдър осъзна, че тя изглежда много млада въпреки грима, който все още покриваше лицето й. Наистина. Много млада. Защо, не проумяваше той, защо бе замъкнала всичките тези мъже в леглото си?

А сега искаше същото и от него.

Райдър тихо се отпусна на колене до нея. Много внимателно, много бавно, той започна да разкопчава останалите копчета на блузата й. Отдолу тя носеше съвсем простичка батистена риза. Никакви модни заврънкулки от коприна. Той се смръщи и приключи с копчетата.

Не можеше да издърпа блузката й назад, защото бе натъпкана в полата й. Не искаше още да я буди.

Той издърпа блузката й, доколкото можа, след това извади ножа от джоба си и разряза ризата й отпред, точно до под гърдите й. О, помисли си той, когато отгърна леката материя, гърдите й!

Бяха красиви. Тя се размърда, но не се събуди.

Той изчака няколко минути, след това бавно я прихвана и отпусна тялото й назад, докато тя не легна по гръб. Изчака още малко, надяваше се, че тя няма да се събуди. Софи се обърна на една страна, измънка нещо и отново се отпусна по гръб. Райдър се усмихна и се зае с костюма й за езда. Бавно, много бавно той вдигна полата й докато не се събра в средата на бедрата й. Виждаха се простите жартиери на чорапите й. Много хубави крака, помисли си той, дълги и стройни, много хубави.

Той полегна до нея, като не преставаше да се любува на краката й и зачака тя да се събуди.

Не беше съвсем сигурен каква ще бъде реакцията й, когато сънят е напусне. Предполагаше, че ще го погледне, вече възбудена, и ще му протегне ръце. Чакаше и си представяше как ръката му се изкачва по бедрото й в интимна ласка, представяше си нейното нетърпение, молбите й да я люби още тук, веднага. Погледна устните й.